Бяха стигнати вече до тъмния салон, когато Елинор извика на Лиъм да спре. Ръката му още беше около кръста на Катрин. Елинор се спусна надолу по стълбите към тях.

— О’Нийл, има нещо, което трябва да знаеш.

Лиъм се спря.

— Тогава побързай.

Катрин не желаеше да чува нищо повече от онова, което мащехата й имаше да казва, но противно на волята си вдигна взор към нея.

Елинор се усмихна.

— Макар да не мисля, че той ще се намеси, все пак не мога да бъда сигурна. Вероятно ще се вбеси, задето си откраднал нещо, което му принадлежи.

Лиъм се раздразни.

— Говориш загадъчно, а аз нямам време за игри. Говори по-ясно, лейди Фицджералд.

— Добре тогава. Говоря за Хю Бари.

Когато чу името на мъртвия си годеник, Катрин се вкамени.

— Що за игра е това? — извика тя. — Хю е мъртъв, Елинор. Той умря при Афейн. Умря преди цели шест години.

— Не, Катрин — каза мащеха й. — Не знаеш ли, че той се излекува от раните си? Когато дойде време да го погребат с останалите, се разбра, че още е жив. Все пак, беше твърде близко до смъртта и минаха много седмици, преди лекарите да се уверят, че раните му ще заздравеят. Казват, че е било чудо, божи дар. Той е жив, Катрин. Хю Бари е жив.

Катрин се олюля. Това трябва да бе лъжа — ужасна, страшна, болезнена лъжа. Защото, ако Хю беше жив, той щеше да я е потърсил. И все пак Елинор не можеше да изрече такава лъжа. Подът под краката на Катрин се разклати, главата й се завъртя и тя се свлече в ръцете на Лиъм.

А когато пиратът проговори, гласът му звучеше странно и далечно.

— Кой, по дяволите, е Хю Бари? — попита той.

Елинор се засмя.

— Любимият на Катрин от детинство, човекът, за когото тя трябваше да се омъжи на петнадесетия си рожден ден. — Тя отправи продължителен поглед към Лиъм. — Може би все пак ще решиш да се ожениш за Катрин, О’Нийл.

5.

Беше престанал да се вълнува за повечето неща преди много години, още когато бе в двореца — малко ирландско момче, копеле, отхвърлено, жестоко подигравано и обиждано от другите деца. Сега Лиъм гледаше как Катрин бърше очи с края на пелерината си и си повтаряше, че това не го вълнува. Отказваше да се вълнува.

Вълнението само по себе си бе нещо опасно, но при него можеше да отвори и стари рани, които отдавна беше излекувал или просто забравил.

Поставил безстрастен израз на лицето си и ръка през кръста на Катрин, Лиъм я поведе към червенокафявия си жребец. В истеричното си състояние, тя едва ли щеше да може да язди сама.

Въпреки ужаса си, Катрин трябва да бе разбрала, какво се готви да направи той, защото внезапно се дръпна и за негова изненада се извърна с лице към него и процеди през зъби:

— Няма да яздя с теб, О’Нийл!

— Не си в състояние да яздиш сама — възрази той.

Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите й.

— Няма да яздя с теб — отново извика тя, втурна към собствения си кон, който Макгрегър държеше и се метна на седлото с развети поли.

— Тогава трябва да се съсредоточиш върху ездата — каза решително Лиъм. Но после противно на волята му, тонът му се смекчи. — Можеш ли да го направиш, Катрин?

Тя го погледна така, сякаш той беше излъгал любовта и доверието й, после рязко издърпа поводите от ръцете на Макгрегър. Лиъм веднага разбра намеренията й. Когато тя дръпна юздите и обърна коня си, като яростно го смушка с пети, Лиъм се хвърли към жребеца.

Не сполучи. Конят препусна в галоп през предната порта. С ругатни на уста, Лиъм скочи на седлото на собствената си кобила.

Въпреки че постъпката й го ядоса, не можеше да не й се възхити. Конят му бързо се изравни с нейния. Копитата трополяха шумно по пътя. Той се протегна надолу и улови юздите на жребеца й и постепенно двата коня преминаха от бесен галоп в бавен, неравномерен тръс. От гърдите на Катрин се изтръгна гневен вик.

Лиъм я погледна. Зората се разпукваше зад гърба й. Окъпана в блясъка на изгряващото слънце, разпуснатата й дълга коса пламтеше като огън. Красотата й го очарова. Духът й го удиви. Колко необикновена бе тя! Колко го изкушаваше, дори в този момент! Слабините му запулсираха при мисълта какво ли ще е да бъде с такава жена и да я покори.

Той пришпори коня си до нейния. Коляното му докосваше крака й.

— Няма да ти позволя да избягаш, Катрин.

Катрин беше бледа, побесняла и все още разплакала.

— Но мога да опитам!

Тъй като й нямаше доверие, Лиъм стисна здраво в ръка поводите на коня й. Беше толкова обезумяла, че наистина можеше пак да се опита да му избяга. Той сметна, че по-късно, когато се успокои, тя ще се вразуми и най-накрая ще разбере, че няма друг избор, освен да остане с него.

И все пак го измъчваше някакво дълбоко чувство на вина, каквото не бе изпитвал никога преди. Защото я държеше против волята й. Нито една жена досега не му бе устоявала. Лиъм отново се загледа в нея, докато препускаха през Лондонския мост, покрай натоварените талиги и мулета. Никога досега не се бе опитвал да прелъсти девица.

