Дошли бяха и много от приятелите на семейство Гарднър, а също и колегите на Фицуилям от политическите среди и църквата се изпълни с хора много преди д-р Грантли, пристигнал заедно с Джорджиана от Оксфорд, да започне службата. Джорджиана скърбеше не по-малко от брат си и сестра си — Уилям винаги беше имал специално място в сърцето й. Мъже и жени от съседните имения се бяха стекли в църковния двор в Пембърли, където почиваха няколко поколения от рода Дарси. Тук, в тяхното достолепно обкръжение, щяха да бъдат положени и двамата млади братовчеди, в присъствието на огромно множество опечалени.

Най-неочаквано, пътувала през целия предишен ден и през нощта, в двора на църквата беше пристигнала и Емили Гарднър. Елизабет и Дарси я видяха на излизане от църквата. Тя се спусна към тях и когато двете с Елизабет се прегърнаха, лицето й се сви от мъка.

— Емили, миличка Емили, кога пристигна? — промълви Елизабет, когато възвърна способността си да говори.

— Ричард ми изпрати бърза вест веднага след случилото се. Трябваше да дойда.

— Ами Пол?

— Той настоя да тръгна незабавно. Хората на семейство Касини ще се грижат за него, докато ме няма. Лизи, мила ми братовчедке, не зная какво да кажа — очите й се наляха със сълзи, които се застичаха по страните й. — Уилям и Едуард, прекрасните ни момчета, няма ги вече! Защо? Не спирам да си задавам този въпрос и не намирам отговор.

Дарси и Елизабет бяха трогнати от саможертвеното й пътуване — с карета през Италия, после с кораб до Доувър и с пощенска кола до Ламбтън, откъдето я беше взел Ричард и я беше докарал до църквата. Не беше мигнала и почти не беше слагала залък в устата си, докато стигне до странноприемницата, където трепетно беше чакала да дойдат за нея от Пембърли, копнееща да се срещне със сестра си и братовчедка си и да разбере как се е случило нещастието. Искаше да им даде утехата си, знаейки колко много ще се нуждаят от нея. Собствената й мъка, която тя понасяше в голяма степен сама, като се изключи постоянната подкрепа на брат й Ричард, я правеше способна да сподели тяхната скръб. Това, че продължаваше да живее с разяждащата болка, съпътстваща грижите за умиращия й съпруг, й даваше чувствителност, каквато Джейн, чийто живот беше милостиво пощаден от подобни страдания, нямаше как да познава, колкото и преизпълнено със сестринско съчувствие да беше нежното й сърце. Оказало се беше, че споделената мъка създава връзки, по-дълбоки от връзките, породени от споделено щастие, и когато вече не можеше да сдържа сълзите си, когато мислите и чувствата натежаваха твърде много и трябваше да се излеят навън, Елизабет започна все по-често да търси компанията на Емили — за да поседят една с друга, да поговорят или да поплачат заедно.

Много скоро между двете жени се разви близост, родена от взаимното им съпричастие, която надминаваше дори най-нежната връзка между Елизабет и сестра й. Независимо от голямата им обич и усилията на Джейн да утеши скърбящата си сестра, Елизабет трудно можеше да приеме това, че нейният живот е разтърсен из основи, докато този на Джейн продължавала бъде цялостен, сигурен и, както й се струваше, недокоснат от неописуемата мъка, която тя преживяваше. Неразумно и несправедливо, тя размишляваше над факта, че всичките деца на Джейн са добре и в безопасност, докато Уилям, нейният единствен син, е мъртъв. Елизабет не търсеше извинение за чувствата си — необяснимата загуба на неговия млад живот беше сломила сърцето й и беше оставила незаличима и на моменти непоносимо болезнена следа в нея.

Навремето всички можеха заедно да си спомнят за щастливото минало — и по-близко, и по-далечно, сега обаче Елизабет се беше ограничила само с щастливите спомени за Уилям, които можеше да сподели със съпруга си. Нямаше по-мил сред тях от спомена за една седмица в късното лято на 1833 г., когато почти всички от семейството, заедно с Каси, бяха заминали за Лондон, за да се сбогуват с Робърт. Тогава Дарси, Елизабет и Уилям бяха прекарали заедно няколко идилични дни, заети с риболов, езда, разходки из горите и пикници в Давдейл и Бръш Фарм. По време на тези незабравими дни помежду им се беше развила близост, която изключваше всякаква необходимост от друго присъствие. Дарси беше освободил възпитателя мистър Кларк за тази седмица, за да посети майка си. Нямаше нищо, което да попречи на общуването им. Сега Елизабет припомни на Емили една случка:

— Все още чувам смеха му, когато ми помагаше да премина през един поток в Давдейл и изведнъж най-неочаквано ме остави да се подхлъзна в плитчините, при което и краката, и фустата ми станаха целите мокри. Включи се дори и Дарси, развеселен от моето неудобство, но след като видя колко съм притеснена, Уилям се разкая най-искрено. Извини ми се, като ме обсипа с грижи и предложи да изсуши обувките ми. Докато достигнем горната част на потока, вече бях напълно изсъхнала, но продължавах да се преструвам. Когато разбра, той едва не ме хвърли в потока отново!

Припомняйки си случката, Елизабет се засмя, но после внезапно очите й се наляха със сълзи и тя замълча. Емили прегърна братовчедка си и я притисна към себе си.

