— Моята красива принцеса е станала вече голямо момиче!

Красивата съпруга на санджакбея, Хафза султан, го беше изрекла тогава пред наложниците агресивно, сурово, но те го бяха възприели като чиста монета и кимаха с глави в знак на съгласие.

— Голямо момиче ли казахте, валиде?

— Да.

Майка ѝ я погали по косата. Ето този миг не се издържаше. Не беше позволено жените — особено царедворките — да глезят с ласки така дълго децата си. Затова Хатидже изживяваше докосването на майчината ръка като нещо толкова изключително, че ѝ се искаше никога да не свършва. Ако знаеше, че няма да ѝ каже: „Недей, принцесо моя, момичето ми! Не е позволено!“, щеше да грабне ръката ѝ и насила да я накара да я гали по главата.

Това беше една от нормите на двореца. Обичай, но не го показвай! Живей си с обичта! А имаше и нещо, на което не я бяха обучили, но тя си го откри сама. Животът ѝ се подреждаше с „позволено“-то. Правеше само което е позволено, дори и през ум не ѝ минаваше онова, което не беше позволено.

„Въобще не съм! — измърмори на себе си, докато се молеше майка ѝ още да я гали така. — Не съм навършила дори и девет години! Аз съм една малка принцеса!“

Никак не искаше да става голямо момиче.

И никога не го беше искала.

Имаше си игри, на които искаше да си играе.

Големите момичета не можеха да излизат в градината, когато пожелаят, не можеха да влизат там, където имаше мъже. А половината живот на Хатидже, доколкото беше „позволено“, минаваше в градината. Най-близкият ѝ приятел беше Али. Али — конегледачът на Карбейяз[3]. Пак той научи Хатидже да язди на кон. Али водеше за юлара Карбейяз, когато принцесата дефилира за пръв път пред баща си, възседнала своя кон.

Не беше сигурна дали баща ѝ я беше видял. Веждите му бяха така гъсти и свъсени, че човек не можеше да разбере накъде гледа. Но все пак стоеше гордо изправена върху коня. Стоеше така, както трябваше да стои дъщерята на принц Селим хан.

Не знаеше да се радва ли, да се натъжава ли, че става голямо момиче.

— Добре… — усмихна се майка ѝ.

Божичко, какъв необикновен ден! Меката ѝ красива ръка все още се ровеше из косата ѝ.

— Какво правят големите момичета, знаеш ли?

Разбира се, че знаеше.

— Бродират.

— Друго, друго?

— Плетат дантели.

— И още?

Дали имаше и още нещо?

— И… къпят се сами в банята.

И Хафза султан, и наложниците прихнаха от смях.

Чернотата, в която се премяташе, не ѝ попречи да изживее от все душа и сърце онзи миг на щастие. Тогава тя още нямаше представа колко близо са едни до други щастието и мъката, животът и смъртта.

— Големите момичета…

Майка ѝ я спря за пръв път точно в този момент. Погледна към наложниците си така, като че ли току-що ги е забелязала.

— Можете да се оттеглите!

„О, Аллах! Ръката ѝ е още в косата ми!“ Хатидже се притисна още по-силно към нея. Вдиша уханието ѝ. И реши. Щом момичетата си излязат, ще прегърне майка си с две ръце през врата.

Най-сетне всички се изнизаха. Майката и дъщерята вече бяха насаме. За миг Хатидже се поколеба, но изпълни решението си.

— Валиде…

— Хатидже? Принцесо моя.

Колко нежна, колко красива беше майка ѝ! А гласът ѝ — колко гальовен и трогателен!

— Скъпа моя!

Усети, че гласът на майка ѝ потрепва. Плачеше ли? Тревожно надигна глава и я погледна право в очите. Не, не плачеше. За миг постояха така, очи в очи. Моментално улови мъката в очите ѝ. Хафза султан не ѝ позволи повече от това. Отбягна погледите ѝ. Отскубна се от прегръдката ѝ и се изправи.

— Големите момичета — промълви тихо — правят още едно нещо.

— Не знам какво друго… И какво правят?

Очакваше закачливото чуруликане в тона да заличи мъката по лицето на майка ѝ, но не се получи. Хафза султан се обърна с гръб към нея и пристъпи една-две крачки.

— Омъжват се!

Омъжват ли се?! Може ли майка да говори така на дъщеря си? Това беше пълна противоположност на всичко, на което я бяха учили. Но се зарадва. Значи беше пораснала дотолкова, че да може да ѝ се говорят такива неща. Баща ѝ искаше да препуска на галоп с коня си, майка ѝ говореше за омъжване.

— Ъхъ, ъхъ… — измънка. — Знам.

Настъпи мълчание. Такова мълчание, от което на Хатидже ѝ се стори, че ще може да познае какво си мисли майка ѝ.

— Баща ви… — рязко се обърна Хафза султан с безкрайно сериозна физиономия. — Селим хан… — продължи да говори на пресекулки — е решил нещо, момичето ми.

Без да знае защо, Хатидже се уплаши. Не попита какво е решението на баща ѝ.

Хафза султан отрони дълбока въздишка.

— Селим хан взе решение да те омъжи, Хатидже.

В първия момент помисли, че погрешно е чула.

— Какво?

Същият вик беше надала и Хафза султан, когато съпругът ѝ съобщи: „Ще омъжа Хатидже, Хафза!“

— Какво!? Но тя е още дете!

