Той присви заинтересовано очи.

— Ще имате ли нужда от помощ при търсенето?

Блясъкът в погледа му сигурно приличаше на блясъка в нейните очи.

— Животът беше доста скучен през последните десет години, нали?

Той сви рамене в знак на съгласие.

— Не мога да се сетя за по-подходящ човек, когото бих взела със себе си, но… — Тя млъкна и си пое дълбоко дъх. — Ти ми трябваш тук, за да поддържаш домакинството в ред и да държиш Белинда под око.

На лицето му се изписа разочарование и той се намръщи.

— Не мисля, че е умно да тръгвате сама на такова пътешествие.

— Струва ми се, че нямам голям избор — отвърна нетърпеливо тя. — Не мога да дам обява в «Таймс», в която да пише: «Маркиза търси придружител за търсене на съкровище. Предишният опит е желателен, но не задължителен.» Не познавам никого, към когото да мога да се обърна за помощ за подобно нещо. И никого, на когото да имам голямо доверие.

Уилс разклати чашата си. Светлината се отрази от повърхността на кехлибарената течност и той остана дълго загледан в брендито си. Най-накрая погледът му срещна нейния.

— Има един човек — каза тихо той.

— Един? Кого имаш… — Сабрина скочи рязко от мястото си. Смисълът на забележката на Уилс изплува в съзнанието й с такава сила, сякаш я бяха ударили. Разбира се; това беше идеалното решение. Настроението й се подобри. Как не се беше сетила за това. За него. Единственият проблем, който виждаше в плана си, беше, че на една жена щеше да й бъде трудно да пътува сама и незащитена. Идеята на иконома й вероятно беше неосъществима, но все пак не беше лоша, изобщо не беше лоша.

— Мислиш ли, че той ще пожелае да ми помогне? Оттогава мина доста време. Не съм го виждала и не съм говорила с него от десет години.

Уилс се наведе напред и я погледна право в очите.

— Мисля, че той би направил всичко само заради удоволствието от вашата компания. — Тя се изчерви и Уилс се ухили на неудобството й. — Удоволствието от вашата компания е доста голямо богатство.

Сабрина не обърна внимание на забележката му и се замисли за кратко.

— Нямам никаква представа къде е той сега. Може да е в Америка, а може и да е във всяко друго кътче на света. Ти виждал ли си се с него наскоро?

Уилс сви рамене.

— Все още имам някои стари приятели тук-там, с които поддържам връзка. Ще проверя по доковете дали е в Англия. — Той допи брендито си и й се усмихна топло. — Ако успеем да го намерим, няма да имам никакви възражения относно търсенето на съкровища, което смятате да започнете. Ако не го открием, ще трябва да намерим друг начин. Няма да ви позволя да тръгнете сама. — Той кимна отсечено, изправи се бързо и отново се превърна в идеалния иконом.

Уилс вдигна кутията с бижутата.

— Ще се погрижа незабавно за това. — Той отиде до вратата, отключи я и си тръгна, като затвори безшумно след себе си.

Сабрина се втренчи в чашата си. Заплахата на Уилс не я притесняваше. Тя щеше да направи онова, което сметнеше за необходимо. Той знаеше, че не беше глупава и нямаше да направи някоя детинска грешка. Не, той просто се тревожеше за нейната безопасност — стар негов навик, който тя оценяваше истински.

Но той беше прав — щеше да й бъде много по-лесно, ако тръгнеше с партньор, особено ако той беше подходящият партньор. Мъж, пред когото можеше да свали почтената си фасада. Мъж, който осъзнаваше, че смелостта и интелигентността не бяха само мъжки качества. Мъж, който не очакваше от нея нищо друго, освен свободния дух, който бе показвала някога и който може би все още можеше да покаже. Тази мисъл предизвика у нея вълнение, което можеше да съперничи дори на привлекателността на златото.

Сабрина нямаше нищо против да подели съкровището. Ако преводът й беше правилен, то беше на стойност поне половин милион лири. Повече от достатъчно за двама души.

О, да, един партньор щеше да реши проблема й. Ако, разбира се, успееше да го намери.



Никълъс се облегна в кадифената седалка на каретата си и за стотен път се запита какво ли си беше наумила лейди Станфорд. Когато миналата вечер синът му го беше помолил да поговори с нея, молбата му се бе сторила незначителна на графа. Никълъс изгаряше от нетърпение да я види отново, особено след като беше убеден, че тя щеше да бъде една приемлива, дори изключителна съпруга. Но колкото повече мислеше върху необичайното й поведение, толкова повече започваше да се пита дали тя наистина беше онова, което изглеждаше.

Какво знаеше той за нея изобщо? Със сигурност годините, през които бе живяла в Лондон след смъртта на съпруга си, бяха спокойни и дискретни. Преди това обаче животът й бе бил съвсем различен и бе приличал на живота на повечето хора от висшето общество.

Двамата с Джак Уинфийлд бяха избягали в Гретна Грийн едва седмица след представянето й в обществото. Никълъс смяташе, че по това време тя била на седемнадесет години. Шестгодишният им брак бе белязан от разгулен живот и постоянно предизвикване на нормите в обществото. Според клюките маркиз и маркиза Станфорд се бяха държали екстравагантно и предизвикателно. Никой не се беше учудил, когато Станфорд бе загинал при катастрофа с карета по време на надбягване с изключително големи залози.

