Той най-сетне се появи на прага. Ушитият нов кафтан и островърхата шапка му бяха възголеми за снагата и главата. Преплете длани и наведе глава по общоприетия маниер. После запристъпва навътре. Ибрахим се изуми.

— Този нали беше куц? — пошепна на застаналия до него Айяз паша.

— Куц! И още как! С очите си го видях, Ибрахим паша. Като ходи, щом стъпи на десния крак, полите на кафтана се провлачват по земята — отвърна му Айяз паша, прикрил устата си с длан.

— Ами какво е това сега?

За да не го видят, че се е разсмял, Айяз паша наведе глава напред.

— Казват, че дъщерята не е по-малко умна от майка си. Михримах султан накарала Рюстем да си поръча такива ботуши, които да скриват куцукането му. Подметките им били различни. Погледнете го, без малко ще настъпи шалварите си, само и само да не се виждат токовете.

Новият пети везир Рюстем паша дойде и се спря пред Ибрахим. С наведена глава. Трябваше да стои така, докато великият везир и главнокомандващ не му кажеше: „Застани ето там, везир паша. Очакваме усърдно да служиш на Османската империя и на нашия господар!“.

Незабелязано Ибрахим погледна към прозореца с решетката горе вдясно. Когато поискаше, падишахът следеше оттам заседанията на Дивана. Можеше да бъде сигурен, че в момента там седяха и Хюрем, и Михримах.

— Добре дошъл, Рюстем! — каза.

Хареса си гласа. Мина му през ум, че сигурно и седналият на трона си в забулената от облаци планина Олимп бог Зевс е говорил така на своите слуги.

— Застани ето там, от лявата ни страна. Очакваме усърдно да служиш на Османската империя и на нашия господар! Пророкът да те закриля, Рюстем!

Нарочно не прибави и „паша“.

Рюстем се наведе още по-ниско напред, после се изправи. Ибрахим първо видя черната му брада, после и черните очи. Господи! Това бяха непроницаеми очи. Враждебен поглед. Физиономия на лисица. Коварен човек, готов да ти се нахвърли, стойка като опъната тетива.

Повлякъл подире си погледите на везирите, Рюстем отиде и застана на мястото си, а очите на везирите този път се впиха в Ибрахим.

„Разнищват ме“ — си рече той веднага наум. Преценяваха реакцията му. Вътре в себе си положително злорадстваха: „Хайде да те видим, Макбул паша! Ето, сега ще се видиш в чудо! Краят ти настъпва. Дори и ти не можеш да излезеш на глава с ума и подлостите на този Рюстем!“


* * *

Същата нощ Ибрахим не можа да заспи. В ума му се въртеше не толкова заповедта на падишаха: „Паша, време е да го поставиш на място този Тахмасп! Господ да те закриля!“, колкото везирът на Хюрем — Рюстем.

Пред очите му непрекъснато се мержелееха неговата физиономия, неговите погледи.

Рюстем си беше подал заявката още като се появи на прага. „Този човек е опасен, Паргалъ! Внимавай!“

Като се обръщаше отдясно наляво, изведнъж между плешките го прониза остра болка, все едно му забиха кама. Цял изтръпна. „Кама! — си рече. — Онзи човек е камата на Хюрем!“

Нямаше да застава с гръб към него.

Рюстем беше Троянският кон на Хюрем.

Да размахва ятагана по бойните полета беше къде-къде по-безопасно, отколкото да седи в Дивана редом с наемния убиец на онази вещица.

Очакваха го пустините на Сафевидите, красавиците на Тебриз, висящите градини на Багдад. Там имаше да върши неща, които го очакваха от тридесет години.

Спомни си мига, в който падишахът издаде заповедта за война. Пред очите му оживя картината, когато се поклони пред Сюлейман и възкликна:

— Повелителю!

— Искаш нещо да кажеш ли, Сераскер паша?

— Ако господарят разреши, искам да взема със себе си и главният ви ковчежник Искендер Челеби.

Падишахът се изненада:

— Нали ти го уволни миналата година, че лапал рушвети? Ако не бяхме ние, само Аллах знае нашия челебия…

Щеше да е умрял!

— Сега пък искаш да го вземеш със себе си. Защо?

Защо ли? Защо, а?

Паргалъ едва се удържа да не му каже: „За да заровя този сатана в пустинята, затова!“

— Тогава стана грешка, господарю. Повярвахме на клюките. Проницателният ум на повелителя ни избави от грешката. Сега искаме да спечелим сърцето на челебията. Помислих си и за друго — ако Негово Величество падишахът тръгне след имперската армия и хазната остане тук, при господаря, а ние в това време превземем Тебриз и Багдад, нашите храбри воини победоносци ще останат без възнаграждения чак докато се върнат в столицата.

— Добре си го помислил. Давам ти позволението си. Вземи съответните мерки. Дръж се добре с челебията. Така е, взема си рушвети, но не посяга към хазната на Османската империя. Точно такъв ни трябва. Искендер да натовари хазната на камили. Да се осигури охраната. Ако му се случи нещо, да не чака да му отсечем главата, като си дойде. Сам да си свърши работата.

