После — как така ще кара населението да го обсипва с овации: „Главнокомандващият султан!“?

„Да не е полудял? — промълви на себе си Сюлейман. — Човек с разум в главата щеше ли да постъпи така? Нима не знае, че в Османската империя никой друг освен нас не може да се нарича султан, нито да позволява да го наричат така?“

Ибрахим веднага беше пуснал вестоносец, преди още Сюлейман да пристигне в Багдад. Най-отгоре беше написал: Султане на моята държава, на моето сърце! На този свят има само един султан! И той е султанът на султаните, падишахът султан Сюлейман хан. Твоят слуга Ибрахим е в краката на този единствен султан и служи на него!

Султан Сюлейман се ядоса и стана от дивана: „Ами последният му номер?“.

Пътуваше към Багдад, когато му съобщиха, че Ибрахим е наредил да обесят Искендер Челеби. Не можа да повярва. Остави имперската си армия назад и с един малък отряд препусна към превзетия от Ибрахим Багдад. Но станалото — станало. Както не можа да повярва, че Паргалъ е наредил да обесят Искендер Челеби, така не можа да повярва и че челебията ще тръгне да ограбва хазната. И все още не вярваше.

— Има ли факти, доказателства, очевидци, паша?

— И факти има, султане мой, и очевидци.

— Съдията разпита ли челебията? Какво каза?

— Свърших си работата, както го изисква справедливостта, повелителю. Той сам си призна. А аз издадох заповедта.

— Ти знаеше, че сме на два дни път оттук. Защо издаде заповед, без да изчакаш? Да бяхме поприказвали и ние с Челеби. Да го попитаме: Каква е тази работа, Искендер?

На това Ибрахим нямаше готов отговор — много се бил притеснил, изведнъж побеснял, настъпило брожение сред войската, не дай си боже, армията можело да се разбунтува и… Цял куп такива приказки!

— Добре, извикай ми тези свидетели…

Нямаше свидетели. Всички бяха умрели или убити.

Ибрахим сложи и разпръсна пред него едни по едни девет-десет парцала от дрехите, с които бяха облечени хората на Искендер Челеби.

— Ето факти! Ето доказателства! Тези окървавени дрехи бяха върху бандитите, султане!

Падишахът се чудеше, умът му не го побираше. Всички говореха, че Ибрахим е пуснал клеветата, само и само да ликвидира Искендер Челеби, но ако това беше истина, каква трябваше да е причината за това? Дали го мразеше като враг, защото му попречи да го уволни?

Обиколи стаята със стегната душа. Да беше само този проблем… Клюките нарастваха и се нижеха една след друга:

„Неговият Макбул паша си пишел тайно с Махидевран Гюлбахар да свали господаря ни от власт и да постави на негово място престолонаследника принц Мустафа.“

„Какъв ти принц! Макбул гледа сам да стане султан! Ще си замине династията Османоглу, ще дойдат Ибрахимоглу.“

И какво ли още не!

Ако във всичко това не беше замесена Гюлбахар, Сюлейман можеше и да повярва. Той я познаваше много добре. Злобата ѝ нямаше граници. И враждебността ѝ. Гюлбахар беше способна на всичко, само и само да си отмъсти на него и на Хюрем. Не чуваше и не виждаше нищо друго. Дори без ни най-малко притеснение му беше писала и на него, че Хюрем върти какви ли не номера, за да качи на трона собствения си син Мехмед.

„Безсрамница! Нахалница! — измърмори Сюлейман. — Не обвинявай в грях поне Хюрем, защото точно тя ме моли месеци наред да обявя Мустафа за престолонаследник.“

Последната клюка здравата го притесняваше. Уж принц Мустафа напуснал Амасия, без да предупреди баща си, пристигнал тайно в столицата и се срещнал тайно с Ибрахим и някои паши. С всеки поотделно.

— Вярно ли е, паша? — попита го той.

А Паргалъ се засмя, коленичи в краката му и протегна глава към него. — Съгласен съм да ми отсечеш главата, мой падишах. Само не го казвай на своя слуга. Съгласен съм, вместо да ме обвиняват в предателство към моя повелител, да ми влачат разкапания труп по земята и да го хвърлят на кучетата.

От едната страна — Мустафа, от другата — Ибрахим!

„Ах, скъпи мой сине, сърце мое! — изстена Сюлейман. — Защо си се разбързал? Защо не почакаш да ти дойде редът? Защо не се доверяваш на баща си, ами си тръгнал с чуждите да се пазариш за престола? Защо се съмняваш в нашата справедливост? Защо си мислиш, че ще потъпча правата на единия си син, за да ги подаря на другия?“

Известно време продължи да гледа замислено пясъчния часовник. „Ах, Гюлбахар! — си каза този път. — Проклета да си, ако си вляла отровата на твоята злоба и в кръвта на моя принц! Ако и сама се съсипеш от завист и ревност, няма да се трогна, но ако изкараш от пътя моя Мустафа… И на този, и на онзи свят ще те душа за гърлото с двете си ръце, Гюлбахар!“

Сети се и за проклетата гадателка. Това, което каза, не му излизаше от главата. Пророчицата започна да му се явява дори и в сънищата нощем.

