— Кейти, изгнанието не е лека съдба. Живея единствено заради идеята да се върна в Ирландия. Не мисля за нищо друго. Но не искам да плачеш, скъпа. Поне не съм затворен в Тауър. Благодарение на Елинор. — Той се усмихна на жена си. — Миналата година тя пристигна от Дезмънд, направи чудеса, за да си уреди среща с кралицата и накрая убеди Елизабет да ме върне тук, при сър Уорън Селинджър. — Погледът му се спря на Лиъм. — Как мина покрай охраната ми, О’Нийл?

Пиратът се усмихна.

— Доста лесно. Бяха прекалено заети със зарове и ейл. Сега само сънуват пиене и хазарт.

Катрин изтри очите си с юмрук.

— Защо си с моето момиче, О’Нийл? Вие двамата заедно — това е изненадваща гледка.

Лиъм сложи ръка върху рамото на Катрин преди тя да продума.

— Дъщеря ти е успяла да убеди монахините да я пуснат от манастира, в който си я оставил. Случи се така, че плених кораба, на който пътуваше тя и понеже нямаше закрилник, самият аз поех тази роля.

Катрин скочи на крака.

— Татко! Той ме плени! И ме държи против волята ми! Той иска да му стана… да му стана любовница!

Джералд също се изправи.

Катрин изтръпна, осъзнала със закъснение, че е трябвало да запази мълчание малко по-дълго време. Очите й се местеха ту към единия, ту към другия мъж. Двамата се гледаха като дебнещи се съперници преди дуел. Елинор също наблюдаваше мъжете и зениците й блестяха заинтригувано.

Накрая Джералд проговори:

— Какъв късмет за теб, О’Нийл, че своенравната ми дъщеря е решила да избяга от манастира във Франция и че аз чезна в изгнание и бедност и не мога да предприема нищо спрямо теб.

— Да.

Катрин изкрещя.

— Но, татко! Сигурно можеш да му платиш някакъв малък откуп! И да го откажеш от намеренията му!

— Мълчи, момиче — каза Джералд.

Тя отстъпи крачка назад. Трудно й беше да диша. Но не можеше да мълчи, не можеше, не и когато цялото й бъдеще бе заложено на карта.

— Татко, трябва да ме освободиш. Не мога да остана с пирата… Искам да се омъжа… Сигурно чичо ще успее да намери някаква разумна сума, а ако не, ти все ще постигнеш някакво споразумение с пирата.

Джералд най-после я погледна. Изражението му беше поомекнало.

— Кейти, не притежавам нищо, освен дрехите на гърба си и въздуха, който дишам. Не мога да платя на пирата никаква сума — нито малка, нито голяма. И не мога да ти намеря съпруг, вече не. Никой уважаван мъж няма да те вземе. Никой.

Тя беше ужасена.

— Но…

— Нима се опитваш да спориш с мен?

Катрин леко трепна, но веднага изправи снага и вдигна глава.

— Не — прошепна тя.

Джералд преглътна. Беше се разтреперил.

— Нищо не ми остана! Взеха ми всичко. Взеха го и го дадоха на проклетите англичани. Нямам нищо, а ти се оплакваш, че си без съпруг!

Тя взря замъгления си от внезапни сълзи поглед в баща си.

— Дезмънд беше унищожен — намеси се Елинор с изтънял глас. — След Афейн амбициозният братовчед на баща ти, Фицморис, побърза да заеме мястото му и вдигна другите ирландски лордове на бунт срещу англичаните. Но, боже господи, той опожари цялата страна. А онова, което остави непокътнато, после беше изгорено и плячкосано от сър Хенри Сидни. Днес ирландците — селяни и благородници, мъже, жени и деца — се крият из блатата и горите, мръзнат и гладуват до смърт. — Елинор изтри очи. — Дезмънд е унищожен, баща ти изгуби всичко, а ти идваш при нас и смяташ, че можем да ти намерим съпруг. Имаме прекалено сериозни проблеми, за да се тревожим за такива глупости.

Катрин бе покрусена. Очевидно обвиненията на баща й и мащехата й бяха верни. Очевидно наистина бе ужасна егоистка.

— Съжалявам.

— Само ако знаех какво прави сега Фицморис — яростно извика Джералд. — Проклинам братовчед си!

— Фицморис беше изтласкан в Глен Ейхърлоу от новия комендант на Мънстър — обади се Лиъм. Всички, включително и Катрин, го погледнаха. — Той се спотайва през зимата, но очаквам много скоро да се появи и да възобнови битките си.

— Да, пролетта е подходящ сезон за война — ядно каза Джералд.

— Фицморис твърди, че е граф на Дезмънд на мястото на баща ти — дрезгаво обясни Елинор на Катрин. — А и е твърде умен. Вече има и подкрепата на папата и на Испания. Няма да се спре, докато не открадне Дезмънд от пълноправния му господар.

Катрин беше пребледняла. Сърцето й биеше болезнено.

— Не знаех нищо за всичко това — прошепна тя. Но погледът й отново се плъзна към Лиъм О’Нийл. Как можеше той да знае толкова много, след като твърдеше, че няма род и родина, че няма друг живот, освен този в морето?

— Сега знаеш. — Джералд потрепери от безсилна ярост. — Трябваше да си стоиш във Франция. Не мога да ти дам подкрепа, Кейти.

Катрин обгърна раменете си с ръце.

— Аз ще й дам — каза тихо Лиъм.

Джералд го стрелна с гневен взор.