— Знам как се чувстваш, мила Лизи. Понякога, откакто Пол е прикован на легло, отивам при сеньора Касини и си говорим за доброто старо време, а когато се разплача, както се случва почти винаги, тя ме прегръща по същия начин.

При напомнянето за агонията на братовчедка й Елизабет се натъжи още повече — почувства се неудобно, че беше пренебрегнала мъката на Емили, докато оплаква своята участ.

— Емили, съжалявам, каква съм егоистка да те карам да споделяш моята болка, когато ти самата носиш такова тежко бреме! Кажи ми как е Пол? Докторът дава ли някаква надежда?

Емили се усмихна и отговори с много тих глас:

— Решили сме да прекараме една много хубава Коледа тази година, защото според доктора тя ще бъде последната за Пол.

Елизабет беше изумена — при пълното съзнание за това, че съпругът й умира и всеки ден, прекаран далеч от него, е загубен ден от живота им заедно, Емили беше останала в Пембърли, за да й помага да се справи със загубата на Уилям. Не можеше да повярва, че подобна доброта е възможна и че тя самата я заслужава.

— Емили, мила, трябва незабавно да се върнеш обратно. Не можем да те задържаме тук, при положение че такава зловеща орисия е надвиснала над двама ви. Пол има нужда от теб — проплака тя, срамувайки се, че не е попитала по-рано.

Емили я увери, че е възнамерявала да тръгне в края на седмицата, но е изчаквала подходящ момент да им каже. После извади от джоба си едно писмо от Пол. Той пишеше, че се радва на добри грижи и изпращаше искрените си съболезнования и обич, като предлагаше Дарси и Елизабет да прекарат част от зимата в Италия, като „отседнат във вилата с изглед към реката — на няколко крачки от нас. Там е тихо и удобно и от края на лятото няма наематели.“

— Можете да отидете до Рим и до Флоренция — там има толкова хубави места, които да посетите, а и ще бъде много по-топло, отколкото в Англия — добави Емили насърчително.

Дарси и Елизабет вече бяха обсъждали евентуално пътуване за Коледа. В Пембърли нямаше да има празненства тази година. Предложението за Италия си струваше да се обмисли. На тръгване Емили горещо настоя да ги посетят, обещавайки им „спокойна и задушевна италианска Коледа“ и добавяйки, че Пол ще бъде истински щастлив да ги види отново. Последната забележка ги убеди, че трябва да заминат.

Две седмици по-късно, когато вечеряха заедно с Ричард и Каси, Елизабет отвори темата.

— Смятаме да заминем за Италия през декември — Емили и Пол ни поканиха. Ще наемем вила близо до техния дом и се надяваме да можем да посетим и Рим и Флоренция. Искате ли да дойдете с нас?

Ричард, който беше решил да пътува през ноември, но не искаше да оставя Касандра в такъв момент, с радост прие предложението. Но Каси, която смяташе, че след смъртта на брат й родителите й са се отчуждили от нея, тъй като в скръбта си често я пренебрегваха, не изглеждаше много сигурна. Смъртта на Уилям и Едуард в деня на годежа й с Ричард беше помрачила щастието й. И ако не беше Ричард, щеше да се чувства напълно сама в страданието си. Усетил колебанието й, Дарси се обади внимателно:

— Каси, знам, обърнахме ти гръб. Възползвахме се от вниманието на Ричард към теб и те оставихме да споделяш скръбта си с него, като отнехме Емили за себе си. Може би сме били твърде себични, но Каси, мила, Уилям беше част от всички нас и трябва да се опрем един на друг, за да преодолеем загубата му. С майка ти се нуждаем от вас с Ричард. Няма ли да дойдеш?

Тя се беше почувствала отхвърлена, наранена, че е останала настрани от тяхната скръб. Сега думите на баща й, изречени с такава кротост и искреност, бяха попаднали право в сърцето й. Поглеждайки към майка си, тя видя болката в очите й и единственото, което можа да направи, беше да ги прегърне и двамата и да обещае:

— Разбира се, че ще дойда. И двамата ще дойдем с вас. Ричард знае, че Пол една ли ще има друга Коледа — Еми му каза наскоро.

Ричард се съгласи.

— Трябва да заминем, дължим го както на Пол и на Емили, така и на самите себе си — допълни той, изтъквайки, че Емили не се е поколебала, когато е получила вестта за смъртта на Уилям и Едуард, и с благословията на Пол е тръгнала за Пембърли, за да бъде до близките си в скръбта им. — Сега, заради Пол, ние трябва да й помогнем да понесе тежкото бреме, което й е отредено за идната година.

След думите му никой вече не се съмняваше, че трябва да заминат.

Така и направиха, като отпътуваха две седмици преди Коледа, избирайки Италия пред мразовитата Англия. За първи път, откакто някога беше посетила Пембърли и след това се беше завърнала като негова млада господарка, Елизабет напускаше имението, без да се обърне назад. Години наред, когато заминаваше някъде, тя не пропускаше да погледне за последно към къщата, която беше обикнала, преди да се скрие от погледа й зад завоя. Този път просто искаше да напусне мястото, което пазеше толкова много спомени за нейното прекрасно и мило мъртво момче. В Пембърли вече нищо никога нямаше да бъде същото.