Спомни си изражението ѝ, когато я попита за бъдещето, и отново настръхна. Страх беше изписан по лицето ѝ. Ужас. „Предателство! — беше изпищяла тя. — Над този дом връхлита предателство!“

Сюлейман загуби сън и покой. „Предателство! От кого ли щеше да дойде? От моя Макбул паша ли? Или от детето ми?“

„Виж ти какви ги върши съдбата! — размисляше нощем, когато сънят бягаше от очите му. — И върху нас ли ще стовари участта на дядо ни? И на нас ли ще ни измъкнат трона, на който седим, както на покойния ни дядо Баязид хан? На туй отгоре и нашият син ли като дядо си ще сипе отрова в храната на баща си? Или ще ме бутне в пропастта Паргалъ, когото имахме за най-близък приятел, на когото дадохме печата, командването на армията и не само това, ами и сестра си за жена?“

Въобще не можеше да свърже Мустафа с предателство. Ибрахим обаче можеше да върти такива работи. Сигурно той беше човекът със саръка, който се привидя на онази пророчица.

Без Хюрем той сам нямаше да се измъкне от тази бъркотия. Чувстваше се притиснат между съвестта, от една страна, и разума и чувствата — от друга. „Аллах! — възкликна. — Добре че си имам усмихнатото ѝ лице. Ако не беше обичта и топлотата ѝ, нямаше да понесе тези дни. Само нейната озаряваща усмивка, нежността и ласките ѝ можеха да уталожат бурите в душата му. „Объркам ли се, веднага на помощ ми се притичва умът на моята съпруга.“

Преди три вечери той обясни на Хюрем в каква ситуация се намира.

— Да кажем, че ти си падишахът. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема печата!

— Не мога. Дал съм дума да не го уволнявам. Заклех се в Аллах.

— Вземи си думата.

— Ти, жено, полудя ли? Ако си взема думата назад, какво остава от мен, Сюлейман?

Спомни си пожара, който точно тогава се разпали в красивите очи на Хюрем.

— Твое Величество мой султане, ти си дал дума на живия човек. Обещанието се дава от устата, а се разваля от смъртта.

Ето, точно сега му беше времето! Времето на смъртта да развали дадената от устата дума!

Стана и обърна пясъчния часовник. Пясъкът започна да се изнизва.


* * *

Пристигналият от двореца вестоносец разтревожи Хатидже. Що за покана беше това — след икиндия, в дните на Рамазана?

— Хюрем султан желае да сподели с госпожа султанката вечерята си след постите. Повелителят също ще отговява заедно със Садразам паша. Хюрем султан пожела да ви предам: „Хатидже да остане при мен тази нощ!“

Странно! Защо не ѝ бяха казали един ден предварително, хайде, да речем, не е знаела, но да я предупредят поне от сутринта?

— Дано да е за добро, султанчице! — усети веднага Небиле, че Хатидже загуби настроението си.

— Госпожа снахата ни кани на вечеря, Небиле. Искала и да преспим в Новия дворец.

— А Садразам паша?

— С него пък щял да вечеря батко ми.

Усети тревога. В един момент ѝ мина през ум да изпрати някое от момичетата в двореца и да я извини: „Хатидже султан не е добре. Вдигна малко температура“.

Сигурна беше, че още като го чуе, Хюрем веднага щеше дотича заедно с лекарите и лъжата ѝ бързо щеше да излезе наяве.

А не можеше и да каже:

— Нещо ми е притеснено. Що за покана по никое време?

— Да се приготвяме — обади се Небиле. — Да отидем да видим какво ще ни покаже Пророкът.

Хюрем я посрещна с невероятна радост. Който я видеше, щеше да си помисли, че се е събрала с някого, за когото е копняла с месеци, с години.

Хатидже не можа да си сдържи езика:

— Добре заварила, Хюрем. Какъв е поводът за тази неочаквана покана?

— Знам, знам — прегърна я Хюрем. — Пристигнаха платовете, които поръчах за сватбата на Михримах. Коприни от Дамаск и Индия. Исках заедно да ги разгледаме, султан ханъм.

За момент се загледа в лицето ѝ.

— Ти защо си намръщена днес? Да не ти се е случило нещо неприятно, хубава моя Хатидже?

— Неее! — отвърна замислено тя. — От седмици съм все така, Хюрем. Нещо душата ми е стегната отвътре. Нямам никаква причина, а ето на, притеснено ми е. Изпитвам страх, както някога. Имам лоши предчувствия, Хюрем.

— Хайде, хайде! Какво страшно има. Я виж, пак се стягаме за сватба. Викам си, дали едновременно със сватбата на Михримах да не направим сюнетите на Баязид и Джихангир? Двете обрязвания заедно. Какво ще кажеш?

Същата вечер Хатидже започна вечерята след постите с фурма. Чудна работа! Фурмата ѝ се стори горчива като отрова.


LXXIV


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЛОДЖИЯТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ 15 МАРТ 1536 Г.

— Какво ще кажеш, Паргалъ? След молитвата ли да вечеряме?

Ибрахим си знаеше, че ще се нахвърли на яденето като вълк, след като цял ден не беше ял и пил нищо, затова подхвърли: