Белинда крачеше напред-назад из приемната на майка си, а Ерик следеше с поглед всяко нейно движение. Тя наистина беше кралицата на красотата за този сезон. И беше негова.

— Опита ли се да поговориш с нея? — попита той. Мозъкът му беше по-зает да обмисля колко грациозно се поклащаха бедрата й и да оглежда белоснежните й гърди, скрити под дневната рокля, отколкото да обръща внимание на думите й.

— Разбира се. — Белинда се обърна и го погледна със замъглени от загриженост очи. — Нямам представа какво е намислила, а тя отказва да разговаря за това с мен. — Тя въздъхна тежко. — Мама все още се държи с мен, сякаш съм дете в класна стая.

— Но какво прекрасно дете — каза тихо той. Погледът му се плъзна по съблазнителните форми на тялото й.

Ерик мечтаеше за мига, в който щеше да има правото да изучава подробно тези форми, да гали тези гърди и да оставя устните си да опознават всички кътчета на това прекрасно тяло. Мигът, в който тя щеше да стане негова и той щеше да я обучи и да я направи своя във всяко едно отношение! Досега те се бяха целували само няколко пъти, всеки път по-смело от предишния, и всеки път той бе усещал обещанието за растяща страст, скрита под добре пазената й невинност. Дори сега нейният аромат — опияняваща смес от парфюм и женственост — го обгръщаше и възбуждаше.

— Ерик! — Нетърпението в гласа й беше очевидно. — Слушаш ли ме? — Очите й блестяха ядосано и той се зачуди как ли щяха да блестят, когато бъдеше обзета от страст.

— Разбира се. — Той овладя мислите си. — Да, разбира се, че те слушам. Къде е майка ти сега?

— В стаята си. Мисля, че най-накрая отиде да си легне. Струва ми се, че докато се прибираше в спалнята си… — Белинда разтвори широко очи, сякаш все още не можеше да повярва какво беше видяла — тя пееше!

Ерик повдигна вежди и се замисли.

— Пееше ли? От всичко, което си ми казвала, ми се струва, че това не е обичайното й поведение, нали? — Тя кимна. — Мислиш ли, че е възможно да се е разболяла?

Белинда поклати глава.

— Съмнявам се. Тя не е нито глупава, нито луда. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя винаги е била много затворен човек и никога не е действала импулсивно или без да обръща внимание какво е прилично. — Тя погледна Ерик в очите и той инстинктивно обви ръце около нея и я придърпа към себе си. — О, Ерик, какво да правя?

Тази магьосница искаше да знае какво мислеше той. Тя се беше обърнала към него, за да й помогне да реши проблема си. Ерик вярваше, че Белинда бе трябвало да постъпи точно така, но въпреки това бе изпълнен с мъжка гордост. Той щеше да се погрижи за това. Щеше да й докаже, че можеше да се справи с всичко.

— Ако не желае да разговаря с теб, може би ще пожелае да говори с някой на нейната възраст. — Той се усмихна, когато видя загрижения й поглед. — Ако искаш, мога да помоля баща си да разговаря с нея. Той е много добър в дипломацията. Сигурно ще успее да разбере какво не е наред.

Тя се усмихна облекчено.

— Това ще бъде прекрасно.

Ерик наведе глава и устните му срещнаха нейните в нежна целувка, която трябваше само да я успокои. Дъхът й погали устните му и незадоволената му нужда отново се надигна в него. Под натиска на езика му устните й се разтвориха и той прокара език по извивката на устата й. Тя въздъхна и тялото й се притисна плътно до неговото. Ерик знаеше, че след малко ще се отдръпне, ще се овладее и ще потисне желанието си, но за момента се потопи в усещанията, които изпитваше, когато я целуваше.

Белинда затвори очи и се отдаде на новото усещане върху устните си. Езикът на Ерик предизвикваше вълни от странни, но приятни тръпки, които започваха дълбоко в нея и се разливаха на всички страни. Обзе я някакво смътно желание за нещо повече и тялото й се притисна още по-близо до неговото. Какво беше това повече, тя нямаше никаква представа.

Докато Ерик я прегръщаше, тя забрави напълно за майка си.



Сабрина дръпна шнура на звънеца до леглото си и зачака нетърпеливо появата на иконома си. След като бе превела писмото, тя се беше наспала добре и сега изгаряше от нетърпение да задвижи плановете си. Указанията за местоположението на златото бяха едновременно кратки и умни. Тя се притесняваше малко, че разполагаше само с втората страница на писмото и се питаше дали на първата не бе имало нещо важно, което би възпрепятствало търсенето. Сабрина бързо отхвърли тази мисъл. Тя разполагаше само с това и то трябваше да бъде достатъчно.

Точно в този момент обаче беше изправена пред едно много по-голямо предизвикателство — пътуването до Египет щеше да струва много. Тя в никакъв случай не беше разорена, но и не разполагаше с излишните средства, които й бяха необходими за една такава експедиция. Колкото и да не й се искаше да го направи, колкото и да не й харесваше идеята, щеше да й се наложи да продаде бижутата си.

