Четиримата варвари бяха отвели конете си навътре в пещерата, а самите те се опитваха да се сгреят до огъня. Александра не можеше да прецени дали конете или мъжете я плашеха повече. Ръцете и краката ѝ бяха здраво вързани. Мъжът, който я носеше на коня си, я бе стоварил до една скала, близо до огъня. Парцалът, набутан в устата ѝ, я затрудняваше да си поеме въздух. От мръсотия не можеше да се разбере дори какъв цвят е. В пещерата вонеше отвратително от изпражненията на непрекъснато шаващите в мрака животни, завързани в дъното на перата, и от съхнещите на огъня влажни кожи, с които бяха облечени мъжете. Александра можеше да види и останалите три жени — сгушени една в друга, те трепереха и плачеха тихо.

Един от великаните, клекнали край огъня, свали огромния си калпак, който падаше до очите му. Косите му, сплъстени от мръсотия, се разпиляха по раменете. Мъжът свали от гърба си лъка и колчана и ги сложи до себе си. Александра оприличи варварина на сова. Носът му изглеждаше миниатюрен на фона на огромното му лице, което почти беше изчезнало сред брадата и косата му. Мустаците, които се спускаха от двете страни на устата, стигаха до гърдите му. Момичето се опита да отгатне възрастта на мъжа, но не успя, тъй като лицето му не се виждаше добре. Устните му, скрити зад множеството косми по лицето, се размърдаха:

— Късметът ти върви по-бързо от теб, Тачам Ноян.

Варваринът, който я бе отвлякъл, грееше ръцете си на огъня. Значи така се казваше: Тачам Ноян. Мъжът измърмори, без да обърне глава и да погледне:

— И защо?

Отсамният кимна към Александра и каза:

— Гледай, хванал си най-игривата сърничка.

После избухна в гръмогласен смях.

Тачам изобщо не реагира. Дали въобще беше чул? Онзи със сплъстената коса се ядоса на безразличието му и както се смееше, протегна ръка и посочи трите жени, свити до конете.

— Гледай ги тези. Нашите всичките приличат на недоклани стари кокошки.

Другите двама мъже съпроводиха хиленето на приятеля си, издавайки кудкудякащи звуци.

Нейният варварин изчака смеховете да утихнат, изгледа ги безмълвно и сетне отвърна:

— Съдбата на всеки е от Бога. На какво завиждаш, Беркул Джан?

Александра се учуди. Гласът на варварина този път не приличаше на съскане на змия. Сега сякаш идваше някъде много от дълбоко. Отново чу плътния му глас:

— Бог е този, който дава живот, и този, който го отнема. На всеки свой раб е дал сняг според планината му.

В пещерата отново се възцари мразовита тишина. Александра се сгуши още по-плътно там, където лежеше. Беше отворила широко очите си и се опитваше да не пропусне нито една подробност. Очевидно беше, че тримата мъже претегляха наум тези думи. Макар да беше дете, Александра можеше да усети напрежението във въздуха. Пръв наруши застрашителната тишина мъжът с дръпнати очи, който почеса рунтавия калпак на главата си.

— Какво се ядосваш бе, казахски вълк?

— Завистта е лоша. Нередна. Това казвам.

— Обаче е редно да се заглеждаш по младата газела, така ли, юнако?

— Тя е дете. Много е малка.

Беркул със сплъстените коси се засмя отново с хриптящ кикот:

— Щом краката ѝ докосват земята, когато седне, няма проблем.

— Тя е дете — повтори Тачам. Този път гласът му беше остър като бръснач.

Третият мъж се намеси:

— Казваха, че казахите били дебелоглави, а аз не вярвах.

Останалите закимаха, съгласявайки се с тези думи.

Ръката на Тачам се насочи от козята вълна, която беше усукал около кръста си, към пояса му.

— Казват, че и ножовете им са остри. Това не си ли го чул?

Александра видя, че и мъжът със сплъстената коса посегна към пояса си. В този миг татаринът с дръпнатите очи изведнъж скочи весело на крака, подхвана някаква измислена песен, в която се пееше: „Имането на всекиго си е за него“, и започна да танцува. Докато другите двама пляскаха с ръце и го съпровождаха, онзи със сплъстената брада се ухили на Тачам през огъня. Александра забеляза как в очите на мъжа за момент проблясна коварността на хиена.

— Завистта не приляга на конниците на кримския хан — каза онзи със сплъстените коси.

Другият не продължи спора. Дръпна ръката си от пояса и се захвана да разпалва огъня с един клон.

Момичето се опита да го огледа по-добре от мястото, където лежеше. Беше свалил гуглата си. Имаше дълги коси, като другите мъже, но неговите сякаш изглеждаха по-чисти. Заради отблясъците на пламъците Александра не можеше точно да определи дали бяха черни, руси или червени на цвят. Или пък вече бяха посивели, както тези на чичо ѝ Владимир? Дебелите му вежди обаче, които в краищата си приличаха на опънати към слепоочията му лъкове, бяха съвсем черни. В очите му пламтяха искри — точно както в първия миг, когато го видя. Тъй като в зениците му играеше отражението на огъня, момичето не успя да опрели точния им цвят, но предположи, че и те са черни. Носът му приличаше на орлов клюн. Сред брадата, която покриваше бузите и челюстта, се виждаха плътни устни. Тялото му беше толкова едро, че всяко място сякаш изглеждаше тясно за него. Вероятно беше около четиридесетгодишен — почти на годините на баща ѝ.

