— Безсмислено е някой, който не познава горите тук, да излиза през нощта. Би било твърде опасно. Аз лично съм наясно с района и съм готов да тръгна, ако решите да ме последвате.

Фицуилям веднага се съгласи и двамата заедно се упътиха към конюшните, докато Бингли остана в къщата.

Само няколко минути слея като бяха тръгнали, от горния стаж долетя гласът на Джени, която заедно с мисис Ренълдс стоеше на пост до прозореца, от който се виждаше алеята:

— Някой идва откъм моста — извика тя и след миг Елизабет и Каролайн вече бяха на входа, последвани от всички останали.

Когато конят приближи, стана ясно, че мъжете са двама — Джак, конярят, които яздеше коня, и до него — помощникът му, който вървеше пеш. Застаналите на входа жени се завтекоха към тях в студа и ги наобиколиха. Отчаяните ям въпроси ги засипаха отведнъж и се сляха в неразбираема смесица от думи, на която нито един от тях не беше способен да отговоря. Намеси се съпругът на Джени, Джон, който първо въведе мъжете вътре и когато се събраха всички останали, попита коняря:

— Какво става, Джак, кажи сега — къде е господарят, какво се е случило с момчетата?

Младото конярче се беше разплакало, а лицето на възрастния беше изкривено в потрес. Бяха премръзнали. Седнаха до огъня, дадоха им топла напитка и след като се посгряха, заразказваха с мъка.

Случил се беше угасяващ инцидент. На едно място в гората един от конете се беше спънал и паднал със счупен крак, при което конят зад него се беше подхлъзнал и полетял в дерето заедно с ездача си — младият господар Едуард. Каролайн нададе вик и конярчето спря до тук — наложи се по-възрастният да продължи. И конят, и ездачът били загинали на място. Отнело цял час, за да стигнат до момчето, но напразно. То било издъхнало, преди да го намерят. Елизабет стоеше неподвижна, обзета от паника, безсилна да попита за сина си, докато разкъсващата болка на Каролайн изпълни стаята, а майка й се впусна към нея. Тогава Джени, почувствала тревогата на господарката си, попита:

— А господарят Уилям?

Конярят поклати глава, облян в сълзи:

— Явно конят му се е подплашил, защото господарят Уилям лежеше, изхвърлен на пътеката, ударил главата си при падането. Д-р Гарднър се втурна към него веднага щом го открихме, господарят също: докторът направи всичко по силите си, но той издъхна няколко минути след като го бяхме намерили. О, господарке, толкова съжалявам! Беше ми като собствен син. Това никога нямаше да се случи с някой от нашите коне — изплака той.

Елизабет се обърна и горко се разрида, цяла разтърсвана от непоносима мъка. Когато при следващите въпроси разказът продължи, стана ясно, че само Том Линди е оцелял — и то само с един счупен крак. Последваха реакции на гняв и отчаяние — загубата на две от най-скъпите и най-добри деца на семейството беше загуба за всички. Каролайн и Елизабет се прегърнаха и заплакаха заедно. Джейн и мисис Гарднър безуспешно се опитаха да ги утешат. Въпреки мъката си мистър Гарднър продължи да задава въпроси:

— Къде са д-р Гарднър и мистър Дарси? — попита.

Казаха му, че са отишли да известят властите в Матлок и чакат за кола, с която да прекарат телата на децата, които били пренесени до пътя. Джак не можеше да сдържи мъката си и плачеше през цялото време, докато говореше. Конярчето беше седнало на пода, хванало главата си с ръце и невярващо на това, което беше видяло. То беше фермерски син, родено в имението, и през целия си живот не беше преживявало нищо, подобно на трагедията, на която беше свидетел в момента. Тропотът на приближаващи коне и викът на Елизабет предупредиха за пристигането на Ричард и Дарси. Когато влязоха, мистър Дарси, със скръбно и вцепенено лице, отиде право при ридаещата си съпруга, прегърна я и я отведе на горния етаж, където можеше да даде воля на мъката си, необезпокоявана от никого. Джейн помогна на Фицуилям и мисис Гарднър да придружат Каролайн до стаята, която беше подготвена за тях, където тя продължи да плаче часове наред, независимо от усилията на семейството и да я утеши.

Въпреки болката си, Елизабет беше решена да разбере какво точно се е случило. Съпругът й се опита да я убеди да си почине малко, но без успех — тя искаше да узнае всички подробности за инцидента, който беше отнел живота на детето й, а най-силно я вълнуваше дали Уилям е страдал много и дали е разпознал баща си, когато са го намерили.

Дарси каза, че според Ричард Уилям едва ли е страдал много, защото при падането и поради травмата на главата е изпаднал в безсъзнание — състояние, от което беше излязъл само за кратко, когато го бяха открили. На втория й, по-мъчителен въпрос Дарси отговори искрено и с дълбока скръб, че Уилям въобще не е проговорил, но когато Ричард се опитал да му помогне, се видяло, че го е познал. Баща му го положил на тревата и останал до него, като държал ръката му в своята, докато не затворил очи завинаги. Той искрено вярваше, че синът му го е познал и се е чувствал по-спокоен в присъствието му. Всяка подробност извикваше още и още сълзи в очите на Елизабет, докато при един силен изблик на мъка Дарси не се изплаши, че самата тя може да пострада. Излезе от стаята и отиде да намери Джени и Джейн, като ги помоли да останат при нея за известно време.