Сабрина седна пред тоалетната си масичка и отвори най-долното чекмедже. В него имаше голяма италианска кутия за бижута. Тя я извади и я сложи върху масичката. След това внимателно повдигна капака.

Ето, това беше съкровище. Беше купила всяко от бижутата със собствените си пари. Беше избрала всеки скъпоценен камък внимателно. Беше се радвала на блясъка на всеки рубин и смарагд. За втори път през живота й се налагаше да продаде бижутата си, за да осигури бъдеще за себе си и дъщеря си. Тя все още помнеше паниката, която я бе обзела първия път. Но и сега, както тогава, тя изправи рамене и успокои страховете си. Маркиза Станфорд беше силна жена.

Сабрина започна да вади бижутата от кутията. Диаманти с цветовете на дъгата. Сапфири с тъмносиния цвят на истинската любов. Колекцията й не беше особено голяма, но качеството й беше превъзходно.

На вратата се почука леко.

— Влез — каза отнесено тя.

— Повикахте ли ме, милейди?

Познатият глас накара Сабрина да се обърне.

— Да, Уилс. Моля те, влез и затвори вратата.

Уилс се подчини и застана в покорно очакване. Тя го огледа замислено в продължение на няколко секунди. Без съмнение, икономът й нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.

— Уилс — заговори бавно и отчетливо тя, — страхувам се, че ще се наложи да напусна града за известно време. — Тя се поколеба, като се оглеждаше тревожно за някаква промяна в изражението му. — Може да отсъствам доста дълго.

Нито въздишка, нито потръпване не нарушиха спокойствието му.

— Пак ли контрабанда, милейди?

— Уилс! — Шокът в гласа й не можа да прикрие веселостта в думите й. — Знаеш, че това вече е минало. Пък и… — Тя сви рамене и се усмихна. — Пък и сега с контрабанда не може да се спечелят пари.

Тя повдигна вежди и кимна към вратата. Икономът незабавно отиде до вратата и превъртя ключа. Той беше единственият човек в Лондон, който знаеше за миналото й. По това време бе прислужник в дома на пралеля й и освен това бе служил като нейна дясна ръка, пазител и довереник. В много отношения все още беше такъв.

Когато Сабрина се премести в Лондон, взе и Уилс със себе си и го повиши в длъжност иконом. Той управляваше дома й, правеше така, че домът и животът й да функционират без засечки. И поне веднъж в месеца границата между господарка и прислужник падаше и двамата стари приятели сядаха заедно на чашка.

Сабрина отиде до гардероба си и измъкна от далечния му ъгъл две чаши и една гарафа с бренди. Белинда щеше да припадне, ако научеше за този неприличен ритуал. Дъщеря й никога нямаше да разбере, че ако положението на Уилс се определяше по рождение, той бе заслужил уважението и приятелството на Сабрина.

Тя напълни едната чаша, подаде му я и му даде знак да седне в един от двата стола пред камината. Сабрина напълни и своята чаша и се настани в другия стол.

Уилс заговори първи.

— Ако не е свързано с контрабанда, тогава защо е необходимо това неочаквано пътуване? — Сабрина не преставаше да се удивява как годините сякаш изчезваха, когато с Уилс сядаха като стари приятели. Увереният, можещ всичко, надменен иконом изчезваше и на негово място се появяваше храбрият възрастен мъж, който винаги бдеше над безопасността на господарката си и сам копнееше за приключения.

Сабрина отпи голяма глътка от брендито, преди да му отговори.

— За съкровище. За злато. Скрито преди двадесет години и само чака подходящият човек да отиде да го прибере. И този човек съм аз. Но… — Тя въздъхна. — Не мога да тръгна без пари.

Тя стана, отиде до тоалетната масичка и неохотно прибра бижутата си в сандъчето. След това се сбогува мислено с тях и затвори решително капака.

Сабрина се обърна към Уилс.

— Искам да ги продадеш. Трябва да го направиш бързо, но се опитай да им вземеш добра цена.

Тя хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към кутията и я подаде на Уилс. След това се отпусна в стола си и отпи отново от брендито си.

— Знам, че е грях да се обичат неодушевени предмети по начина, по който аз обичам тези бижута, но… аз наистина ги обичам, та дори ако трябва заради това вечно да горя в ада.

Уилс отпи голяма глътка от чашата си и се задави.

— Много добре. — Тя се разсмя. — Знам, че звуча абсурдно, но трябваше да продам всички бижута, които ми беше подарил Джак. А тези съм си ги купувала сама. С пари, които сама съм спечелила.

При тези думи Уилс повдигна вежди.

— Признавам, че ги спечелих от контрабанда — каза тя, раздразнена от безмълвния му укор, — но все пак си бяха спечелени пари. Предполагам, че това няма никакво значение. Рано или късно и без това сигурно щеше да ми се наложи да ги продам.

На лицето на иконома се изписа загриженост.

— Парични проблеми ли, милейди?

Тя кимна и сбърчи нос.

— Малко. О, имаме достатъчно средства, за да живеем нормално, но нямаме пари за нищо допълнително. И нищо за зестра. — Тя се наведе напред. — Трябва да намеря това злато, Уилс. То е единствената ми надежда.