Джафер ага знаеше много, но на мига го забравяше.

Премина външната стена, обграждаща двореца, през един таен проход и се впусна в непрогледния мрак с неочаквана за огромното му тяло бързина. Беше сигурен, че не издава никакъв шум, но звукът от собствените му стъпки му се струваше като биене на тъпан.

— По дяволите — измърмори.

Всичките му нерви бяха опънати като пружина. Беше готов да се нахвърли, да удря и да разкъсва.

В мрака на беззвездната нощ тръгна към разнебитената карета, чакаща в горичката малко по-нататък. Няколко колари знаеха, че през нощта се намираха хора, които тайно излизаха от харема, затова стояха тук и се надяваха съдбата да ги възнагради с някой и друг по-голям бакшиш. За късмет тази нощ се виждаше само една кола. Приглушената светлина от фенера на вратата на каретата ту проблясваше, ту изчезваше от полюшването на клоните на околните дървета. Джафер ага се спотаи под едно дърво и няколко минути дебна дали някой не върви по петите му. Щом се увери, че никой не го следи, се приближи към малката кола, теглена от два коня, чийто водач седеше на капрата. Докато отваряше тихо вратата и се настаняваше вътре, каза приглушено:

— Карай само направо. Ще ти кажа къде ще спреш.

— Още един женкар от харема — въздъхна коларят и подръпна юздите. Двата коня потеглиха с мързеливи сънени крачки.

Щом колата потегли, Джафер отново провери дали шишенцето беше в джоба му. Побиха го тръпки. Смъртта беше там, на мястото си. Докато колата напредваше бавно, друсайки се, той си мислеше колко мрази отровите. Мисълта за смърт чрез отравяне винаги го ужасяваше. Затова постоянно гледаше да стои настрана от такива убийства. Смъртта трябваше да е доблестна и за умиращия, и за убиеца. Трябваше да дойде насреща, в очите на човек. Извади изпод пелерината огромните си ръце, на които вечно не можеше да намери място. Всяка от тях беше като хлъзгавото въже на главния палач. Стиснеха ли нечий врат тези ръце, нямаше спасение. Джафер добре познаваше звука от счупването на човешкия врат. Както и усещането как бездиханното тяло изведнъж се свличаше като празен чувал. Вече беше загубил броя на хората, срещнали смъртта си в неговите ръце.

Джафер погледна навън през прозореца. Почука глухо с юмрук по вратата на каретата. Вратата леко се разклати.

— Недей, ага — засмя се коларят. — Не удряй така, ще ти остане в ръцете.

Шегата на клетия човек увисна във въздуха. Противно на очакванията му, пътникът изобщо не се засмя.

— Спри по-нататък, пред развалината вдясно.

Колата продължи още малко.

— Хооо, хоо! — подвикна коларят и дръпна юздите. Изморените животни спряха с облекчение.

— Що за човек се облича в черно и идва в подобен час в тази развалина? — обърна се коларят и се опита да види пътника си.

Но последното нещо, което видя, беше една крива кама, която лъщеше със страховити отблясъци в мрака на нощта и която като светкавица се заби в сърцето му.

Не биваше да има никакви свидетели. Джафер изчисти ножа си, като го избърса в дрехите на мъжа, скочи от колата и влезе в изоставената постройка. Щеше да се срещне с човека, на когото трябваше да предаде смъртта, която носеше.


II


Откакто Хюрем султан бе тръгнала на път със свитата си, бе минало много време, а слънцето се бе издигнало високо.

Макар да беше средата на октомври, слънцето все още палеше. Пътят, криволичещ сред нивите, едва се виждаше от облаците прах, които вдигаха каруците и конете. Мръсотията беше покрила в сиво дори и ослепителния черен лак на султанатската карета. Заобиколена от пазачи и старши еничари, каретата подскачаше въпреки цялото внимание на кочияша, тъй като често попадаше в невидимите заради пушилката дупки. Теглеха я шест коня и дори двойните пружини на окачването не бяха в състояние да предотвратят друсането.

Хюрем султан мразеше, когато някоя от помощниците ѝ непрекъснато я гледаше в очите и се опитваше да отгатне желанията ѝ или пък се мъчеше да я разхлади, размахвайки ръце току пред лицето ѝ в тясното пространство. Затова беше изгонила всички и пътуваше сама в колата. Не бе взела при себе си дори и Мерзука. Тя я следваше в задната карета. Хюрем имаше нужда да остане сама. Беше ѝ писнало, чувстваше се отегчена и изморена. Цялото тяло я болеше от дългото седене върху покритата с копринени килими седалка. Предната част на лилавия кафтан, обсипан с диаманти, рубини и златни сърмени бродерии, се беше разтворила непринудено, единият край на полата ѝ се беше провесил надолу, върху тапицирания с кадифе под на каретата. Високата яка на блузата от влашка коприна, която бе облякла под кафтана, стигаше до брадичката ѝ. Беше захвърлила на отсрещната седалка шапката си — дълга и остра, украсена с големи колкото бакла диаманти, която с толкова труд бяха закрепили върху червената ѝ коса.

