Тя извика името му и той се отдръпна и се надвеси над нея. Тя протегна ръце към него и пръстите й хванаха огъня в слабините му, който изглеждаше мек като кадифе и твърд като скала. Никълъс изстена от удоволствие.

— Бри.

Той се настани между краката й и се гмурна в мекотата й — гореща, тясна и влажна. Тя го поглъщаше, заобикаляше и приветстваше.

Тя изви тялото си нагоре, за да посрещне тласъците му с копнеж, пред който всички удоволствия бледнееха. Никълъс започна да се движи по-бързо и да навлиза по-дълбоко в нея.

Двамата продължаваха този древен, първичен танц, докато не достигнаха до върха на невероятно усещане. И точно когато всеки от тях си мислеше, че няма да издържи на удоволствието от сливането им, радостта им бликна и ги погълна във вълна от великолепно чувство и те за миг си помислиха, че бяха зърнали вечността.

Смехът отново започна да се надига в нея и Сабрина се зачуди дали Уин вече беше разбрала, че любовта беше най-голямото приключение.

Глава деветнадесета

— Винаги ли смяташ, да се смееш след като се любим?

— О, Никълъс. — Тя се опита да преодолее смеха. — Надявам се да е така.

— Много добре тогава — изръмжа той и погали врата й с устни. — Може би в такъв случай това ще ти се стори смешно?

Тя се разсмя и се сгуши до него, наслаждавайки се на топлината и силата му. Беше твърде изморена от всичко, което се беше случило. Няколко минути почивка щяха да й се отразят добре. Очите й се затвориха и след миг тя се унесе в дрямка. През съзнанието й започнаха да се носят картини на импулсивна целувка в някаква пещера преди много години, на един куфар в някаква стая и един мъж зад него, на любов… и смях… и злато.

— Златото! — Сабрина скочи. — Трябва да тръгваме, Никълъс. Искам да намеря златото тази нощ.

— Много добре, любов моя — отвърна спокойно той. Тя се втренчи с подозрение в него.

— Какво? Без възражения? Без лекции за опасностите на пустинята през нощта?

Никълъс се ухили.

— Мисля, че нощта вече мина. Слънцето ще изгрее след един час.

Тя го погледна объркано.

— Но как…

— Ти спа, при това доста дълбоко. — Той я целуна по върха на носа. — Беше твърде изтощена и аз не можех да те събудя.

— Ха. — Тя скочи на крака и започна да събира дрехите си. — Искал си само да се увериш, че няма да пътуваме през нощта. Много добре; успял си да ни забавиш и сега ще…

— Сега ще направим както желаеш. — Той се изправи и притисна голото си тяло към нейното. — Въпреки че нямам нищо против да се позабавим още малко. — Устните му се плъзнаха по врата й и Сабрина усети как се разтапя под допира им. Може би той наистина беше прав. Какво значение имаше още едно малко забавяне?

— Не. — Тя се отдръпна и му отправи най-търпеливия си поглед. — Никълъс, повече няма да ме съблазниш да се забавя нито секунда.

— Сабрина. — Той я погледна с обидено изражение. — Нямах намерение да те съблазнявам. — Очите му проблеснаха весело. — Просто исках да ти разкажа няколко смешки.

— Не съм в настроение за шеги.

— Можеш да бъдеш.

Никълъс отиде до нея и тя протегна ръце, сякаш искаше да го задържи далеч от себе си.

— Не, Никълъс, говоря ти сериозно. Искам да тръгна веднага.

Той сви рамене и я заобиколи.

— Знам. Просто си търсех дрехите.

— Разбира се. — Тя не му повярва нито за миг, но не можеше да го обвинява. Колкото и да искаше златото, мисълта да се потопи в прегръдките му още веднъж беше твърде изкушаваща.

Облякоха се бързо и излязоха от палатката. Слънцето вече надничаше над хоризонта. Сабрина стисна раздразнено зъби. Как така беше заспала?

— Аз ще отида да потърся храна. Ти подготви конете.

Заповедническият й тон го накара да повдигне вежди.

— Не съм служил в армията, но мога да разпозная една заповед, когато я чуя. — Той направи дълбок поклон. — На вашите заповеди, милейди.

Тя се изчерви леко, сбърчи нос и се отдалечи бързо. Той се засмя на себе си. Сабрина никога нямаше да престане да го удивява; сега пък издаваше заповеди, сякаш бе свикнала да командва цяла армия мъже.

Той погледна към огъня. Медисън и Ерик се бяха увили в одеялата си и спяха. Той мина покрай Медисън и спря, когато една ръка го улови за глезена.

— Тръгнали сте за златото, нали? — попита сънливо Мат.

Никълъс се отърси от ръката му и се ухили.

— Сабрина настоява.

— Ама че изненада — измърмори американецът. Никълъс се поколеба.

— Надявам се знаеш, че дори ако сами намерим златото, твоят дял е гарантиран. Твоето съдружие със Сабрина не се поставя под въпрос.

— Не мога да кажа, че те харесвам, но знам, че имаш чувство за чест. Нямам никакви съмнения относно моя дял. — Той се уви по-плътно в одеялото си. — Просто не знам какво ще кажа на сестра ти, когато открие, че е пропуснала това приключение.