Междувременно мистър и мисис Гарднър, страдайки и заради дъщеря си, и заради племенницата си, но не желаейки да притесняват Дарси и Елизабет, чакаха търпеливо в дългата галерия, докато се появи Дарси. Той ги видя и отиде при тях веднага. Не беше говорил с никого, откакто се беше върнал преди около час. Семейство Гарднър го прегърнаха със съчувствие и с болка му изказаха съболезнованията си, а Дарси им отвърна с признателност за споделеното страдание — мъката тази вечер беше обща за всички.

Те се поинтересуваха за Елизабет и когато разбраха, че Джейн е с нея, мисис Гарднър попита дали може да отиде и тя.

— Да, моля, сигурен съм, че Лизи копнее да те види — настоя Дарси, след което заедно с мистър Гарднър се отдалечи към края на галерията и спря, когато достигнаха мястото, където бяха окачени портретите на децата му редом с прекрасното платно с образа на сестра му Джорджиана и любимия му портрет на Елизабет — в прекрасна изумрудено зелена рокля.

Докато портретът на Касандра беше запечатал нейната жизненост, Уилям беше нарисуван с умислено изражение и лека усмивка. Макар там да беше на четиринадесет, личеше си онова особено присъствие, което майка му беше забелязала и заради което беше насърчила интереса му към музиката и изкуството.

За разлика от Едуард Фицуилям, който беше по-своенравен и често по-труден за общуване, Уилям притежаваше благ и чувствителен нрав. Това, че беше намерил смъртта си вследствие на спонтанен порив, подтикнат от случаен човек да язди кон, който вероятно не е познавал достатъчно добре, за да може да контролира, беше истинска ирония на съдбата. Дарси стоеше пред портрета мълчалив, с разкъсвано от скръб сърце. Мистър Гарднър чакаше няколко крачки зад него, нежелаещ да се натрапва, но искрено съчувстващ на мъката му.

Към тях приближи Шарлот Колинс, видимо дълбоко покрусена от случилото се. Семейството й беше преживяло смъртта на мистър Колинс — съпруг и баща, но смъртта на дете, при това толкова обичано като Уилям, за нея беше непоносима и тя от цялото си сърце страдаше заедно с тях. Изглеждаше толкова разстроена, че Дарси, който винаги много я беше уважавал, истински се трогна.

— Ако мога да съм полезна с нещо, мистър Дарси, насреща съм. Двамата с Елайза бяхте толкова добри с нас, че не мога да понеса да стоя и да гледам как страдате. Двете с Ребека сме готови да помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Мила ми мисис Колинс, Шарлот, благодаря ви от дъното на душата си — от свое име и от името на Лизи. Дълбоко ценим съпричастието ви. Може би ако се обърнете към мисис Ренълдс и Джени, те ще знаят от какво точно има нужда и помощта ви ще бъде приета на драго сърце както от тях, така и от Лизи. Идете при нея, моля ви! — каза той кротко.

Тя задържа ръката му в своята за момент и видя сълзите в очите му, когато той се обърна и се отдалечи. Шарлот, чиято доброта не оставяше място и за капчица завист у нея, искрено се беше радвала, когато най-добрата й приятелка се беше омъжила за мистър Дарси, дори и преди да бъде наясно колко забележително щастлив се е оказал бракът им. От тогава тя самата лично беше свидетел на щедростта и добротата, за които беше говорила Елизабет, а след смъртта на мистър Колинс лично ги беше почувствала заедно с дъщерите си. И това, че сега ги беше сполетяла такава трагедия, за нея беше изключително несправедливо. Цялата нощ жените — сестри и приятелки, будуваха заедно с опечалените. Никоя от тях не заспа — унасяха се само за кратко, в пристъпи на крайно изтощение.

Рано на следващата сутрин пристигна черната карета, превозваща телата на починалите, и започнаха приготовленията по погребението, които неизбежно трябваше да бъдат доведени до ужасния си край. Единственото желание на Каролайн и Елизабет беше да зърнат синовете си, но трябваше да почакат, докато приключат формалностите. По ирония на съдбата всички надежди за младия живот и на двамата бяха покосени и единственото, което оставаше на майките им да очакват, беше тази последна жестока среща с обичните им деца. Вцепенена и все още отказваща да повярва, Елизабет си мислеше колко бързо бяха отлетели дните на чиста и непомрачена радост, отстъпвайки място на горчива скръб.

Изминаха няколко дни, докато бъдат довършени всички приготовления по погребенията. Трябваше да се съобщи на приятели и роднини наблизо и надалеч, трябваше да им се даде достатъчно време да се придвижат. Пристигнаха мистър Бенет и сър Уилям Лукас, независимо от напредналата си възраст и дългото и изморително пътуване. С тях дойдоха и Мери и за всеобща изненада — Лидия (но без Уикъм), която беше пътувала през нощта от Норуич, където живееха в момента. Лейди Катрин, на чието благоразположение Уилям се радваше от малък, изпрати съболезнования, тъй като беше възпрепятствана от грижите за болната си дъщеря. Пратеничката й Катрин, дъщерята на Шарлот, пристигна с подобаващ стил — с една от най-добрите карети на Розингс, придружена от личната си прислужница и библиотекаря на лейди Катрин.