— Шшшт! Бърза да си стяга чеиза!

Синът на един съдия беше нает като учител за скритата дъщеря на великия везир. Всички мислеха, че е една от придворните на Хатидже султан. Хатидже беше решила да омъжи Дилшад, дори и Ибрахим да не се съгласеше. Беше усетила вече, че момичето е дало сърцето си на Ахмед Челеби.

— Добре. Повикай я да дойде! Имам новина за нея!


* * *

Лицето на Дилшад разцъфтя като роза. Човек трябваше да е сляп, за да не види, че литна от щастие.

— Повикали сте ме, како султанке.

— Без „султанке“, скъпа! Само кака! Како Хатидже, како Небиле. Толкоз!

— Не мога да изразя колко съм ви благодарна!

— Дилшад, не съм направила нищо, за което да ми благодариш. Ти си дъщеря на съпруга ми. Теб не те познавах, но това, което Ферахшад ханъм е поверила на Ибрахим, е поверено и на мен.

— Кой друг би направил това, което направихте вие, како? Недейте да приказвате така.

Хатидже погали девойчето по розовата буза.

— Нищо не съм направила, скъпа. Аз само… само… искам само това, което се е случило на едно момиче с нещастно, много нещастно детство, да не се случва и с други момичета. Остави сега тези приказки. Имам новина за теб.

Момичето вдигна към Хатидже очите си, в които играеха виолетови проблясъци, и зачака.

— Готова ли си?

— Готова съм, како султанке.

— Виж пак! Както и да е! С татко ти решихме да вдигнем едновременно твоята сватба с Ахмед Челеби и празненството по случай сюнета на моя син Мехмед шах. И падишахът, и Хюрем ханъм намират за доста уместно да ги направим заедно и споделят напълно нашата идея. Само че… нали знаеш… значи… — Трудно ѝ беше да го изрече: — Говорихме си за това по-преди, още в жълтата къща, в Гюзелджехисар. Няма да се казва, че си дъщерята на Ибрахим. Дори на падишаха. Така е по-добре за всички ни.

— Да, какичко! Тази тайна…

— Не си я издала и пред Ахмед Челеби, нали?

Дилшад мигновено се изчерви. Разбра, че Хатидже е знаела за двете ѝ потайни срещи с него. Свенливо завъртя глава на две страни.

— Чудесно! Ти си моя придворна. Така на никого няма да му направи впечатление, че правим едновременно двете празненства — сюнета на сина ми и сватбата ти със сина на един съдия.

Нямаше да направи впечатление. Дойде ред да съобщи на девойчето и главната новина.

— След сватбата заедно с твоя бей ще заминете за Сарухан. Ще живеете вече там.

По лицето на Дилшад пропълзяха едновременно и щастието, и тъгата. Розовите ѝ бузи побледняха.

— Пропъждате ли ме, како султанке? Обидих ли ви с нещо, направих ли нещо, с което да ви нараня?

— О, не! — вдигна Хатидже нежно наведената глава на момичето. — За вас… — започна да ѝ шепти: — Купих ви едно имение в Сарухан, Дилшад.

Като видя, че очите ѝ плувнаха в сълзи и всеки момент щеше да се разплаче, тя реши да не я измъчва повече.

— Чифликът на Ферахшад ханъм! Искам да ходиш по земята на майка си. И аз ще се чувствам щастлива, и духът на майка ти.

Буреносният облак в очите на Дилшад се изсипа отведнъж. Този път обаче девойчето плачеше не заради раздялата, а от щастие и радост.

— Вие сте ангел! — хвърли се тя в прегръдката на Хатидже.

Хатидже ѝ изтри сълзите.

„Не, скъпа! — си каза наум. — Не съм ангел. Аз съм детето булка. Опитвам се от болките на детето булка да родя нечие щастие. Нищо повече!“


LXXI


АТ МЕЙДАНЪ, ДВОРЕЦЪТ НА ЗЕТЯ ИБРАХИМ ПАША

Хатидже още си говореше с Дилшад и Небиле, когато в градината дойде и Ибрахим. Тя проверяваше бродериите на Дилшад, показваше ѝ кое как се прави.

С влизането на Паргалъ момичетата скочиха на крака.

Хатидже погледна мъжа си с изписано по лицето ѝ щастие. Физиономията на Ибрахим беше направо почерняла. Съмнително беше дали изобщо видя дъщеря си и Небиле. Насочи се право към нея:

— Чу ли? — попита. — Хюрем решила да омъжи дъщеря си. За един, дето куца — Рюстем. И… и… Повелителят се съгласил!

Вече и Хатидже повярва, че Хюрем препасваше сабята. Война щеше да води, но нямаше да остави престола за сина на Гюлбахар. Тя търсеше не съпруг за дъщеря си, а съюзник за себе си. Щом съпругът на Хатидже съществуваше като Макбул Дамат Ибрахим паша, той пък щеше да бъде Топал Дамат Рюстем паша.

Като видя, че Хатидже не реагира, Ибрахим повиши тон:

— Можеш ли да повярваш? Тя е още дете!

Дете ли? За миг пред очите на Хатидже се появи малкото момиченце, което, примряло от страх, притискаше ръчичките си до гърдите и очакваше в онази брачна стая да дойде звяра с ръцете-паяци, когото тя прие да ѝ бъде съпруг.

— Дете ли? Ти, Ибрахим, изглежда, си забравил, че бях едва на девет години, когато ме дадоха на съпруг. Михримах все пак кара тринадесетата си година. Определена ли е датата на сватбата?

