Отдалече долетяха викове.

За миг на Хатидже султан ѝ се стори, че чу някакъв писък. Писък, който се извиси над мърморенето и ругатните:

— Махайте се бре, песове! Какво си мислите, че ще си дадем живота без бой ли?

Последва смразяващ кръвта писък:

— Край с мене, майчице!

— Умри! Първо вие, после аз!

— Ах, куче!

— Хванете го, вържете го! Да не го изпуснете!

— Бяга!

Някой да му вземе камата от ръцете! Камата…

— Олелееее!..

— Олеле, я! Олеле, я! Отивай в ада! Хайде!

Отвън кипеше бой и Хатидже беше пред полуда.

— Тичай! — викна тя на Джевахир. — Така, както си седим, няма да разберем нищо. Тичай да видиш какво става и бързо се връщай!

Още щом отвори вратата, в стаята нахлуха буботенето и стенанията.

Чу някой да вика:

— Господарю, избяга!

И се разнесе избухването на баща ѝ:

— Какво седите и гледате? Тичайте!

Стъпките и буботенето на Султан-Селимовия глас започнаха да се отдалечават.

— Как не ви е срам! От едно момченце без мустаци ли се уплашихте? Как ще се поддържат редът и стабилността на трона, щом седем мъже не могат да вземат една душа? Робите ни да си кротуват, а ние да свършим каквото трябва, така ли?

Значи, баща ѝ тичаше. Но накъде?

Кръвта ѝ се смрази. Господи… Ужас! Хатидже закри уста с длан. Как така не се сети по-рано! Ума ѝ прорязаха думите, които от дете я човъркаха, които не можеха да се поберат нито в душата ѝ, нито в мозъка ѝ, нито в съвестта ѝ и които я изгаряха отвътре.

„Ред и стабилност на трона!“

Това бе нощта на убийството. Тази нощ някои щяха да умрат.

Ужасена, Хатидже закри лицето си с ръце. Зарови глава във възглавницата, да не чува крясъците и писъците.

Сякаш чуваше гласа на майка Хафза: „Не забравяй, дъще! Който тича из двореца, отива да взема или трона, или нечия душа!“

Баща ѝ. Новият властелин на Османската империя. Внукът на Мехмед Завоевателя! Тичаше султан Селим, за когото дядо ѝ казваше, че е „вироглав и решителен“. Беше превзел трона. Значи, дошъл бе редът да вземе човешки души!

До слуха ѝ стигна друг писък:

— Не ме убивай, чичо!

Хатидже веднага позна гласа. Това беше Емирхан, най-малкият син на чичо ѝ. Малкият Емирхан, който ѝ направи венец от маргаритки и със собствените си ръчички го постави на главата ѝ в деня, когато пристигна в Бурса.

Полудяла от гняв, се втурна към вратата. Сама не усети как отвори тежките ѝ крила. Сега тичаше и тя.

— Недейте! Не го докосвайте! Татко! Той е още дете! Дете… Мъничко момченце!..

Видя да идват насреща ѝ цяла група жени.

— Недейте, принцесо!

— В стаята си! Бързо! Бързо! Никой не бива да ви вижда така!

— Баща ми ли? — изкрещя тя. — Баща ми ли да не види? Мене ли?

Когато чу вика на Емирхан „Чичо!“, Хатидже вече не беше на себе си. Изтръгна се от ръцете на жените, започна да дере с нокти и да скубе косите на всяко изпречило се пред очите ѝ лице, само и само да спаси братовчедчето си.

— Не ме убивай, чичо! Не убивай Емирхан. Ще ти бъда верен като куче, чичо! Ще поднеса целия си живот в дар на султаната. Кълна се в Аллах, ще го посветя! Ще го посветя…

Хатидже не чу нищо повече. Докато се свличаше, видя Джевахир. Плачеше.


II


В ушите ѝ бучаха неразбираеми гласове. Отникъде не проникваше светлина. Сред облаците покрай нея плуваха черни силуети. Навеждаха се, изправяха се. Единият се биеше по коленете. Друг стоеше с вдигнати нагоре ръце. Като че ли четеше молитва.

„Дали съм умряла?“

Бяха мислите ѝ. Явно риданията, биенето по коленете, молитвите бяха за нея. „Умряла съм!“ — реши този път.

„Глупачка!“

„Това пък защо?“ — възрази си сама.

„Защо ли? Че и питаш на всичко отгоре, а? Ами че ти умря много отдавна, Хатидже! Много отдавна си мъртва!“

— Кой си ти? — стори ѝ се, че вика. — Как се осмеляваш да говориш така с мен?

Трябваше да се огледа наоколо. Нямаше никакви хора. И да имаше, очите ѝ не ги виждаха. Защото тъмнината поглъщаше всичко. И тя се премяташе в тази бездънна чернилка. Дали пък не летеше? Не можа да разбере кое от двете беше. Душата ѝ трябваше да открие рая сред този мрак. Или ада. А силуетите сигурно бяха нейните наложнички, които лееха подире ѝ сълзи.

„Ами онова?“

„Онова ли? Дето лежи на земята?“

Въпреки тъмнината, усети, че го вижда. „Аз! Неподвижно проснатата на пода жена в сиви одежди е моето, оставено на този свят тяло.“

Тогава… наистина беше умряла! В главата ѝ отново на вълни, на вълни се извиси гласът, за който не можеше да се сети на кого принадлежи:

„Ти много отдавна умря, Хатидже! Отдавна си мъртва!“

„Вярно — рече си наум. — Отдавна умрях. Умрях през онази нощ, когато ми казаха: „Валиде султан ви вика. Веднага трябва да отидете!“.

