— Ти! — процеди през зъби Ибрахим.

Челеби усети дъха му по лицето си.

— Ти не си тук заради това, че си се опитал да обереш хазната!

Внезапно се обнадежди. Естествено. Не я беше обирал. Всичко това беше клевета. Ето на, полека-лека се разбираше, че няма никаква вина.

— Ами за какво? — в гласа му прозвуча набъбналата в него надежда.

— Ти! — изкрещя с яд в лицето му Ибрахим — Ти, сатана, си виновен за това, че накълца с тъп нож едно малко момче!

Какво! Искендер цял се разтресе. От тласъците на тялото му синджирите се раздрънчаха.

— Сатана ли?

— Мисли, сатана! Спомни си! Златото… богатството… изнасилените момичета, изтръгнатите от обятията на мъжете им жени не може да са ти отслабили чак толкова паметта!

Искендер понечи да се хвърли напред. Синджирите, с които беше прикован към стената, го спряха.

— Забрави ли? Че купуваше за по четири-пет гроша отвлечените от пиратите момчета, а ги продаваше за по петдесет акчета на онези, които ги обръщаха в исляма? Как им викаше, когато те наричаха Робовладелеца на голобрадите, а? Казвай!

Все по-извисяващият се глас на Ибрахим отекна в стените на килията и като зловещо ехо се понесе по коридорите на тъмницата.

— Върви по дяволите! — развика се и Искендер. — Който и да си, махни се!

— Какво!? Или ти смяташе, че никога няма да изскочи някой познат от проклетото ти минало, когато се смееше като луд и викаше: „Казвайте ми сатаната, защото аз съм той. Аз съм човекът, който е обул наобратно обувките на сатаната“?

Искендер нададе вик, който приличаше повече на вой. Изгаряше от желание да се вкопчи в гърлото на човека, когото не виждаше, но усещаше, че стои точно пред него.

— Ааааа! Седемглава ламя!

— Дааа!.. Виж, паметта ти проработва. Като се ядосаше, от устата ти хвърчаха лиги и крещеше: „Седемглава ламя“.

Ибрахим се беше поукротил, сега гласът му звучеше подигравателно.

— Ха, и още нещо. Чакай да видя, как беше? — Замълча. После продължи, имитирайки гласа на Челеби: — „Я доведете онова крехкото момченце да го видим. Че да опита моите обятия“… Ха, така беше, нали? Ами чуй и това: „Хе, хе, хе… Гяурската бамя е грях… режи я до дъноооо!“. Спомни ли си?

Лицето на Искендер Челеби посиня от ярост. Жилите на врата му се издуха, кръвта му закипя. Неистово замята глава надясно, наляво, до скъсване на железния хомот.

— Кой си ти, проклетнико? Кой си? Кой си?

Ибрахим се навря почти в носа му и тихо му каза с глас, който сякаш идваше от другия свят:

— Аз съм кълцаният с тъпия нож, сатана! Обрязаният роб, за когото ти нареждаше: „Гяурската бамя е грях — режете я до дъно!“. Робът, чиято вяра ти отне, но заради ужасните мъки, на които го подложи, така и не успя да го впримчиш в твоето мюсюлманство!

— Ъъъъх! — изскочи някакъв въздух от устата на Искендер.

Не се разбра — хърхорене ли беше, или някаква сричка от дума, за която не му стигна дъх.

— Малкият роб, който се гърчеше от болка и се изхвърли от ръцете ти на земята, а ти при вида на облените му в кръв крака го удари на подигравка: „Какво, доста повече ли сме го резнали гяурина?“… Робът, който остана завинаги мъж с наведена глава, защото жените му го гледаха с отвращение… Аз съм този, сатана! Позна ли ме?

— По дяволите!

— Е, какво? Не повярва ли? — Гласът на Ибрахим сега плющеше като камшик. — Искаш ли да видиш клона, който ряза и кълца до дъно?

Ибрахим се протегна и рязко свали парцала, с който бяха вързали очите му. За миг онзи запремига от изумление.

— Ти!

— Аз, я! Аз, който се заклех да погреба в земята сатаната!

— Ибрахим паша!.. Ти… той… ама аз…

— Години наред живях с надеждата да ти отмъстя, Искендер, заради наранената ми плът, заради мъките, на които ме подложи, и заради страданията, които изживях. Най-сетне те намерих. Видях те, когато погребвахме бащата на нашия падишах. Като носихме ковчега. Още там щях да ти прережа гърлото. Но изчаках…

— Ибрахим! Аз… не зна… Прости ми, Садразам паша!...

Даже не го чу.

— Изчаках да видиш възхода ми, могъществото ми! Изчаках, за да можеш и ти да изпиташ болката от кълцането. Изчаках, за да те накарам да изпиташ болката от посичането.

— Прости ми… прости ми…

Искендер се разплака. Краката му се подкосиха. Заради синджирите, с които беше окован, не можа да се свлече на пода. Тялото му увисна като чувал.

— Знаеш ли, струваше си да чакам. Благодаря на Господ! Видях те в това състояние. Чух те да ми се молиш. Видях те да плачеш. Ако те оставех, и краката ми щеше да целуваш. Ботушите ми да лижеш.

Искендер измънка някакви неясни звуци.

— Дойде вече времето да погреба Сатаната! Заветът ми ще бъде изпълнен. Ще настъпи възмездието за посечената ми плът.

