Докато той се качваше в двуколката си, Елизабет му напомни, че разчита на помощта му за Панаира по случай жътвата през октомври, особено сега, когато Емили я нямаше. След като я увери, че за нищо на света няма да го пропусне, Ричард потегли надолу по алеята през парка, а Елизабет и Уилям го изпратиха с поглед.

Обръщайки се към сина си, който беше застанал наблизо — с разбъркани медено руси коси, примижал на ярката слънчева светлина, Елизабет попита дали и той не би искал да дойде на вечерята. Уилям отказа.

— Не, мамо, обещал съм на мистър Кларк едно есе за Езерната школа, което трябва да довърша днес, а и трябва да се поупражнявам с Моцартовата соната, преди мистър Голдман да е дошъл за урока ми утре.

Майка му се пошегува:

— О, милото ми дете, колко усилена работа те чака с всички тези неща, които толкова много обичаш — внимавай да не се преумориш!

Уилям се разсмя и я прегърна, след което изтича нагоре по стълбите, а тя с усмивка видя как подир него се качи една прислужница, носеща поднос с храна, която трябваше да му стигне за по-голямата част от предобеда.

Хубавите отношения с децата й даваха на Елизабет голямо удовлетворение и щастие. Докато беше по-малък, Уилям, чиято чувствителна и кротка природа отначало затрудняваше общуването между него и баща му, беше по-привързан към майка си, през последните няколко години обаче тримата бяха станали много близки. Веселият нрав на Касандра и деликатността на Уилям бяха еднакво ценени и приемани от родителите им, които никога не бяха оставяли децата си да се съмняват в обичта им. Дарси беше израснал, лишен от такава обич, а самата Елизабет се беше зарекла, че стане ли майка, ще я осигури на децата си в пълен размер.

* * *

Седмицата преди Панаира по случай жътвата и бала в Пембърли беше най-напрегнатата в целия живот на Елизабет. Тя не помнеше някога да е имала толкова много работа и да е била толкова необходима. И можеше да бъде изключително горда с безупречната организация на двете събития, осъществена с помощта на Каролайн и Касандра и на особено чевръстите и добре обучени прислужници в Пембърли.

Джени, която беше нейна лична прислужница години наред, наскоро се беше омъжила и се готвеше да заеме мястото на леля си — икономката мисис Ренълдс. През последните две седмици тя беше помагала на Елизабет за всички детайли около вечерята и бала, докато съпругът й — управителят на Дарси, се беше заел с подготовката на всичко, свързано с панаира. Елизабет въобще не беше предполагала, че първият панаир в Пембърли ще предизвика толкова голям интерес в общината. Арендаторите, занаятчиите, работниците във фермите, прилежащи към Пембърли и имението Камдън, та дори и онези от по-далеч — от Ламбтън, Матлок и Бейкуел, всички бяха изявили желание да участват и затова по ливадите имаше десетки постройки и навеси с дървени маси, върху които бяха подредени множество изделия, произведени и изложени с радост. Включен беше всеки, който имаше някакво умение или стока за показване и продаване: дърводелски и кошничарски изделия, играчки, сечива, изобилие от земеделска продукция, мед, сладка, консервирани и сушени плодове и зеленчуци, а също и кошници с плодове, цветя и пресни зеленчуци от градините. Имаше дори няколко картини с пейзажи от Пийк дистрикт и Давдейл, както и пъстроцветни плетени килими и бродирани ленени тъкани.

Веднага щом Каролайн, като позната на всички съпруга на местен политик, откри панаира, започна трескаво пазаруване и цялото множество беше обзето от въодушевление. Всички бяха видимо доволни и дори времето, което през по-голямата част от седмицата се беше задържало доста приятно, в този ден се беше подобрило дотолкова, че сякаш беше върнало лятото по средата на есента. Когато към средата на следобеда Елизабет се почувства малко поуморена и се прибра в къщата, намери Дарси на горния етаж, наблюдаващ сцената навън от един от прозорците в библиотеката, от който се откриваше живописна гледка към ливадите. Тя се присъедини към него, отбелязвайки, че така, от разстояние, суетящото се множество долу изглежда сякаш нарисувано на картина. Докато гледаха сновящите напред-назад фигури в далечината, те, развеселени, започнаха да се опитват да разпознават хората по походката или по облеклото. Каролайн лесно се забелязваше покрай дъщерите си, които притичваха от навес към навес; не беше трудно да се различат и Ричард и Касандра, която беше сложила една от любимите си шапки, обсипана с жълти рози, когато двамата излязоха изпод един навес, носейки две доста тежки кошници с ябълки към една сергия отсреща. Най-неочаквано Касандра се спъна и изпусна своята кошница, а цялото й съдържание се разпиля в тревата. Ричард се впусна да й помогне и загрижено заоглежда глезена и стъпалото й, за да се увери, че не се е наранила. Макар да не чуваха разговора им, Елизабет и Дарси не можеха да не се усмихнат, докато ги наблюдаваха — нямаше как да им убегнат неговата загриженост и нейните усмивки на благодарност. Когато събраха ябълките и продължиха, като този път Каси здраво се държеше за ръката на Ричард, Дарси небрежно попита:

— На колко години е Ричард?

