Дори те да я бяха забравили, Хюрем не беше забравила.

Внезапно каза на огледалото:

— Такъв е животът! Ще ме ругаят някоя и друга година тайно зад гърба: „московчанката, жената на падишаха“. Някъде ще напишат нещо от рода на: „майката на падишаха“ или „валиде султан“. И всичко ще приключи. Няма да остане нито един човек, който да си спомня за Александра или за Хюрем.

Очите ѝ се замрежиха от изобилната влага. Откъде се бяха появили сега тези сълзи? Толкова много време беше минало, откакто не бе плакала. Изобщо не си спомняше да се е просълзявала от дните, когато сърцето ѝ се вкорави и стана твърдо като скала. Кога бе плакала за последно? Дали в деня, когато беше получила печалната новина за Джихангир? За един миг, само за един кратък момент, влажните ѝ очи огледаха жената, която я наблюдаваше от огледалото. По лицето ѝ се появи неопределена усмивка, незнайно дали от щастие или от мъка.

— Хайде, кажи — обърна се към отражението си. — Толкова години, толкова болка, толкова тегло, страх, унижение — и накрая да бъдеш забравена! За това ли се мъчи човек? За да дойде на този свят и да си отиде от него като някакво прилагателно?

Обърна глава към прозореца на каретата. Разтвори пердето и погледна към слънчогледовите ниви, простиращи се, докъдето стигаше окото. Слънчогледите изглеждаха като огромни чинии, обърнали с любов лица към слънцето.

Всъщност цял живот изискваха от нея да забрави. Първо в разтурената стая на някакъв хан близо до квартала Бахчесарай Тачам Ноян беше казал:

— Забрави ги, момиченце.

После майката на Мехмед Герай хан в Кримския дворец…

— Забрави какво се е случило, момичето ми. Всичко остана в миналото. Гледай напред. Бъдещето е твое.

— Бъдещето ли? — По онова време Александра още не знаеше какво означава тази дума. А дали тя имаше някакво бъдеще?

В дните, когато дойде в харема, дори момичетата от двореца я призоваваха да забрави:

— Александра ли? Ох, колко е трудно това име. Забрави го. Ще се казваш Руслана.

След известно време една от жените в двореца попита Руслана:

— Момиче, чу ли какво се говори? Твоето нахалство е прескочило границите, красавице. В чуждите дворци се подигравали: Щом руската наложница на султан Сюлейман е колкото красива, толкова и дива, името ѝ трябвало да е Роксолана.

Така беше получила още едно име.

Неприятният кикот на жената, която разказваше клюката, отново прозвуча в ушите на Хюрем.

Никой не си спомняше за Александра. Руслана бързо беше забравена. Защото и султан Сюлейман един ден ѝ беше казал:

— Забрави!

Вече не беше Александра, Руслана или Роксолана. Вече не ѝ бяха останали нито името Александра, което майка ѝ повтаряше безспир, нито личността на Руслана или Роксолана, които ѝ бяха наложени насила. Вече беше Хюрем. Единствената съпруга на падишаха. Хюрем султан.

Слънцето се процеждаше в каретата през един процеп. Хюрем за момент се взря в лъча, който озаряваше безбройните танцуващи прашинки. Устните ѝ потрепнаха, но глас не се чу. Гласът обаче звучеше в съзнанието ѝ.

— Александра е мъртва. Да живее Хюрем!

Изведнъж си спомни съвета на шейхюлислям[14] Зембилли Али Джемали ефенди:

— Промени се, момичето ми, стана нов човек. Остави миналото назад, за да не почерня бъдещето ти. Падишахът е доволен от теб. Следвай повелите на вярата и бъди смирена, та и Аллах да е доволен. Трябва да забравиш миналото, за да можеш да живееш с бъдещето си. Да бъдеш запомнена не с миналото, а с бъдещето си.

Ето това беше и нейното желание. Да бъде запомнена не с миналото, а с настоящето и бъдещето си.


Каретата още веднъж се раздруса като от земетресение. Ако Хюрем не се беше хванала, щеше да си удари главата. Въпреки това продължи да броди из океана от спомени.

Да забрави!

Лесно е да се каже, трудно е да се направи! Не се забравяха нито болките, нито страхът, нито щастието. Миналото не напускаше човека. И да кажеш забравих, кръвта не забравяше. Дори и да нямаш претенции към поведението на другите хора, те постоянно ти навираха в носа произхода. Защо, макар да беше родила на османския падишах четирима синове и една дъщеря, все още зад гърба ѝ, а често и в лице постоянно шепнеха: „Московчанка!“.

— Дори онзи змийски потомък Соколович — измърмори тя. Омразата се четеше по лицето ѝ. Подлият хърватски интригант се държеше, сякаш самият той е от османски произход.

Често на заседанията на Дивана[15] Мехмед паша Соколович извърташе разговора и казваше:

— Крушата никога не пада далече от дървото, уважаеми аги и паши. Очевидно е, че крушата винаги пада под дървото.