— Не. Щели да изчакат.

В яда си той не забеляза, че физиономията на жена му омекна, леденото ѝ изражение се стопи.

— Ще изчакат, разбира се! — промърмори. — Нали Хюрем трябва да издигне голтака Рюстем! Да го направи везир! Да го вкара в Дивана…

Внезапно тя се обърна към Дилшад и Небиле:

— Момичета, оставете ни за малко насаме!

Изчака ги да си съберат нещата и да излязат.

— Искам да те попитам нещо.

— Еее, питай тогава!

— Ти полудя ли?

— Какво? — раздразнено се обърна Ибрахим. — Какво значи това? Що за въпрос, Хатидже?

— Ето на, доста солиден въпрос! Не ми казвай, че не ти е стигнало до ушите. Всички го говорят. Никой вече не можел да понася гнева ти. Забравил си и уважение, и страх. Навсякъде си се държал като падишах. Назначавал си бейлербей дори без да кажеш на брат ми.

— Да! Като главнокомандващ това си е мое задължение! Господарят ми даде тези пълномощия.

— А батко ли ти заповяда да се хвалиш пред посланиците? „Какво си мислите, че Сюлейман управлява Османската империя ли? Османската държава е в моите благословени ръце! Върви натам, накъдето ѝ заповядам аз! Моята дума се чува! Каквото кажа аз, това става! Господарят изпълнява каквото му кажа, кажа ли му да не го прави, не го прави!” Така си говорел, нали?

— Пълни лъжи! Това са все клеветите на онази вещица! Тя ги пуска тези приказки!

Възможно беше, но там, където няма огън, няма и дим.

— Още ли си пишеш с Гюлбахар? Тайно?

— Неее! — изтръпна Ибрахим. — Защо ме питаш?

— Говори се, че с Махидевран заговорничите да свалите падишаха от власт, за да поемеш цялата власт ти. И след като сложиш нещата в ред — все пак всички излишни неща, — щял си да предоставиш трона на Мустафа. Договорил си се бил тайно и със сафевидския шах Тахмасп да ти окаже подкрепа в изпълнението на този план. Затварял си очи пред внедряването на персийски войници в столицата, преоблечени като търговци и дервиши.

Без да се трогне от физиономията му, по която се сменяха всички цветове, тя продължи:

— При тези твои номера хората на Тахмасп щели да нахлуят в двореца и да съсекат — да не дава Аллах! — господаря, Хюрем, принцовете — един Аллах знае дали не и мен с децата ни. За да не остане никой от Сюлеймановия род. Бил си се разбрал с папата в Рим, с Венеция, дори и с Карл Пети. — Замълча. Опита се да разгадае паниката в очите на мъжа си. — Вярно ли е всичко това, Паргалъ паша? Капан ли залагаш на своя благодетел? Даде ти да станеш велик везир, главнокомандващ, не ти ли стигна, та си тръгнал да измъкваш трона изпод моя брат? Няма ли да се отърсиш от тая твоя алчност, преди да са ти свалили главата от раменете?

Накрая улови омразата и паниката в очите на Ибрахим. С лицето си, с очите си съпругът ѝ говореше други неща. Онези пламъчета в очите на Ибрахим, които тя знаеше кога пламваха и кога се изпепеляваха, искряха отново. По лицето му грееше, невероятна и примамлива, онази усмивка, която я накара да си загуби ума.

— Хатидже, Хатидже… — промълви той.

Господи, колко благ беше пак гласът му!

— И ти ли повярва? Аз толкова лош човек ли съм? Всичко това са клюки, които разпространява онази вещица Хюрем.

— Вярно ли е?

— Опашата лъжа. Клевета! Аз ли съм се договорил с Тахмасп? Аз, който притисках господаря ни да започнем война срещу Сафевидите? Две години поощрявах Сюлейман хан да превземе Тебриз, Багдад. Щеше ли да разпалва война срещу шаха човек, който тайно заговорничи с него?

Щеше да му повярва, ако не го гледаше в очите. И не само тя, ами и всеки, който го чуеше как говори. Може би наистина имаше право, подстрекаваше падишаха за война срещу Сафевидите, но дали не би могъл да си прави и подмолни сметки. Може би като завлечеше Сюлейман чак там… Аллах да ни пази!

Хатидже усети, че оня страх от някакво наближаващо бедствие, който никога не я беше напускал, изпълзява от бърлогата, в която се беше притаил, и започва да обсебва цялото ѝ същество.

Конникът на съдбата тръгваше на път. Връхлиташе към нея с изваден меч.

„Спасявай си главата, Паргалъ! — си каза наум. — Дано умът ти да надвие и гордостта, и алчността. Иначе…“

— Ех, щом е така… Приказките дотук. Оттук нататък съдбата си знае работата. Казвам ти, само не се опитвай да използваш настървението на две воюващи заради децата си жени, за да заграбиш властта. Особено пък ако тези жени са Махидевран Гюлбахар и Хюрем. Която победи в тази битка, нейна ще е и властта, и могъществото. А който си прави сметка да ги развърта на пръст, ще си загуби главата.


* * *

Всички очи в залата под кубето бяха отправени към вратата. В днешното заседание на Имперския диван щеше за първи път да участва обявеният от султан Сюлейман за пети везир Рюстем паша. Всички бяха наясно, че Хюрем султан направи Рюстем везир. И че тази жена нямаше да остави бъдещия си зет да бъде все пети везир.