— Не. Няма да ти позволя да използваш дъщеря ми като просто селско момиче. Тя е дъщеря на два велики рода.

Пиратът леко се усмихна.

— Боя се, че не можеш да ме спреш.

Сякаш жените си бяха отишли от стаята. Джералд гледаше само към Лиъм.

— Колко приличаш на баща си.

Лиъм повдигна рамене с безразличие.

— Точно като него съм, или поне така казват.

— Не мисля — каза Джералд и мрачно се усмихна. — Мисля, че си много, много различен от Шон О’Нийл. Това, че още не си сторил нищо на Кейти, го доказва.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, Фицджералд. — Лиъм сви рамене. — Но сега, когато показах на Катрин, че няма друг избор, освен да остане с мен, ние си отиваме.

— Не — прошепна Катрин с натежал от сподавени сълзи глас. Сетне се взря с нескрита враждебност в Лиъм — сина на прословутия, жесток Шон О’Нийл. Не й беше казал, но тя трябваше да се досети сама. Баща й грешеше. Пиратът бе точно като Шон, знаеше го от опит.

— Имам предложение за теб, О’Нийл — заяви Джералд.

— Така ли? — попита скептично Лиъм. — Нима би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтересува поне малко?

Катрин впери очи в баща си, после в своя похитител. Новата насока на разговора никак не й харесваше. Ужасът й надхвърли всякакви граници.

Баща й дори не я погледна.

— Колко силно я желаеш?

Катрин зяпна, сигурна, че не е чула добре.

— Достатъчно силно, за да я задържа против волята й и противно на собствения си разум — отговори спокойно Лиъм.

Джералд се приближи сковано до него. Очите му бяха ярък, черен пламък.

— Достатъчно силно, за да се ожениш за нея?

Катрин изпищя ужасена, но никой не й обърна внимание. Лиъм замълча за миг.

— Защо ми е да се женя?

— Всеки мъж се нуждае от съпруга. Тя няма зестра, но ще ти я дам с благословията си — каза Джералд. — Вярно е, че съм разорен, че Дезмънд го няма, но в жилите на дъщеря ми тече благородна кръв. Родословието на Фицджералд се простира чак до самия Завоевател2. При това Катрин много прилича на майка си. А майка й дари графа на Ормънд със седем здрави сина. Какво по-добро можеш да очакваш? Ти си незаконен син на О’Нийл, при това от англичанка. Кланът ти никога няма да те избере за свой водач. Родът ти никога няма да те приеме. Англичаните те мразят и се страхуват от теб. — Черните очи на Джералд мятаха огън. — Но аз ще те приема, Лиъм.

— Татко! — извика Катрин, треперейки неудържимо. — Не!

Лиъм присви очи.

— Нямам нужда от съпруга, която да ме дари със синове и ти го знаеш. Нямам нужда и от синове. Както правилно изтъкна, аз не съм благородник. Какво ще наследят те? Купчината скали, които наричам свой дом? Трите ми пиратски кораба? — Той дрезгаво се засмя. — Не желая съпруга, Фицджералд. Никога не съм имал нужда от род. А ако тя ме дари със син, значи кръвта му ще е синя, вместо червена.

— Един ден — разгорещено прошепна Джералд, — синът ти ще наследи част от Дезмънд.

Впила пръсти в собствените си рамене, Катрин си повтаряше, че това не се случва. Че не може да се случва. Усмивката на Лиъм беше насмешлива.

— Предложението ти е лишено от смисъл. Дезмънд вече не съществува.

Катрин гледаше изсеченото, красиво лице на пирата и го мразеше по-силно от всякога.

В продължение на няколко напрегнати, безкрайни мига баща й остана безмълвен — мигове, в които двамата мъже се взираха един в друг и преценяваха нуждите и амбициите си. Джералд сложи край на напрежението.

— Ако още бях граф на Дезмънд, ти щеше да я вземеш веднага, дори ако беше грозно муле. И то без зестра.

Лиъм наклони глава.

— Вероятно.

Джералд се втренчи в него.

— Тъй като не можете да ме отклоните от целта ми, милорд, ние ще тръгваме — каза меко Лиъм.

Катрин започна тихо да плаче. С последните жалки останки от своята гордост тя се въздържа да не се хвърли в краката на баща си, да не се притисне към коленете му като малко дете, което се страхува да не бъде изоставено или отвлечено. Предателството му се бе забило като кинжал в гръдта й.

— Един ден ще имам главата ти, О’Нийл — каза накрая Фицджералд. Но тонът му беше мек. Очите му още горяха.

— Нима? Желая ти успех в опитите да я получиш. — Лиъм се обърна км Катрин. — Хайде. Заминаваме веднага.

Катрин вдигна глава и през сълзите си видя, че пиратът е напълно невъзмутим и решителен както винаги. Но друго не бе и очаквала. За него това беше игра, нищо повече. Глупачката бе тя. Защото се бе надявала, че Джералд наистина ще направи опит да надхитри похитителя й. Вместо това баща й му беше предложил да му я даде за съпруга.

Сивият поглед на Лиъм срещна нейния. Той я хвана за ръката. Катрин беше толкова замаяна, че дори не се опита да се освободи от него.

— Хайде, Катрин. — Гласът му прозвуча почти нежно. — Каузата ти е загубена.

Тя преглътна риданието, надигнало се в гърлото й.

Джералд ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Лиъм се отправи към вратата, прегърнал Катрин през кръста. Тя се остави да я отведе. Решила бе да не мисли. Твърде болезнено беше.