Един черен скорпион припълзя с невероятна бързина. Спря се върху ръката на единия от мъжете, вдига смъртоносното си жило и се съсредоточи. Опипа вените под краката си. Вслуша се в движението на кръвта по жилите на този мъж. А той, макар и вцепенен от ужас, не помръдна, спря и да диша. Дори най-малкият трепет щеше да е достатъчен скорпионът, който и без това следеше нащрек ударите на пулса му, да забие извитото си като кука жило в тялото му. Молеше се върху ръката му да не падне капка от потта, избила като ситни мъниста по челото, въпреки пустинния студ.

Точно в този момент се разнесе звънът на хлопатара.

Камили… Керванът, който дебнеха, пристигаше.

Скорпионът също чу хлопатарите и шума от стъпките на камилите по пясъка. Уплашен, че си има работа не с едно същество, а с цяло стадо, той се разбърза да се махне. Ако пропълзеше нагоре, от джепкена пак към ръката, а оттам — в пазвата, човекът знаеше, че го чака смърт. Нямаше да издържи, без да помръдне. Разбираше, че с едното убождане вкараната в кръвта му отрова щеше да го парализира само за няколко минути, а след не повече от четвърт час смъртта щеше да го сграбчи и да го отнесе. Добре че не стана така. Скорпионът слезе от ръката му върху пясъка, мина пред очите му набързо и изчезна в мрака по посока на падината, където се движеше керванът.

Четиридесетте мъже не закъсняха да се задействат. Когато най-първата камила се показа в края на падината, мъжете изскочиха от пясъците. Нападнаха кервана с ужасни крясъци. Цвиленето на изплашените камили се примеси с ругатните на охраната.

— Спрете! — извика водачът на кервана.

Той разпозна мъжете, които ги нападнаха с голи ятагани в ръце, по тяхната униформа. Дълги сини потури, син джепкен, червена риза, на главата — син сарък. А по вратовете — привързана червена наметка.

— Това са момчетата на Искендер Челеби!

Пазачите свалиха оръжието си. Но моментално стана ясно, че нападателите нямат намерение да спрат. Трима от тях хванаха първата камила да я събарят. Като ги видя, водачът на кервана викна:

— Хей, крадливи копелета! Какво си мислите, че правите? Не виждате ли флаговете ни, тугрите ни!? Ограбвате хазната на Великата Османска империя ли?

Думите му не оказаха никакъв ефект. Напротив, мъжът, който явно беше командирът на нападателите, си изстреля куршума. Водачът на кервана не успя дори да гъкне, преди да се изтърколи на земята.

— Добре че го каза! — извика този. — Слагаме ръка върху хазната на Великата Османска империя! Тази хазна вече не е на Сюлейман, а на бея на всички бейове — Искендер Челеби!

Схватката беше кратка. В нощта като светулки просветнаха червеникави изстрели. Мракът погълна блясъците на звънтящите ятагани. Ругатните и виковете секнаха отведнъж, така както и започнаха. Натоварената на четиридесет камили хазна вече беше в ръцете на нападателите. Оставиха безжизнените трупове на няколкото убити пазачи. Двама от тях, най-задните, се заровиха в пясъка така, че да станат невидими. По план някои трябваше да се спасят, за да разкажат как войниците на Искендер Челеби са ограбили хазната на Сюлейман.

Побързаха да накарат камилите да приседнат. Разчупиха ключалките на няколко сандъка. Обърнаха един от тях, съдържанието му се разпиля върху пясъка.

Командирът на нападателите провери сцената на разигралите се действия.

— Има ли някой избягал?

Един от мъжете се разсмя:

— По дяволите, двама от пазачите не можахме да уловим. Избягаха. Още преди зазоряване ще стигнат до Багдад и ще вдигнат страхотна олелия.

Друг имитира как ще викат избягалите:

— Помощ! Помощ! Помощ! Хората на главния ковчежник Искендер Челеби плячкосаха хазната на Негово Величество падишаха! Тичайте!

Запревиваха се от смях.

— Стига! — заповяда командирът им след малко. — Да си поемем малко дъх! Но още преди разсъмване трябва да стигнем до оазиса, където си скрихме униформите, и да се отървем от тези фалшиви дрехи.

Докато грабеха с шепи и тъпчеха по джобовете си златото от обърнатия сандък, се случи нещо съвсем неочаквано. Зад хълма се разнесе тропот от копитата на цял табун коне по пясъка. Командирът се изненада. Такова нещо нямаше в плана. Още се опитваше да разбере какво става, когато над сто кавалеристи вдигнаха облаци от пясък и с явно добре отпочиналите си коне препуснаха към тях на галоп.

— Какво става бе? — измънка някой. — Това не са ли телохранителите на главнокомандващия паша?

Прогърмяха изстрели. Двама от четиридесетте преоблечени в униформите на Искендерчелебиевите момчета мъже паднаха. След тях се разнесоха още много писъци: „Майчице, изгорях!“. Който умря — умря. Който остана — оживя.

Кавалеристите довлякоха командира им пред началника на ескадрона.