Сети се за Хю Бари. Нейният годеник, който още беше жив. В гърдите му се надигна свирепо чувство, горещо и силно. Не, за нищо на света нямаше да я освободи и да я остави да се върне при него.

Желаеше я от мига, в който я видя за пръв път и никога в живота си не бе проявявал толкова търпение. Рано или късно щеше да я има. Какво от това, че Хю Бари беше жив? Сега Лиъм бе неин закрилник. Единствено той.

Катрин обърна поглед към него и вирна глава. Гледаше го с ненавист. Да, в очите й определено имаше предизвикателство. Явно възнамеряваше да се бори с него до края. Възхищението му към нея се засили.

Но предизвикателството й беше опасно. Тя беше опасна. Лиъм трябваше да приеме ръкавицата, хвърлена от нея, но не биваше да я сломява, както би сторил с истински враг. Трябваше да я укроти, да я прелъсти, да я спечели.

Защото, както бе отбелязал Джералд Фицджералд, той не беше като баща си. На негово място Шон О’Нийл щеше вече безмилостно да се е възползвал от момичето, да му се е наситил и да го е хвърлил на хората си. Лиъм знаеше дяволски добре, че изобщо не прилича на баща си, въпреки че често го сравняваха с него. Най-малкото, той имаше ужасни угризения. А Шон никога в живота си не бе изпитвал и капка угризение.

В този суров свят обаче нямаше място за съвест. Мъжете, които оцеляваха чрез разум и воля, чрез огън и меч, го постигаха именно поради пълната липса на съвест. Животът на Лиъм беше безспирна война. Побеждаваше, защото само победата означаваше оцеляване. А плячката винаги отива при победителите. Катрин Фицджералд беше още един трофей в дългия низ от награди, които бе печелил. Но не какъв да е трофей, о, не.

Мисълта му се върна към предложението на Джералд Фицджералд да му даде Катрин за жена. Предложение, което бе не по-малко жестоко от присмеха на знатните английски младежи по времето, когато Лиъм бе все още в кралския двор. Божичко, той нямаше нужда от съпруга. Нямаше нужда от синове. Всъщност, бе решил да остане бездетен. Така жалкото недоразумение на неговото съществуване щеше да приключи със смъртта му. Нямаше да го завещае на сина си.

Освен това твърде ясно си спомняше ужаса на Катрин, когато Джералд му я предложи за жена.

И все пак, макар да нямаше нужда от семейство, макар да се бе отказал да има деца, мисълта да вземе Катрин Фицджералд за съпруга му се струваше много привлекателна. Беше немислимо мъж като него да се ожени за такава жена.

Лиъм потърси утеха в цинизма. Колко ревностно безсилието търси съюз със силата, помисли си той. Някога могъщ граф, сега Фицджералд гореше от желание да даде дъщеря си за съпруга на сина на Шон О’Нийл.

Какво ли се надяваше да спечели Джералд от това да направи Лиъм свой зет? Дали се надяваше да го използва, за да избяга от Саутуърк, също както се бе опитал да използва онзи, другия морски капитан, който го бе предал преди две години? Не му се вярваше. Само глупакът повтаря грешките си. По всяка вероятност плановете му се простираха доста по-далеч от простото бягство от затвора.

Дали пък не смяташе да използва силата на Лиъм по море? За да унищожи братовчед си Фицморис? Лиъм лесно можеше да напада и плячкосва испанските и френските кораби, които снабдяваха размирния ирландски водач с продоволствия. Но и това не можеше да помогне на Фицджералд, който бе загубил Дезмънд завинаги и живееше в изгнание. То само би отслабило Фицморис и би улеснило хората на кралицата да го хванат.

Какво се надяваше да спечели Фицджералд от съюза си с човек, когото светът бе нарекъл „Господар на моретата“?

Тези мисли започваха да измъчват Лиъм. Той се намести на седлото и отправи още един, по-остър поглед към Катрин. Наложи си да си напомни, че няма защо да бърза. Катрин бе негова. Дори ако му хрумнеше да се замисли за немислимото, да направи невъзможното, любовницата много лесно можеше да стане съпруга.

Но угризенията го измъчваха независимо от намерението му да остане студен като камък, да бъде безсъвестен. Той още веднъж погледна крадешком към Катрин. Правеше го единствено за нейно добро, нали? В противен случай тя щеше да се върне в Ирландия и да проси хляб също като останалите бездомни жертви на войната. Катрин се нуждаеше от неговата закрила, нуждаеше се от него. А след време щеше да е толкова щастлива да е с него, колкото и другите жени, които бе притежавал. Беше уверен в това. Щеше да я задоволява в леглото и извън него, щеше да я обсипе с повече богатства, отколкото тя изобщо бе виждала.

Погледите им се сблъскаха и останаха вперени един в друг. В нейния продължаваше да кипи ненавист. Враждебността и обидата правеха очите й възхитително блестящи. Лондон вече бе останал зад гърба им и Лиъм внезапно изпита съжаление към пленницата си. Не можеше да го превъзмогне, нито да го контролира. Сърцето му потръпна. Чувството бе дяволски болезнено. Твърде добре си спомняше какво значи всичко да ти е отнето, какво е да си безсилна, невинна и неволна жертва на по-силния от теб, да бъдеш абсолютно зависим. Какъвто беше самият той преди шестнадесет години, когато Шон О’Нийл се бе появил изневиделица в живота му и го бе променил завинаги.