Виктория Александър - Идеалната съпруга

— Лорд Уайлдууд, колко мило, че се отбихте. — Сабрина влетя в приемната с протегната ръка и тържествена усмивка, която прикриваше нетърпението й.

Графът пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Лейди Станфорд.

Устните му докоснаха ръката й и черните му очи се впиха в нейните. Погледът и докосването предизвикаха тръпка по тялото й. Какво имаше в този мъж, та я привличаше толкова силно? Това, че той успяваше да постигне толкова силен и незабавен ефект върху сетивата й, я притесняваше. А начинът, по който погледът й улови нейния, докато устните му галеха ръката й, изглеждаше изпробван многократно, което показваше, че той го правеше не само много добре, но и често. Това я дразнеше.

Сабрина отхвърли твърдо емоциите, които заплашваха да я обземат, и се отдръпна от госта си.

— Радвам се да ви видя толкова скоро, но трябва да призная, че не разбирам целта на посещението ви. — Сабрина му се усмихна очарователно, като същевременно се молеше той да мине направо към същността на въпроса.

— Синът ми ме помоли да говоря с вас. Струва ми се, че го направи по молба на дъщеря ви. — Уайлдууд огледа стаята. — Може ли да седнем?

— Разбира се. — Сабрина му посочи един стол, след което се настани на ръба на дивана. Един скришен поглед към големия часовник върху полицата на камината й показа, че все още имаше време, но не твърде много. Трябваше да подкара разговора по-бързо. — Предполагам, че са искали да обсъдим сватбата?

Графът прочисти гърлото си и за миг самоувереният дипломат заприлича на човек, който не се чувства твърде удобно.

— Всъщност, става въпрос за вашите планове да пътувате.

— За моето пътуване ли?

— Да. Белинда е много загрижена за неочакваното пътуване, което изглежда обмисляте, и двамата с Ерик ме помолиха да поговоря с вас за това.

Изражението на Сабрина не се промени нито за миг и тя с нищо не издаде раздразнението си, което растеше с всяка изречена от графа дума.

— Много е любезно от ваша страна, че помагате на дъщеря ми по този начин. И аз се чувствам много облекчена, като знам, че бъдещият й тъст е готов да й помогне, когато тя има нужда от него. Моите планове обаче са само мои, отнасят се до мои лични дела и аз не възнамерявам да ги обсъждам с никого. — Тя се изправи, което накара и Уайлдууд да направи същото. — Страхувам се, че посещението ви, колкото и голяма загриженост да показва, не е било необходимо.

— Лейди Станфорд — Уайлдууд сви вежди в мрачно изражение, — ако бяхте мъж, нямаше дори да си помисля да продължавам да настоявам, но тъй като сте дама, и то дама, на която й липсва мъжко напътствие, се чувствам задължен да продължа този разговор.

Сабрина едва успя да задържи усмивката на лицето си, да не стисне юмруци и да не изскърца със зъби. Тя едва успя да се овладее и да не заяви на този високомерен, лицемерен задник какво можеше да направи с мъжкото си напътствие.

Той я гледаше по начин, който тя можеше да определи само като изучаващо подхилване.

— Тъй като дъщеря ви е на път да се омъжи за сина ми, смятам, че вие също ще станете член на семейството ми. И като глава на това семейство, се страхувам, че просто не мога да ви позволя да напуснете Лондон само с едно смътно уверение, че целта ви е лична.

Думите му не успяха да разбият напълно самообладанието й. Сабрина беше свикнала с ограниченията, беше свикнала да се справя с присъщата на мъжете арогантност, както и да прави онова, което самата тя желаеше. Тя бе крила чувствата си под спокойно изражение в продължение на години. Думите на графа бяха само леко одраскали гладката повърхност на фасадата — нещо, с което тя можеше лесно да се справи. Тя си пое дълбоко дъх.

— Лорд Уайлдууд, колкото и да съм ви благодарна за загрижеността, вие трябва да разберете, че загубих покойния си съпруг преди тринадесет години. През това време живях независим живот, без присъствието на — как го казахте? — а, да, мъжко напътствие. — Тя му хвърли поредната си обиграна усмивка. — И дори вие трябва да признаете, че успях да се справя с делата си доста успешно. Така че вашата загриженост се оценява, но не е уместна.

Тя го хвана под ръка и го придружи до вратата.

— Страхувам се, че днес времето ми е ограничено. Трябва да отплавам след един час и…

— Не! — прекъсна я графът, спря се и се загледа с раздразнение в нея. — Страхувам се, че не разбирате. Нямам намерение да ви позволя да отплавате без подходящите обяснения.

— Така ли? — Сабрина се втренчи усмихнато в него. — Мисля, че нямате голям избор.