— Подлец! Искендер Челеби е захвърлил службата си на ковчежник, за да стане главатар на банда ли? И ви е изпратил да плячкосате хазната на нашия господар, така ли?

Командирът се изуми. Какво означаваше всичко това? От тях се искаше да се преоблекат като войниците на Искендер Челеби, да нападнат и да предадат обраните скъпоценности, а пазачите да убият. Да оставят само няколко свидетели сред тях. А после да си тръгнат и да се отърват от тези проклети дрехи.

— Да оберем ли? Какво става бе? Ние не сме никакви хора на Искендер Челеби.

— Стига! — прогърмя този път началникът. — Признай си поне като човек, та Садразам паша да ви прости вината!

— Ние не сме виновни! Това беше планирано. Театър, капан! Затворихме си очите, за да избягат двама от пазачите. Каквото се поиска от нас, направихме го — без да пропуснем нещо. Едно акче дори…

Ужасната плесница по лицето прекъсна думата му наполовина.

— Не сте пипнали, а? А какви са тези златни пари, сребърни монети, скъпоценни камъни, които се изсипват от джобовете и поясите на онези псета?

— Те… те…

Оръжието на началника гръмна. След него се разнесоха още няколко изстрела. Не остана нито един жив от преоблечените във военните униформи на Искендер Челеби нападатели на кервана с хазната.

— Чухте ли!? — провикна се началникът към своите кавалеристи. — Преди да пукне, командирът на бандитите си призна, че са хора на Искендер Челеби и че по негова заповед са преследвали и ограбили кервана с хазната на нашия господар падишаха.

Неколцина кимнаха в знак на потвърждение.

— Чухте ли? — извика пак началникът.

— Чухме, чухме!

— Ще свидетелствате ли за предателството на Искендер?

— Да! Да! Ще свидетелстваме!


* * *

Искендер Челеби беше щастлив, доволен. Сам си казваше: „Как няма да се чувства щастлив човек сред четири багдадски красавици като напъпили цветя!“. Едното момиче му подаде купата и той отпи голяма глътка вино. Хапна си фурмата, която му поднесе другото момиче.

— Ах, ти, сладкишче! — щипна третото, което държеше в обятията си. — Няма да ям повече фурми, теб ще изям!

Момичетата се заливаха от смях, когато зад палатката прозвучаха някакви гласове. Някой извика. Счу му се шум от боричкане. Искендер въобще не му обърна внимание. Никой не можеше да му попречи да се наслаждава на тези прекрасни мигове. Грамадните му пръсти зашариха по гушката на момичето в прегръдките му, по гърдите ѝ. Момичето му изчурулика нещо, а той с другата си ръка я сграбчи за бедрото.

— Искендер?

Изненада се. Някой го беше повикал по име ли? Претърколи момичето настрани и избухна:

— Що за дърз…

Думата му увисна наполовина във въздуха.

Отпреде му застанаха десет въоръжени мъже. Дулата на всички бяха насочени към него.

— Ти ли си Искендер?

— Да… Какво става, какво тър… — обърка се той от изненада и паника.

— Арестуван си?

Какво!

Сърцето му сякаш спря. Дъхът му секна за миг. Хвана се за гърдите.

— Арестуван ли?

— Да! Арестуван си! По обвинение, че твоите момчета са нападнали като бандити кервана на падишаха и са обрали хазната…

— Какво! Те! Лъжа! Клевета!

— Отведете го!

Искендер се опита да се изтръгне. Върху главата му се стовари ръкохватката на ятаган и той загуби съзнание. Повлякоха го по земята навън от палатката.

По пясъка се проточи потеклата от разранената глава на Искендер Челеби пътечка от кръв.


* * *

Искендер чу вратата да се отваря със скърцане. Но не видя, че в килията влезе Ибрахим паша. Тъмничарят го беше приковал за стената със синджири, очите му бяха вързани.

— Кой е там?

— Стар познат.

Искендер наостри слух. Гласът сякаш наистина му беше познат. Но дали от преживения шок или от сътресението, получено при нанесения по главата удар, не можа да се сети.

— По гласа си личи, че си човек с добро сърце — подхвана угоднически той. — Аз съм невинен. Нека ме изкарат оттук.

— Невинен ли?

— Да! Наклеветили са ме! Уж че съм обрал хазната на падишаха. Как е възможно такова нещо! Та нали съм пазителят на тази хазна! Защо да тръгвам да я обирам?

— Посочен си от бандитите, че си я обрал.

— Лъжа! Клевета! Всичко е фарс! Разказах на съдията, който ме разпитва, всичко. Доверен човек съм на Негово Величество повелителя. Приятел съм на Садразам паша. Моля! Умолявам ви! Сигурно Негово Превъзходителство Ибрахим паша изобщо не е осведомен. Ако му кажете, той веднага ще ме изкара от тази тъмница!

Ибрахим се направи на изненадан:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Пашата ми е приятел. И аз съм невинен!

— Невинен ли?

Челеби си даде сметка, че този човек за втори път му задава същия въпрос. Обзе го някакво странно усещане.