Ибрахим се зави с юргана презглава. Въртеше под него очите си на четири страни. „Не си въобразявай, че ще оставя главата на сатаната за теб, Сюлейман. Искендер ще натовари хазната на камилите — изсмя се той. — И охраната ще им осигури. Бъди спокоен. Само едно не знам — кой ще осигури охраната на сатаната!“


LXXII


БАГДАД, МАРТ 1535 Г.

Победа, победа, победа… Ибрахим помете като вихър земята на Сафевидите. Възседнал коня Буцефал, той летеше като орел. Детската му мечта вече беше реалност! Също като Александър Велики, стигна до земите, където изгряваше слънцето. Краката му стъпваха по местата, по които беше ходил и той. „Ако той е Александър Македонски, аз ще бъда Александър Паргалъ. Всички ще говорят за победите на Александър Паргалъ и неговия кон.“ В съзнанието му отново оживяха дните, когато влезе наперено в Тебриз с тези думи на уста. Между мечтите и реалността имаше само две малки разлики:

Всеки познаваше коня му като Карабарут. И той самият не беше Александър, а Ибрахим.

И всички говореха за победите на Паргалъ Ибрахим и Карабарут.

Вместо да излезе насреща му, шах Тахмасп подпали даже и собствените си земи и като вятър избяга в пустинята. След Тебриз Ибрахим потегли за Багдад. Крехкият Багдад се предаде.

Влизайки редом до него в Багдад, главният ковчежник Искендер Челеби изпитваше странни чувства. Сега се възхищаваше от човека, който само преди година, стига да му паднеше случай, се канеше да го убие.

„Наистина, този Ибрахим е велик човек!“ — си говореше сам. Вече му беше съвършено ясно защо падишахът толкова го обичаше и поддържаше. Яздеше пред войската. Нито куршум го ловеше, нито гюле, нито стрела. От време на време се обръщаше към него да го погледне. „Готов ли си, Челеби?“ — прогърмяваше гласът му. И като го изричаше, все се засмиваше. Значи беше разбрал, че е допуснал грешка с неговото уволняване. Не го отделяше от себе си и все повтаряше пред войниците: „Добре да пазите Челеби, ей! Да не му падне нещо на главата! Тя ми трябва!“. Е, какво друго беше това, ако не своего рода извинение?

Но не разбираше защо току го питаше: „Готов ли си, Челеби?“.

За какво трябваше да е готов?

А той самият му отговаряше:

— Готов съм, Ваше Превъзходителство паша!

Когато влязоха в Тебриз, изтормозеното от собствения си шах население посрещна Ибрахим с рози. Багдад сам се предаде, великият везир влезе в града като победител.

„Малко му е на Паргалъ да е велик везир и главнокомандващ!“ — реши наум. Изплаши се при мисълта какво още следваше. Той не беше от тези, които се задоволяват с постигнатото. Захихика без глас: „На мен прилича“.

Мозъкът му пламна от нахлулите в мислите му възможности. „Дали този човек нямаше за цел да събори падишаха, както се мълвеше? Като ме питаше все „Готов ли си, Челеби?“, дали не искаше да ми подскаже точно това и да ме попита: „На моя страна ли си?“.

Какво щеше да прави тогава? В последно време пред него стоеше сякаш самият Александър Велики. Също като него премаза земята на персите от единия до другия край, крещеше: „Персеполис! Към Персеполис!“. На такъв можеше ли да се противопостави?

— Еее, какво чакаш, Челеби? — го попита веднъж. — Изпрати му нещо зашифровано. С такъв шифър, че да не се разбира какво казваш, но единствено той да го разгадае.

Скочи от коня си. Застана пред навалицата, която приветстваше Ибрахим паша.

— Приветствайте! — извика колкото му глас държи. — Приветствайте главнокомандващия султан!

И подаде темпото на възторженото гъмжило:

— Главнокомандващ султан! Главнокомандващ султан! Главнокомандващ султан!

Под палещите лъчи на слънцето той, пред хиляди хора, обяви Ибрахим за султан! Когато му дойдеше времето, Паргалъ нямаше да го забрави.

И Ибрахим не го забрави.

Искендер не знаеше, че въпреки гордо вдигнатия си ятаган, великият везир сипе върху него клетви подир клетви. Не забелязваше и друго — че си точеше зъбите срещу сатаната, който извърши сатанинско дело. Населението викаше: „Султан!“, в това време обаче той си мислеше, че Искендер е просто шпионин на султана.

„Нека да шпионира, Паргалъ!“ — си каза. Погледна с искрометни очи към Искендер Челеби, който се чудеше как да му се подмаже. „Многото мина, малко остана. За какво повече ми трябва този негов шпионин, освен да налива към омразата ми още омраза и да посипва върху раните ми сол?“ Часът да закопае сатаната бе ударил!


* * *

Пясъкът на пустинята се простираше сред мрака на нощта като сивеещо привидение. Студът сковаваше всичко наоколо, дори и звездите на небето изглеждаха като издялани отломки от лед. Четиридесетте проснати по очи върху пясъка мъже не можеха да бъдат забелязани не само отдалече, но и от съвсем близо. Все едно там лежаха четиридесет пясъчни фигури на мъже или пясъкът ги беше погълнал — всичките! Дори не дишаха.