На лицето му се смениха десетки изражения и раздразнението на Сабрина се превърна в самодоволство. Той нямаше законно право да упражнява контрол върху нея, а моралните му задължения бяха, меко казано, смътни. Дали това му харесваше или не, той не можеше да направи нищо, за да я спре.

— В такъв случай… — тъмните му очи проблеснаха и по тялото й премина сладка тръпка — ще се наложи просто да ви придружа.

— Какво? — изтърси Сабрина. — Струва ми се, че не… не мога да повярвам… — Какво предлагаше той, по дяволите? Тя не можеше да го вземе със себе си. Пътуването щеше да продължи месеци. Месеци, през които двамата трябваше да бъдат заедно всеки ден, на борда на кораба и в пустинята. Можеше ли да остане с него толкова дълго, без да разкрие истинската си същност и истинските си чувства? И което беше по-важно, щеше ли да успее да устои на неочакваното изкушение, което й се беше явило в лицето на този мъж?

Очите й се разшириха при всички тези въпроси, на които не можеше да си даде отговор; след това тя просто се втренчи в него. Графът приличаше на лисица, която току-що беше нападнала успешно кокошарник. Беше уверен, доволен и триумфиращ. Много малко хора познаваха Сабрина толкова добре, че да могат да му кажат, че беше твърде неразумно да има подобно отношение към нея и че ако продължаваше да се държи така, със сигурност щеше да предизвика гнева й, да повдигне духа й и да увеличи решителността й.

Тя се стегна, хвърли му най-очарователната си усмивка и се наслади на нерешителността и съмнението, които се появиха в отговор на лицето му.

— Много добре тогава. Време е да тръгваме. — Тя кимна и тръгна бързо към вратата, оставяйки го зад себе си.

— Чакайте! — извика той с глас, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват безпрекословно.

Сабрина се спря и го погледна през рамо.

— Проблем ли има?

— Проблем ли? Разбира се, че има проблем! Не можете да очаквате да тръгна на някакво неблагоразумно пътешествие толкова бързо!

Сабрина се обърна и го дари със същия търпелив поглед, с който би погледнала някое капризно дете.

— Лорд Уайлдууд, аз не очаквам от вас да ходите където и да било. Не очаквам да ме придружите нито на това пътуване, нито някъде другаде. От вас очаквам да се качите обратно в каретата си и да се върнете в удобния си дом. Освен това очаквам да предадете на дъщеря ми — както и на сина си, — че съм възрастна, мислеща жена и съм напълно способна сама да се справям с делата си. И най-накрая, очаквам от вас да разберете, че независимо кой за кого ще се ожени, аз ще бъда член на вашето семейство само поради брака между децата ни. — Тя си пое дълбоко дъх и се втренчи в бездънните му очи. — А за мен това означава, че нямате абсолютно никакво право да ми казвате какво мога и какво не мога да правя. — Тя му кимна и излезе във фоайето. Уилс я чакаше там с куфара й в ръка.

— Много добре — каза спокойно графът. Тя се обърна и го погледна. Когато забеляза блясъка в очите му и изражението на лицето му, стомахът й се сви. Приличаше на човек, който току-що беше приел някакво предизвикателство. Приличаше на мъж, който беше уверен в своята победа.

— Мисля, че трябва вече да тръгваме, ако искаме да отплаваме навреме.

Сабрина отказваше да покаже удивлението си, като се опитваше да запази приятното си, безгрижно изражение. Особено когато забеляза Уилс, който все още държеше куфара й, и осъзна, че мъжките дрехи все още бяха в багажа й и че щеше да мине дълго време, преди да й се удаде възможност да ги облече.

— Уилс, ако обичаш, дай куфара ми на лорд Уайлдууд. Той ще ме придружи. — Ъгълчетата на устните на иконома потрепнаха весело и в очите му проблесна насмешливо пламъче, което изчезна толкова бързо, че само Сабрина го забеляза. Обърнала гръб на графа, тя се намръщи на иконома. — Грижи се за всичко по време на отсъствието ми. Ще изпратя писмо на Белинда при първа възможност.

Тя не си беше представяла така сбогуването им, но в присъствието на този натрапник не можеше да направи нищо друго.

— Уилс. — Сабрина кимна на стария си приятел и излезе уверено навън, решена да не позволява присъствието на Уайлдууд да се отрази на настроението й.

— Уилс — повтори графът и я последва. Той й помогна да се качи в каретата му и каза на кочияша да кара към пристанището.

Уайлдууд се настани до Сабрина и тя хвърли бегъл поглед към твърдия му, волеви профил. Изражението му не показваше за какво си мисли той. Дали беше ядосан? Раздразнен? Или поне се чувства неудобно? Тя поне така се надяваше. Самата тя определено беше ядосана, раздразнена и се чувстваше неудобно за двама. Това не беше приключението, което си беше представяла. Тя се отпусна в меката седалка.