Одрин винаги ѝ напомняше за родината, за онова малко селце в Рутения[11] и за детството ѝ, което беше преминало бързо, като мигване на окото. Усещаше миризмата на хляба, който майка ѝ печеше във фурната върху боровите шишарки, пукащи от огъня. И там по техните места вятърът лудуваше през зимата. Завихряше се по заснежените и заледени върхове на планините, втурваше се към долините и започваше да бие по къщите. Отвяваше пушеците от димящите комини, помиташе и отнасяше всичко, което намери. От бученето на вятъра не се чуваше дори воят на гладните вълци.

— Бързо влизай вътре! Храна за вълците ли искаш да станеш?

Хюрем султан се сепна. Сякаш някой беше извикал до ухото ѝ. Обаче това беше някакъв друг език. Нито турски, нито персийски. Но тя го знаеше, разбираше го. Естествено че щеше да го разбира. Това беше езикът на сънищата ѝ. Въпреки че толкова години не беше говорила руски, все още сънуваше на руски. Значи, дори и да не се говори или слуша, майчиният език не се забравяше.

Кой ѝ говореше? Майка ѝ ли? Не си спомняше нито лицето, нито гласа на майка си. Беше ги забравила. Сякаш въглен жегна Хюрем отвътре.

— Половин век — каза си.

Бяха минали почти петдесет години от деня, в който за последно беше чула този глас. Обаче сега той беше тъй близък и познат. Беше го чувала хиляди пъти.

— Александра Анастасия Лисовска, бързо влизай вътре…

Гласът беше строг и нетърпящ възражение, но беше пълен с любов.

Хюрем стана неспокойна. Сега каретата сякаш плаваше в някакво спокойно море. Друсането беше престанало. Или пък на нея така ѝ се струваше? Махна с ръка, като че искаше да прогони нещо. Нещо, което непрекъснато я глождеше някъде дълбоко в съзнанието ѝ, обаче Хюрем все не можеше да разбере какво е то, какво я притеснява.

Нощем се свиваше на кълбо под завивката, съшита от различни парчета плат, с която майка ѝ я завиваше, и слушаше свистенето на вятъра. Беше малка и не разбираше дали трепери от студ или от страх. Все си мислеше, че вратата ще се отвори и вътре ще връхлети лошият великан от приказките. Стискаше силно очи и си шепнеше:

— Пресвета Дево Мария, пази ме!

В съзнанието на Хюрем се появи образът на едно малко момиченце, което беше коленичило до леглото и се молеше пред издяланата от дърво статуетка на Богородица. Косите му бяха старателно сплетени. Плитките падаха тежко по гърба му. Бяха завързани с червени и сини панделки. Ръчичките му бяха съвсем малки. Държеше пръстите си сключени пред непрекъснато трептящите устни. Кое беше това малко момиче, по чийто чип нос и бузи бяха пръснати няколко срамежливи и бледи лунички? Тя ли беше? Изобщо не си спомняше.

Хюрем султан въздъхна. Отново се опита да разбере какво я притеснява, но не успя.

Единственото, което беше останало непроменено от онези дни, бяха чифт палави очи, за които никой не можеше да реши дали са сини или зелени, и които гледаха от старото огледало дълбоко, чувствено, с копнеж, замечтано, срамежливо, горделиво, весело, сякаш се опитваха да кажат:

— Искаш ли да си играеш с мен?

Хюрем извади от майсторски скрития в бухналия ръкав на кафтана джоб огледалце с къса дръжка. В покоите си тя имаше огледала, които бяха стократно по-ценни от това. Например диамантеното огледало, което султан Сюлейман донесе чак от Индия, само по себе си представляваше цяло богатство. Венецианското огледало, което Хайредин[12] паша избра и ѝ подари от трофеите, които донесе от битката при Превеза. Това малко невзрачно огледало, върху което нямаше нищо друго освен няколко червени точици, изглеждаше толкова неугледно в сравнение с другите, но Хюрем въпреки всичко не се разделяше тъкмо с него. Защото преди години това огледалце ѝ беше подарил младият Фредерик. „Бедният Фредерик“, помисли си с дълбока въздишка тя.

Макар че вътре в каретата беше топло, Хюрем султан настръхна. Сякаш изведнъж до нея долетя леденият дъх на смъртта.

— Скъпият Фредерик — промърмори полугласно.

Пред очите ѝ се появи младото лице на полския търговец. Тя си го спомняше винаги така, както го бе видяла в първия ден, когато се срещнаха на пазара. С непокорните руси коси, падащи по високото чело, с дебелите вежди, които винаги изглеждаха като нарисувани, с очи, които сякаш хвърляха искри, с тесния чип нос, с устните, които обикновено приличаха на две дълги дебели линии, понеже усмивката никога не слизаше от лицето му. Със сладките му влажни устни…

Ако можеше да предвиди хода на събитията, мъжът със сигурност щеше да прокълне деня, в който съдбата ги срещна. Но и Хюрем нямаше как да предвиди… Само онзи пръв поглед, онази първа искра, която изведнъж пламна в сърцето ѝ, после една тайна целувка и раздяла. Откъде можеше да знае, че след години пътят ѝ отново щеше да я отведе при онези очи и вечно усмихнатите устни? Фредерик се беше впуснал към нея като нощна пеперуда, която се хвърля към светлината, знаейки, че ще умре. Дали и когато се е срещал със смъртта, също се е усмихвал? Хюрем се молеше да е така. Може би по този начин болката от извършения грях, която я гризеше отвътре, щеше да намалее.