Колко ли години бяха минали… Не можа да ги пресметне. Три ли, пет ли, десет ли? Или бяха изтекли хиляда години, откакто на бегом беше отишла в покоите на майка си?

Отново чу топуркането на малките си крака по застлания от край до край в коридора килим. Беше се спряла запъхтяна пред вратата, една наложница беше обявила навътре:

— Майко султан, принцеса Хатидже!

— Да влезе, да влезе!

Връхлетяла беше като вихър през открехнатата от наложницата врата.

— Майко Хафза! — се беше втурнала в краката на майка си, седнала по турски на дивана.

Не беше забелязала веднага побледнялото лице на майка си.

— Имала си да ми казваш нещо. Поръчала си веднага да дойда. И ето, пристигнах на бегом.

Едва сега Хатидже забеляза изписаната по лицето на Хафза султан мъка. Когато започна да я гали по главата, уплашено успя да пророни едва-едва:

— Валиде? Нещо лошо ли се е случило?

— Неее, мое красиво момиче! Не се плаши! Не е нещо лошо! — проясни се малко лицето на майка ѝ. — Че какво лошо може да ни се случи?

Толкова много неща можеха да се случат!

Например, когато от столицата в Трабзон пристигна куриер, майка ѝ повехна като роза.

— Новините от двореца никак не са утешителни! — каза ѝ Хафза султан.

Особено ако баща ѝ я вика в столицата.

Когато заповедта на господаря стигна в Трабзон, коленете на майка ѝ се подкосиха. „Много се затъжихме за сина ни Селим хан — гласеше тя — Бързо да дойде при нас. Тъкмо имаме да решим един въпрос, ще обсъдим и него!“

— Въпрос се решава само с пречупен врат, да не дава Аллах!

Или току някой от приближените на падишаха в столицата тайно изпращаше новина:

„Господарят извика Ахмед!“

„Коркут е пристигнал тайно тук!“

Хатидже знаеше, че Хафза султан се боеше до смърт от тези две имена.

И двамата бяха доведени братя на Хатидже: принц Ахмед — от жената на Селим Бюлбюл хатун, а Коркут — от Нигяр ханъм. И двамата мечтаеха за трона. В онези дни тя чу за пръв път израза „Ред и стабилност на трона“. Денят, в който попита: „Какво лошо има, ако някой от чичовците ми се качи на престола?“. Беше едва петгодишна.

Дори в момент, когато не можеше да възприема нищо друго, освен онова буботене, ѝ се стори, че чува заекващия от страх шепот на Хафза султан. Значи майчиният глас се беше врязал така дълбоко в нейната душа, която търсеше рая, че дори и след смъртта си го чуваше с цялото си същество.

— Проклети да са заради този „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!

— „Ред и стаб…“ Какво значи това?

— Смърт!

Потресе се, като ѝ се обясни, че ако един от чичовците ѝ се качи на престола, това за баща ѝ е равносилно на смърт.

— Валиде, ами ако татко седне на трона?

Отговори ѝ само с поглед, но Хатидже я разбра.

— Щом е така, само татко трябва да седне на дядовия трон, и никой друг!

Не след дълго разбра, че изразът „Ред и стабилност на трона“ е равносилен на смърт не само за баща ѝ, но и за останалите. Всички бяха застрашени. Баща ѝ, майка ѝ, тя, батко ѝ Сюлейман. Ако някой от чичовците седнеше на трона, „Ред и стабилност“ можеше да потропа на всички врати. Който станеше падишах, той щеше да решава кой да умре, кой да живее.

Затова се плашеше от всеки пристигнал от двореца конник, от всеки пощенски гълъб, кацнал в гълъбарника. По същата причина кажеше ли се „Вести“, нея я обземаше такава паника, както през онази нощ.

— Тогава — беше взела през онази нощ дланите на майка си в своите ръце — да чуем добрата вест, която ще ни съобщи нашата валиде.

Ръцете на Хафза султан трепереха.

Хатидже усети, че се мъчи да изскочи от тази чернилка, в която пропадна. Учуди се, че не успя. Каза си: „Значи така ставало, като умреш. Преживяваш отново всичко, което е останало в миналото“.

Това беше и добро, и лошо. Ако имаше да си припомняш щастливо минало, чудесно. Сигурно дори и след смъртта щеше да ти гали душата със същите неща. Ами когато миналото преливаше от нещастия, както при мен? Идеше ѝ да се разбунтува — не е ли несправедливо дори и след смъртта си да носиш на гръб нещастията, с които съдбата те е натоварила приживе? Но тя знаеше, че няма смисъл. Хатидже си спомняше всяка минута, всяка секунда, всяка дума.

— Ела, принцесо моя! Седни при нас!

Диванът на майка ѝ се струваше на Хатидже изумителен. Беше разположен пред прозореца, откъдето се виждаше и гората, и морето. Висок и мек. Вярно, накъдето и да се погледнеше от двореца в Трабзон, можеше да се види морето, но за нея беше истинско откритие, че когато вдишваше уханието на майка си и в същото време съзерцаваше как набъбващите върху сините води бели талази от пяна препускат към брега, се чувстваше някак си много по-защитена.