В обществото почти всички бяха съгласни, че след смъртта на съпруга си Сабрина се беше променила. Тя очевидно бе тъгувала силно по него и се беше усамотила в провинцията цели три години. След това двете с дъщеря й се бяха върнали в Лондон, но тя не се беше върнала към стария си начин на живот, а бе започнала да живее относително спокойно.

Каретата на Никълъс спря пред дома на маркизата и той скочи на земята. Огледа критично постройката, след което кимна одобрително. Домът беше почтен и приличен, намираше се в добър квартал, но не беше нещо, което да се отличава от останалите къщи.

Той изкачи стълбите и почука силно на вратата. Само след няколко секунди тя беше отворена от един висок, едър мъж, който се извисяваше над графа. В очите на мъжа проблесна пламъче на изненада, но толкова за кратко, че Никълъс реши, че беше сгрешил.

— Мога ли да ви помогна, милорд? — Решителният глас на мъжа показваше, че е слуга, най-вероятно иконом.

— Да. Дошъл съм да се видя с лейди Станфорд.

— И за кого да й съобщя?

— Лорд Уайлдууд.

Икономът го въведе в къщата и го остави в една малка приемна.

— Ще уведомя милейди, че сте тук.

— Благодаря.

Икономът кимна и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си.

Странно. Този мъж определено не приличаше на слуга. Той имаше по-скоро телосложението на докер, отколкото на прислужник. О, обноските му бяха безупречни, облеклото му — безукорно, но в него имаше нещо… Никълъс се намръщи озадачено. Нещо му подсказваше, че в този иконом имаше нещо повече, отколкото можеше да бъде видяно по безизразното му лице. Графът се опита да отхвърли тази мисъл, но тя продължаваше да го гризе. Този човек просто не беше типът слуга, който подхождаше на една резервирана, почтена дама като лейди Станфорд.

Уилс си бе свършил добре работата. За бижутата си Сабрина получи повече от достатъчно, за да финансира пътешествието си. И което беше още по-хубаво, той бе успял да намери стария й партньор, или поне кораба му. Корабът трябваше да отплава днес следобед и тя беше решила, когато това стане, също да бъде на борда.

Малкият куфар на Сабрина се намираше отворен на леглото й. Тя щеше да пътува без слуги и беше решила да вземе колкото се може по-малко багаж. Прокара нежно ръка по двата чифта панталони и няколкото широки мъжки ризи, които вече лежаха сгънати в куфара. До тях имаше чифт меки мъжки кожени ботуши. Само като ги погледнеше, си представяше приключенията, които я очакваха, и по тялото й преминаваше тръпка на вълнение.

Дрехите бяха стояли непокътнати цяло десетилетие, но все още можеха да се използват. Тя възнамеряваше да носи мъжки дрехи колкото се може по-често по време на пътуването както заради безопасността си, така и защото бяха по-удобни. В Египет можеше да си наеме слуги, ако имаше нужда от тях.

Сабрина хвърли в куфара няколко рокли, малко бельо, след което се сети за нещо и взе една блестяща смарагдовозелена вечерна рокля от гардероба. Дрехата имаше изключително смела кройка, беше върхът на модата и беше любимата й рокля. Тя не можеше да си представи нуждата от подобна рокля на това пътуване, но все пак нищо не й пречеше да вземе и нея.

Сабрина затвори куфара и се премести до тоалетната си масичка. Погледът й се плъзна по бележката, която беше написала до некадърния си адвокат и в която го уведомяваше, че Уилс поемаше пълния контрол върху семейните сметки и останалите й активи. Тя импулсивно посегна към писалката и надраска набързо послепис към бележката. Сабрина отдели малко пари от сумата, която беше получила от продажбата на бижутата си, уви ги в бележката и запечата пакетчето. Останалата част от парите тя раздели между дамската си чанта и скритите си джобове, които беше пришила под полата на роклята си.

Изгаряща от нетърпение да тръгне, Сабрина отвори вратата и видя пред себе си Уилс с вдигната ръка, сякаш тъкмо щеше да почука.

— Точно навреме, Уилс; багажът ми е готов. Би ли го занесъл долу… — Тя му подаде бележката за адвоката си. — Предай това на онзи идиот Фитцджералд и се увери, че е разбрал, че ти имаш пълен контрол върху финансовите ми дела по време на отсъствието ми.

Уилс повдигна вежди.

— Няма ли да оставите съобщение за лейди Белинда?

Сабрина скръсти ръце и се втренчи упорито в пода.

— С нея вече се сбогувахме. — Тя погледна иконома си. — Без съмнение тя все още плаче в стаята си?

Уилс кимна. На лицето му не се виждаше укор или обвинение. Въпреки това Сабрина се почувства виновна.

— Тя просто не можа да разбере. Всичко, което правя след смъртта на баща й, го правя заради нея. Всичко, което съм вършила, преди да се върнем в Лондон, и начинът, по който живях след това, беше само заради нея. Бог ми е свидетел, че трябваше да опровергавам доста скандална репутация, но все пак успях да се справя. — Тя се втренчи в него. — И това също го правя за нейно добро.