Вдигна огледалото и дълго се взира в жената, която я гледаше отсреща.

— Не, аз не съм онова малко момиче — въздъхна.

По лицето ѝ ги нямаше нито онези свенливи бледи лунички, нито онези неописуеми очи. Да, още бяха хубави, погледът ѝ още беше дълбок, обаче вече ги нямаше игривостта, топлотата, искреността, отдадеността.

— Аз не съм момичето — промърмори. — Аз съм Хюрем султан.

Не можа да отдели поглед от огледалото. Ако тя беше Хюрем султан, коя беше жената, която я наблюдаваше от блестящата отразяваща повърхност?

— Коя си ти? — попита отражението си в огледалото.

Хюрем тъкмо се готвеше да отмести поглед, когато чу отново познатия глас:

— Александра Анастасия… Ела тук, момичето ми.

Гласът непрекъснато повтаряше:

— Александра… Александра… Александра…

Хюрем се отърси, сякаш се събуди от кошмар. Захвърли огледалото върху седалката.

— Не — каза. — Аз не съм Александра. Казвам се Хюрем. Възлюбената жена на султан Сюлейман, която кара ханове и крале да коленичат пред нея, която сваля хора от власт и възкачва на трона. Аз съм майката на престолонаследниците му и на единствената му дъщеря.

Тялото ѝ беше плувнало в пот. Челото ѝ гореше. Колата отново се разтресе, сякаш попаднала в буря. Пружините скърцаха на всяка дупка.

И точно в онзи миг назова нещото, което с дни, седмици, а може би с години се криеше в едно кътче на съзнанието ѝ и я тормозеше.

Цялото ѝ съществуване беше минало в опити да остане жива. Беше забравила всичко друго. Бяха я забравили. Беше се изгубила. Сякаш не беше живяла. Не искаше отново да бъде забравена или изгубена. Искаше да остави след себе си следа, име… Това искаше. Да не се превърне в шепа пръст и никой да не си спомни за нея, когато си отиде от този живот! Не можеше да го нарече безсмъртие, а желание да не бъде забравена… Да, ето това беше цялата работа. Но беше ли възможно? Кой знае колко безсънни нощи, колко мъчителни нощи, проточили се от мрак до зори, беше търсила отговор на този въпрос.

И накрая беше разгадала тайната. За да не бъде забравен, човек трябва да е силен.

Щом достигна до този извод, сякаш мракът се беше разкъсал. Беше ѝ се сторило, че се развиделява. По лицето ѝ се появи тъжно изражение, когато си спомни, че в онзи момент си беше помислила, че щом е разрешила гатанката, все някак ще намеря пътя, който води до силата и мощта. Беше решила, че мъките, страховете, самотата, страданието са свършили.

— А истинските мъки тепърва са ме очаквали — промърмори тъжно.

Много пъти се беше питала дали ако знаеше, че цената на силата и властта ще е толкова висока, че пътят ще е толкова дълъг и изпълнен със смъртоносни капани, би постъпила по същия начин. И всеки път си отговаряше:

— Разбира се. Каквато и да е цената, бих я платила.

Отново взе огледалото и погледна отражението си. Каза си: „Каквото си направила, направила си го в името на това. Какво значение има коя си била вчера? Днес ти си императрица. А утре твоят син ще се възкачи на османския престол. Свидетели са ми луната и слънцето, земята и небето, Мохамед и Иисус, че така ще стане, кълна се“.

Обаче сега, когато се обърнеше и погледнеше назад, виждаше, че някои неща не се бяха случили така, както тя искаше. Да, беше създала императрица, но беше просто една безлична кралица.

— Дори нямам име — промърмори ядосано, удряйки с юмрук по седалката. — Хюрем[13] дори не е име. В края на краищата, е едно прилагателно. Това е всичко. Аз съм само едно прилагателно и толкова.

Хюрем вече беше могъща почти колкото падишаха на най-голямата империя, която дотогава светът беше виждал. Името ѝ обаче не фигурираше нито в държавните документи, нито в разписките на фондациите, нито дори в надписите, създадени по нейна заповед. Когато я споменаваха по някакъв повод или пишеха нещо за нея, я наричаха просто Майката на принц Баязид хан или пък „Майката на принц Мехмед хан“… Това беше всичко. Една императрица без корона и име!

Лицето ѝ се сгърчи от горчивина. Щеше да остане в историята просто като Майка и всичко друго щеше да бъде зачеркнато и изтрито като ненужна подробност. Толкова болка, тегло, страх, сълзи, смърт. Напразно ли бяха отишли? За да бъде зачеркната и изтрита? Нима Хюрем щеше да бъде забравена и щеше да се загуби отново? Както в онази страховита нощ, когато я бяха метнали на гърба на коня и бяха поели към планината, докато светлините на родното ѝ село бавно се изгубваха от очите ѝ. Тогава се беше опитала да вдигне глава и да извика:

— Не ме забравяйте!... Не ме забравяйте!

Но варваринът, който я отвлече, беше натъпкал парцал в устата ѝ и никой не чу отчаяния ѝ зов. От онази нощ обаче все още чуваше собствения си вик да кънти във всички клетки на тялото. После като заложница през ужасните дни в харема на двореца, докато по гърба ѝ се сипеха удари от дрянова пръчка и груби, отвратителни ръце се движеха по нея като паяци, а лигави устни непрекъснато обхождаха тялото ѝ, отново същият вик се беше надигнал вътре в нея: „Не ме забравяйте!“.