Сграбчи за косата наведената глава на Искендер и я вдигна. Взря се в очите му. Насити се на ужаса в тях. И процеди през зъби:

— Сатана! Върви в ада!

Разтърси главата му и я пусна. Тръгна към вратата.

— Главният палач!

Тежката врата изскрибуца и се отвори. В мрака се очерта някакъв великан.

— Вземи си твоето!

Паргалъ Ибрахим излезе. Влезе палачът. Вратата се затвори с ужасяващо стържене. Ибрахим не чу виковете и молитвите на Искендер Челеби, към врата на когото приближаваше мазната примка.

— Робе… Робеее!.. Дано въжето, което ти ми окачи на врата, да се затегне и на твоя врат!

В коридора се разнесе безпомощен хрип. След него настана зловещо безмълвие. По лицето на Паргалъ Ибрахим паша разцъфтя смразяваща до мозъка на костите усмивка, в очите му запламтя странен блясък.


LXXIII


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЛОДЖИЯТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ 15 МАРТ 1536 Г.

Султан Сюлейман беше втренчил поглед в инкрустирания със злато кристален пясъчен часовник. Страдаше. Много му беше трудно, но решението си е решение. Знаеше си. Да го изпълни беше много по-трудно, отколкото да го вземе. Но трябваше да го направи. В утробата на Османската империя не трябваше да се прокрадва дори и за миг някакъв зародиш на предателство. Трябваше да се унищожи веднага. Имаше ли факти? Нямаше. Имаше ли доказателства? И такива нямаше. И вярно да беше, и клевета — вече се разнасяше навред.

Така и не забеляза, че пясъкът изтече в кухината под него. Мислеше си за онова, което се случваше, за мълвата. Просто не можеше да повярва на стигналите до ушите му слухове.

Как можеше човек да се промени толкова много? Неговият Паргалъ… неговият Ибрахим, който вършеше чудеса с играта на вълшебните си пръсти по грифа на цигулката… Неговият най-доверен приятел и другар…

Но ето на, променил се беше. Сюлейман тъгуваше за вироглавия Ибрахим, с когото се запозна в Сарухан, в лозята на Касъм ага. Робът, който плака, когато ядоха и пиха през нощта върху Плачещата скала. Неговият Ибрахим, с когото яздеха един до друг на бойното поле край Мохач. Неговият главнокомандващ Ибрахим, с когото разпердушини цяла Европа.

Но последните му прояви… Не беше за вярване!

Самолюбието му вече беше непоносимо. Непрекъснато се хвалеше. Натикваше вдън земя идващите посланици, обсипваше ги с обиди. Ибрахим му обясняваше, че го прави с политическа цел. Обработваше австрийския крал Фердинанд дотогава, докато приеме, че трябва да го нарече „братко“ и само при това условие да подпише после и мирния договор. Сюлейман нищо не му казваше. Разбираше, че по този начин Паргалъ провежда политика чрез унижението на Фердинанд да издигне авторитета на Османската империя и на падишаха. Само че из столицата плъзна приказката: „Макбул паша сега стана и крал“. Освен това пред посланиците сам се хвалеше:

— Всъщност не Сюлейман, а аз управлявам Османската империя! Защото печатът на Негово Величество падишаха е в мен! Ако не съм аз, държавата няма да я бъде! Каквото кажа аз — това става, не кажа ли — не става!

Като чуеха това, из магазините, по пазара, хората все се питаха. „Кой ни е падишахът — Сюлейман или Макбул паша?“. Нямаше начин да не стигнат до ушите на Ибрахим, но той въобще не реагираше.

Сюлейман си спомни какво беше поискал от Ибрахим преди години, когато вечеряха за пръв път заедно край Плачещата скала в Сарухан: „Ако някога се главозамая от победите си, ти, Паргалъ, ще ме предупредиш. Ще ми кажеш: „Не се възгордявай, Сюлейман, Аллах е по-велик от теб!“. Става ли?“

Голяма грешка допусна и като крещеше на всеки, който му подаряваше Корана: „Не ми носете тая книга!“ Не можеше да убеди вече никого, че е мюсюлманин, та ако ще не пет, петнадесет пъти на ден да правеше намаз.

Случаят с Каабъз също наля масло в огъня на онези, които говореха под път и над път, че мюсюлманството на Паргалъ е фалшива работа. Редно ли беше да спасява главата на умопомрачения Каабаз, дето непрестанно проповядваше, че Исус бил най-великият Пророк?

„Нали го слушах тогава как говореше за Аллах, та се намесих — си каза Сюлейман. — Иначе щеше на Новия дворец да му излезе и ново име — Гяурският дворец. Клюката щеше да се понесе на вълни, на вълни сред хората, еничарите в казармите щяха да се разприказват: „Що за падишах е този Сюлейман? Жена му московчанка, великият му везир — гяурин. На такъв султан не му прилича да е халиф. Не го искаме!“ И щяха да обърнат казана!“

Сюлейман си разтърка челото. Болеше го глава. И в прекия, и в преносния смисъл. Причината за това главоболие беше най-близкият му приятел. По-точно — единственият му приятел, единственият му другар.

Сети се за пясъчния часовник, погледна го — в него нищо не помръдваше. Посегна към стъкленицата, обърна я наопаки. Пясъкът започна да се изнизва. Времето си течеше. Ненадейно си помисли, че животът му е като пясъчния часовник — нито пълен, нито празен.