— Да ме омъжи ли?

Тонът на Хатидже я издаваше, че не може да повярва. Но лицето на Хафза султан беше неподвижно като стена, а погледът ѝ — мрачен като морето, което се виждаше през прозореца. И тогава съзнанието ѝ го проумя. Правилно беше чула.

— Но аз съм още малка, валиде!

Да я омъжат ли? За кого?

Хатидже знаеше, че някой ден и тя като всички момичета ще се омъжи. Дори отсега си знаеше за кого. За конегледача Али!

Единствен той щеше да бъде мъжът, който ще я вземе. Нямаше друг с такова засмяно лице. У него всичко беше неповторимо — и погледите, и гласът, всичко. Отвътре ѝ идеше да каже: „Изпълнено с любов“, но се боеше да не се заблуждава. Откъде можеше да знае какво представлява любовта? Още не я беше вкусила. Но в Али имаше нещо странно, то я привличаше. Нито веднъж не ѝ беше крещял. Когато допуснеше грешка, той нито веднъж не процеди през зъби „Хатидже…“, с провлачване на „е“-то накрая. Засмееше ли се, цялото му лице грейваше. Колко нощи свенливо се беше питала: „Да не съм се влюбила в Али?. Предполагаше, че любовта, за която ѝ разказваха в приказките си нейните дадъ, сигурно представлява нещо такова.

Да не би, да не би… Стъписването ѝ за миг премина в радостен трепет. Да не би баща ѝ — който всичко знаеше, виждаше, чуваше, усещаше — да е забелязал, че Хатидже се е влюбила в Али? Дали не е казал на майка ѝ: „Щом моята дъщеря, принцесата, го е обикнала, реших да я дам на Али?“.

Хафза султан я побутна лекичко настрани и тръгна обратно към дивана си, но Хатидже се спусна и застана пред нея.

— Кой е, валиде?

Този път майката не се опита да се изтръгне от ръцете на дъщерята, обвити около талията ѝ. Нерешително вдигна ръце. Хатидже усети как една ръка кацна като гълъб върху главата ѝ.

— На кого ме дава татко?

— Не знам.

— Валиде.

Баща ѝ казва, че иска да я даде за съпруга на някого, а майка ѝ не знае кой е той?

— Кълна се в Аллах, Хатидже, не знам!

Долови, че спазъм сви гърлото на майка ѝ.

„Прекрасно знае кой е, но не ти го казва! — обади се разгневен вътрешният ѝ глас.

„Али е, Али!“ — тупкаше сърцето ѝ.

„Глупачка! — каза този път гласът. — Как може да си толкова глупава! Откъде накъде великият санджакбей на Трабзон ще дава дъщеря си на конегледача Али!?“

Ако не я даде, и тя нямаше да се омъжи. Толкоз.

Баща ѝ бил решил, и тя го е решила!

— Ами ако аз не искам?

Хатидже видя как по лицето на майка ѝ пробягаха един след друг всичките цветове на дъгата.

— Той, дъще, не пита искаш ли или не.

— Но… но… Как е възможно, без аз да го искам?

Хафза султан направо се срина на дивана.

— Такива като нас, дъще — промълви, — много пъти правят неща, които не искат. Как мислиш, баща ти прави само каквото поиска ли? Ами аз? Нямаше ли да е по-добре да умра, вместо да ти съобщавам тази вест? Но ти я съобщих. Защото бях длъжна. „Държавата очаква от нас да правим не каквото искаме ние, а каквото иска тя! Така е устроен светът.

— Но аз съм още много малка!

— Баща ти смята, че си пораснала колкото трябва. Взел е дори документ от ходжите, че ти се разрешава по закон. Казали, че е допустимо. А и…

— Какво „А и…“, валиде? Има още нещо, което не можа да ми кажеш ли?

Собственият ѝ глас също започна да пресеква. Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Но я бяха обучили да не плаче. Робите плачеха. Принцесите не плачат, пред никого не трябваше да издават своята безпомощност. Това беше „позволено“-то. „Проклето „позволено“!“, си каза, но така и не успя да сдържи сълзите си.

— Трябва да се омъжиш за човека, когото баща ти е намерил, за да си разчисти пътя към трона.

— Иначе…

— Иначе… — нерешително продължи майка ѝ. Сега лицето ѝ съвсем пожълтя. — Човекът, който ще ти бъде съпруг, ще премине на страната на Ахмед или Коркут. Ще разчисти пътя на единия от двамата. А за баща ти… — не успя да довърши. — Разбираш ли ме? Длъжна си.

Не, не разбираше.

— Откъде накъде ще съм длъжна?

— Заради „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!

Не си спомняше да е виждала друг път майка си обзета от такава паника и такъв ужас.

— „Ред и ста…“… Какво означава това?

— Смърт.

— Смърт ли? Нищо не разбирам.

— Държавата е дълговечна. Затова се казва: „Държавата е вечна и безсмъртна“. Ако трябва, в името на държавата се жертва и живот. Баща, майка, син, дъщеря, дете, брат и какво ли не… „Ред и стабилност на трона“, дъще, означава, че ако се наложи, в името на държавата е позволено и да се убива, разрешава се.

Пак това „позволено“ се изпречи пред нея. И смъртта, и животът зависеха все от него. Хатидже постоя така за миг.