Стомахът на Никълъс се сви, когато той си спомни за връзката на сестра си с американеца. Сега я признаваше поне пред себе си, въпреки че все още не я приемаше лесно. И все пак тази връзка бе факт и той нямаше голям избор. Уин отдавна бе преминала възрастта за женене и разполагаше със собствено, доста значително богатство. Той не можеше да направи нищо.

— Просто й кажи, че със Сабрина сме решили да се насладим сами на момента. Тя несъмнено ще реши, че това е много романтично.

Изпод одеялото се чу приглушен смях и Никълъс не можа да се въздържи да не се разсмее в отговор. Той направи една крачка, но Медисън се обади отново.

— Запомни какво ти казах, Уайлдууд — грижи се за нея. Тя ми е също толкова скъпа, колкото и сестра ти за теб. — Той въздъхна. — Не съм много доволен от избора й на съпруг. Както предполагам, че и ти не си доволен от избора на сестра ти на…

— На какво, Медисън? — попита студено Никълъс.

— На съпруг, ако ме приеме. Или на каквото иска. — Той замълча. — Аз я обичам, Уайлдууд.

Никълъс се ухили бавно. Тревогата за сестра му прерасна в задоволство, когато си представи как Уин щеше да разиграва американеца.

— В такъв случай те очаква също толкова хаос, колкото видях аз самият. — Той тръгна към конете, като се усмихваше доволно. — И ако имаш късмет, също толкова голямо удоволствие.



Сабрина слезе от седлото си с изморена въздишка. Не беше преценила добре разстоянието от лагера до мястото, на което беше заровено златото. Слънцето вече се намираше високо над главите им, а указаното в писмото място все още не се виждаше.

Никълъс я гледаше по начин, който й приличаше на съчувствие.

— Ако скоро не намерим храна, няма да имаме друг избор, освен да се върнем.

Тя отметна косата от челото си.

— Не още. Едва пладне е. Остават още много часове, преди слънцето да залезе. Не мога да се откажа, докато все още има някаква надежда. — Тя отиде да извади храната, която беше взела със себе си. — Стигнах твърде близо до края, за да се откажа точно сега.

Той я изгледа мълчаливо, извади нож и й даде знак да му подаде храната.

— Все още не разбирам защо правиш това. Веднъж те попитах и ти ми даде някакъв уклончив отговор. — Той млъкна и се вгледа в очите й. — Сега отново те питам, любов моя, защо толкова много искаш това злато? Вече нямаш нужда от него. Аз разполагам с огромни средства и сега всичко мое е и твое. Защо, Сабрина? Защо това е толкова важно за теб?

Тя се зачуди дали да му каже истината. Сабрина бе казала само на Мат, Уилс и Саймън в какво състояние я беше оставил Джак след смъртта си. Но все пак не дължеше ли тя някаква лоялност на първия си съпруг? Къде свършваха задълженията й към Джак и къде започваха задълженията й към Никълъс?

Дори ако кажеше на мъжа си, че Джак я беше оставил почти без средства, това нямаше да обясни напълно нуждата й да постигне финансова стабилност независимо от съпруг и семейство. И тя се страхуваше, че Никълъс никога нямаше да я разбере. Почтените жени не правеха такива неща. Те не се бъркаха в управлението на своите инвестиции. Пък и когато Никълъс разбереше за Джак, колко време щеше да му бъде необходимо, за да я свърже с Мат и с бандата контрабандисти?

Имаше само един отговор, който би бил приемлив за мъж като графа.

— Никълъс — каза тихо тя, — колко важна е честта за теб?

— Честта ли? — На лицето му се изписа объркване. — Не те разбирам. Какво общо има честта с всичко това?

— Потърпи малко и отговори на въпроса ми.

— Добре. Честта е от жизнено важно значение за един мъж. Богаташ или бедняк, думата му е единственото нещо, което притежава. Честта е безспорният принцип, който ръководи живота на мъжа.

Тя кимна бавно.

— А жената? Трябва ли една жена да отговаря на същите изисквания?

Той се ухили.

— Сабрина, жените никога не са се придържали към мъжките идеали. Техният морал просто не е толкова силен.

— О, така ли? — Тя повдигна презрително вежди.

— Прости ми, любов моя. За миг забравих с коя жена говорех. Ти не приличаш на нито една от жените, които познавам. Може би отношението ми трябва да се промени малко, поне по отношение на теб.

— Благодаря ти.

Той остана да я гледа няколко секунди, сякаш едва сега осъзна, че тя говореше сериозно.

— Трябва да призная, че никога не съм мислил върху женското чувство за чест. Просто никога не съм очаквал от една жена да удържи на думата си. Но като се позамисля, мога да видя как честта на една жена може да бъде също толкова силна колкото и у един мъж. И да означава също толкова много.

— Колкото и смешно… и може би глупаво да ти звучи това, аз също си имам принципи. Моята чест означава за мен също толкова много колкото твоята за теб. Моята дума е също толкова обвързваща. За мен лоялността…