Копринените пердета бяха плътно затворени. Въпреки тънката мрежа, която се спускаше от тавана, прахта беше навсякъде. Бе покрила даже и огнените коси на Хюрем. Но дори и този сиво-жълт облак, който се беше пропил навсякъде, не бе в състояние да засенчи магията в очите на красивата султанка — дълбоки като океан, преливащи ту в синьо, ту в зелено.

Хюрем султан дръпна леко черното перде от прозорчето и надникна навън. Един офицер, чието старшинство личеше от белия пояс на кръста му, яздеше със сабя в ръка непосредствено до каретата. Следваше го цяла конна дивизия. Веждите му бяха като изписани. Гъстите блестящи мустаци придаваха величествена осанка на загорялото му от слънцето лице.

Прецени, че е доста привлекателен. Отбеляза наум, че вероятно боядисва мустаците си с отвара от лешник. Никога преди не беше виждала този мургав младеж. От двореца в Одрин ли идваше, или пък беше начело на пазачите, изпратени от Истанбул? Той забеляза с периферното си зрение, че пердето се дръпна и Хюрем султан го оглежда. Засрами се и не знаеше какво да направи, затова леко пришпори коня си и се отдалечи от полезрението на жената.

Вниманието на Хюрем се разсея. Главата ѝ тежеше. Сърцето също я стягаше. В последно време понякога усещаше, че бие лудо, че не може да си поеме въздух, а ръцете и краката ѝ отмаляват. И тази коварна болка, която усещаше в корема си. Слава богу, не траеше дълго. Както и усещането, сякаш птица размахваше крила. В Одрин през този сезон нощите ставаха студени. Сигурно беше настинала.

Беше ѝ дотегнало. И то много. Планът, който съставяше с години и в който хвърли толкова труд, сякаш бе везала бродерия, беше на път да се провали.

— Защо постъпваш така, синко Селим? — промърмори на себе си. — Не виждаш ли, че тронът на султан Сюлейман е голям за теб. Големият трон взима жертви. Защо не се вслушаш в майка си и не дадеш път на брат си Баязид?

— Известно време гледаше замислено. Помоли се: „О, Аллах! Нека тронът, който изтръгнах от ръцете на Мустафа, сина на Гюлбахар, да бъде за моя Баязид“.

Дори само мисълта за Гюлбахар и Мустафа я изнерви. Това продължаваше с години. Беше измъкнала от ръцете на Гюлбахар султан Сюлейман, а от Мустафа — османския престол, затова сега я преследваха и враждата с Гюлбахар, и проклятието на Мустафа.

Разбира се, Хюрем обичаше и двамата си синове. Не даваше предимство на никого от тях. Щом си спомни за русите коси на Селим и за властните пъстри очи на Баязид, за когото казваха, че прилича на Баязид Светкавицата, по лицето ѝ се разля топла усмивка. Ако я питаха, щеше да каже:

— Селим прилича на мен, а Баязид — на баща си.

А и вече нямаше човек, който да не знае, че единственото, по което Селим прилича на Сюлейман, беше поезията. И двамата ѝ синове бяха част от нейната душа, от кръвта ѝ, но на държавата бе нужен Баязид. Селим беше добър и приятен, но обичаше жените и пиенето повече от държавните дела. В този случай не Селим, а везирите щяха да управляват.

— Хм — промърмори. — Ако Селим стане падишах, онзи грубиян Соколович и Кара Мустафа[10] паша, който ще стане негов наставник, ще се разпореждат както си искат. Дори могат да организират бунт и да завладеят трона, да пази Бог.

А всъщност, ако някой трябваше да се разпорежда, то това бе Хюрем. Баязид щеше да е само посредник. Той беше способен. Плещите му бяха достатъчно силни, за да понесат империята. Беше също така достатъчно умен, за да разбере, че и султанската майка може да управлява държавата не по-лошо от бащата на падишаха. Беше достатъчно предан, за да остане верен на целите на майка си.

Хюрем въздъхна отегчено. Трябваше да предприеме действия, преди планът, върху който се бе трудила с години, напълно да се срине. Трябваше да намери нови пешки и преди да беше дошло време да обяви „шах“, трябваше да се увери, че султан Сюлейман е безпристрастен към синовете си. Трябваше да разчисти пътя за Баязид, но трябваше и да спаси живота на Селим. И точно с тази цел бе избягала от врявата в двореца и се бе оттеглила в Одрин. За да бъде далеч от очите на алчните везири, от ушите на шпионите, които се мотаеха на всеки ъгъл, и от непрекъснатите сплетни в харема. За няколко месеца беше успяла да си почине и да изгради наново плана си, който щеше да предотврати кървавата борба за престола.

Изобщо не съжаляваше за това, което вече беше направила, за да настани собствения си син на трона. Беше се борила с години. Без да ѝ омръзне или дотегне. На прага на смъртта. Току до капаните. Хора измираха, но тя беше оживяла. И вече бе много близо до целта. Останеше ли насаме със съвестта си, си казваше, че няма никакви угризения. И как би могла? Такъв беше механизмът. Просто пътят към властта бе напоен с кръв. Какво можеше да направи?

— Но кръвта, която ще напоява този път, няма да е от моите синове — закани се ядосано. — Не е ли достатъчно, че пожертвах вече двама от тях за един трон? Повече не искам да страдам за дете.