За първи път го видя, когато вратата на стаята ѝ се открехна със скърцане. Тя тъкмо се унасяше. Затова, когато на вратата се появи огромният силует, тя си помисли, че сънува. Сгуши се в завивката си. Силуетът се приближи, спря за момент и се ослуша. През миглите на притворените си очи Александра видя тъмно, окосмено лице. Когато великанът се наведе над нея, тя усети по лицето си отвратително смърдящия му горещ дъх. Докато си даваше сметка, че това вече не е сън, се опита да извика, но нямаше възможност. В същия миг със светкавично движение огромният мъж запуши устата ѝ с гигантската си шепа.

— Мълчи или ще ти прережа гърлото.

Гласът му приличаше на змийско съскане.

Чернобрадият варварин, загърнат с огромна меча кожа, я преметна на гърба си като чувал и се запъти право към стълбите. Александра се мяташе, за да се освободи от железните лапи на мъжа, удряше по лицето и очите му с малките си юмруци. Викаше с всичка сила:

— Мамо, тате, помоооощ! Тичайте!

Но никой от тях не се притече.

Александра извика с последна надежда:

— Татеее! Спаси ме!

Като разбра, че няма да накара момичето да млъкне, варваринът я свали от гърба си и силно я зашлеви. Тя отново чу онова змийско съскаме:

— Мълчи! Иначе ще умреш!

Сякаш огън жегна лицето ѝ. Докато несъзнателно притисна с ръка бузата си, пламнала от плесника, тя се свлече по гръб върху дървения под. Малкото ѝ тяло, останало без дъх, се сгърчи от болка. Мъжът се спусна към нея като светкавица и натъпка парцал в устата ѝ. Въпреки всички усилия да се опълчи, той завърза ръцете и краката ѝ с парче кожа. Щом видя очите му, святкащи като жарава, Александра беше обхваната от още по-голям ужас. Този варварин вероятно бе самият дявол. Момичето беше дъщеря на свещеника отец Никола. През дългите зимни вечери бащата често бе разказвал приказки за дявола. Сатаната, за когото всяка неделя отец Никола проповядваше на народа, който се стичаше в малката църква на селцето. Вероятно той бе говорил точно за този варварин, когато казваше:

— Страхувайте се! Всяка злина, всеки грях е от него!

Мъжът слезе шумно по стълбите с Александра на гърба си. Отвори вратата с ритник и потъна в смразяващата буря. Точно в този миг Александра видя другите мъже. Докато вилнеещата буря навяваше снега на дълбоки преспи, още няколко силуета, в чиито ръце блестяха извити саби, влачеха съпротивляващи се жени и се опитваха да стигнат до мястото, където бяха скрили конете си.

Мъжът се затича приведен, за да устои на мощния вятър, а Александра, която се друсаше на гърба му, простена:

— Пресвета Дево Мария!

Дали и майка ѝ беше там, сред онези жени?

— Майко! — опита се да изкрещи тя, но парцалът в устата ѝ задави този вик на безнадеждност.

В зимната привечер господстваше само проглушаващото бучене на бурята. Александра и останалите шест или седем отвлечени жени едва се различаваха сред облаците сняг, който навяваше вихрушката. Тъй като дантелените шапчици бяха паднали от главите им, русите им коси се развяваха в сумрака като вик за помощ. Ако някоя се опиташе да се измъкне и да избяга, веднага биваше поваляна на земята от похитителите. Това обаче не ги сломяваше и те се опитваха да се отдалечат, пълзейки по снега. Къде ли беше баща ѝ? Вероятно чакаше сгоден момент, за да изскочи иззад някоя стена заедно с юначните младежи от селото и да ги спаси. Нямаше го и Збигниев, който помагаше на баща ѝ в църквата.

Изведнъж я обхвана ужасно съмнение. Мисълта, че баща ѝ можеше и да е убит, накара Александра да затрепери повече отколкото от студа. Опита се да прогони това натрапчиво подозрение от главата си.

Варваринът, който я отвлече, стигна до храсталака, където беше завързал коня си. Беше се задъхал. От устата му излизаше гореща пара. Метна момичето върху гърба на светлосивия кон. Животното беше мокро от снега. Обърна глава и погледна, сякаш искаше да разбере що за тежест бяха сложили върху него. Александра прочете тъгата в едрите черни очи на животното. Дали и конят беше забелязал нейното отчаяние? Светлосивият кон изцвили, сякаш казваше:

— Недей да плачеш, само не се страхувай.

Риеше сняг с копито и щом тръсна глава, мократа му гъста грива се смеси с косите на Александра.

Когато варваринът с пъргаво движение скочи на седлото, животното се изправи на задните си крака. С предните си копита сякаш се биеше с бурята. Момичето за миг си помисли, че ще се плъзне и падайки, ще се откопчи от ръцете на похитителя. Но не стана така. Великанът сякаш я държеше в желязно менгеме.