Нямаше човек, който да не разбере, че под тези думи той имаше предвид Хюрем султан, която след смъртта на Законодателя се опитваше да възкачи на престола сина си Баязид.

— Хубаво — промърмори Хюрем. — Крушата на московчанката пада под дървото, а тази на хърватина подскача и върви напред, така ли? И ти не си по-различен от мен, хърватино!

Хюрем отново се обърна към огледалото в скута си:

— Ето така. Виж, дори и планинецът Соколович го казва. Човек не се променя само с приказки. Потеклото тегли към потекло, кръвта — към кръв, душата — към душа.

Спомни си страха в очите на зет ѝ Рюстем паша, самият той също хърватско девширме[16], когато го попита:

— Един човек променя ли се заедно с името, религията, свещената си книга и кибла[17]? Забравя ли произхода си, Рюстем ага?

Видя как страхът му полека изчезва и в очите на мъжа трепва една коварна, дяволска искра. Значи и Рюстем чакаше своето време. Щом се появеше възможност, щеше да вдигне опашката си като скорпион и да забие отровното си жило.

Xюрем султан за миг се отърси от мислите, в които беше потънала, щом си спомни за прикритите очи на зет си и за това, как безшумно се носеше из двореца, облечен в дълго самурено палто, за да не се забелязва накуцването му. Какво ли беше направил Черния ага? Дали бе успял да предаде поверената му кесия на когото трябваше?

— Ще смажа главата на змията — каза си Хюрем, докато колата се друсаше по каменистия път. — Ако главата на змията не бъде откъсната, няма да има мир за мен и принцовете ми.

Точно в този миг отвън настана суматоха.

Хюрем султан разтвори пердето и видя конниците, които препускаха до каретата.

— Какво става, пазачо? — попита строго.

Мъжът пришпори коня и се доближи до колата.

— Еничарският оркестър[18], султанке. Войниците изнасят представление в чест на завръщането ви. А оркестърът свири вашите любими мелодии.

Ето че докато разчистваше сметките си наум, вече бяха стигнали (крайните квартали на Истанбул. Прашният облак се слягаше и Хюрем султан видя високото минаре на джамията, която съпругът ѝ беше заповядал да построят в памет на сина им принц Мехмед, който беше починал от шарка на двадесет и две години. Най-малкият им син Джихангир също лежеше до батко си.

— Ще спрем при джамията — каза Хюрем на офицера. — Моите принцове очакват молитва от майка си.

Офицерът моментално изпрати хора, за да предприемат нужните предпазни мерки, а през това време Хюрем забеляза двама конници, облечени в черно, които яздеха зад охраната на кортежа. Конят на единия беше светлосив, а на другия — червен. Срещна погледите на мъжете и по израженията на лицата им разбра, че задачата е изпълнена. Новината бе стигнала до Джафер. По лицето ѝ премина доволна усмивка. Ето че всичко беше минало, както го бе планирала. Нарочно бе разпространила слух за маршрута и целта на мнимите пратеници, за да подлъже враговете си да поставят засада. А всъщност в капана попаднаха именно организаторите на засадата. Вярно, че петима от най-добрите ѝ мъже се бяха простили с живота там, но двамата конници, които носеха посланието по друг път, го бяха предали на Черния ага.

— Трепери сега, Соколович! И ти, Лала Мустафа, започвай да копаеш гроба си — каза Хюрем сякаш на себе си.

Отчаяната слаба жена, която от часове разчистваше сметки наум и която преживяваше дълбока душевна криза, си беше отишла и Хюрем султан се беше завърнала с цялата си мощ.

В очите ѝ се появи искра, която досега не беше донесла никому нищо добро. В погледа ѝ пробляснаха златисточервени мълнии досущ като при есенните листа, когато зеленото се превръщаше в огнено.

— Стойте сега и гледайте какво ще направи московчанката!

Затвори пердето. Опита се да пооправи тоалета си — не биваше да изглежда изморена, когато слезе от каретата. Намести островърхата си шапчица на главата. Когато каретата с двойни пружини, теглена от шест коня, спря пред джамията, започна припряна суетня. От следващите коли наизскачаха слугите от харема, помощничките, прислужниците. Хюрем султан се спря за миг на отворената врата на каретата, изгледа цялата тази суматоха и без въобще да погледне войника, който се втурна да я посрещне, и без да хване подадената ѝ за помощ ръка, слезе величествено. Тръгна горда и изправена към тюрбето, където нейните злощастни деца спяха своя вечен сън.

Никой не разбра за бурята, която бушуваше вътре в нея. А в действителност, ако някой можеше да чуе двете кратки изречения, които в този момент се въртяха в главата ѝ, кръвта му щеше да се смрази от страх.

Око за око. Зъб за зъб.

Всъщност целият живот на Хюрем беше преминал под знака на тези думи.


III


Зимата на 1514 г.

Слабата трептяща светлина от огъня, който бяха запалили варварите, не стигаше, за да освети безкрайния мрак на пещерата. Страшната буря навяваше сняг навътре с ужасяващо бумтене. В ъгъла Александра трепереше от страх, а малкото ѝ сърчице биеше тревожно.