— Малко след Коледа ще навърши двадесет и шест — отвърна Елизабет.

Повече не казаха нищо по този въпрос и след кратка почивка отново слязоха долу, където в светлината на късното следобедно слънце мястото на панаира бавно се опразваше, докато повечето хора товареха колите си и се отправяха към къщи.

По-късно Елизабет беше свидетел как дъщеря й убеди първо приятелките си, а после и братовчед си Ричард да се включат в танцовата забава, която вече беше започнала на ливадата.

— Ето един сърцат мъж — каза Фицуилям на Елизабет.

Мисис Гарднър, седнала до тях, се обади:

— Каси беше много заета цял ден и въпреки това никак не изглежда уморена. Всъщност изглежда по-жизнена и по-весела от всякога в тази хубава нова рокля.

Елизабет докосна ръката на леля си и попита:

— Не мислиш ли, мила лельо, че може да има специална причина да бъде така жизнена и весела?

Доловила познатата дяволитост в гласа на племенницата си, мисис Гарднър й хвърли бърз поглед, но не успя да отговори, тъй като дойде Уилям, който категорично беше отказал да танцува. Също както баща си, който на едно всеизвестно събитие в Меритън беше изненадал сър Уилям Лукас с лаконичната забележка: „Всеки дивак може да танцува“, Уилям приемаше танците за отегчителни и рядко танцуваше, освен ако нямаше някоя особено красива или забавна партньорка.

Когато слънцето се скри зад хълмовете, излезе хладен ветрец и напомни на всички, че всъщност е есен. Много хора дойдоха да благодарят на мистър и мисис Дарси за гостоприемството и за възможността да предложат това, което са произвели. Виждайки, че съпругата му изглежда вече доста уморена, мистър Гарднър предложи да тръгват, но не и преди да са благодарили на Елизабет и Дарси и на всички, които имаха заслуга за успешния ден.

— Трябва да подчертая, че денят беше забележителен, Елизабет. Убеден съм, че догодина ще ви бъдат отправени искания да организирате още един панаир — каза той.

Дарси се съгласи, добавяйки, че сър Томас Камдън е предложил следващата година той да бъде домакин на панаира.

— Чудесна идея! — отбеляза мистър Гарднър, като така изразяваше всъщност всеобщото мнение.

Семейството се прибра в къщата и Елизабет предложи тази вечер да си легнат рано. Очакваха Шарлот и двете й по-малки дъщери да пристигнат на следващата сутрин.

Безспорно нямаше по-добро място от Пембърли за големия бал. Изящната архитектура, красотата на градините, изтънченото обзавеждане — събрани заедно, това бяха идеалните условия за такова събитие. Жалко, че господарят на имението не беше ценител на танците и рядко организираше балове.

Този бал обаче беше съвсем различен, тъй като щеше да се състои в чест на три млади дами, които скоро бяха навършили седемнадесет години. Никакви разходи не бяха спестени, за да бъде подготовката безупречна. Джени Грантъм и голяма група от прислугата на Пембърли се бяха трудили дни наред, за да бъде всичко наред. Менюто беше обмислено до последната подробност, извадени бяха най-хубавите покривки, порцеланови и кристални сервизи, за да красят масите. Във всеки ъгъл на всяка стая имаше вази и кошници с цветя, стотици свещи чакаха да се здрачи, за да бъдат запалени. Не една, а две групи музиканта щяха да се грижат за празничното настроение — камерен състав за музиката преди и по време на вечерята и още един оркестър за танците по-късно.

Рано сутринта, привлечена от носещите се из къщата звуци на пианото, Елизабет надникна в музикалния салон и виждайки златисторусата глава на Уилям, сведена над клавишите, изведнъж се почувства неизмеримо тъжна. Стори й се толкова самотен и раним. Решен беше да усъвършенства един труден пасаж от произведението, което упражняваше, и не спря да го повтаря, докато не го изсвири правилно. Елизабет знаеше за желанието му да бъде концертиращ пианист — споделил го беше с нея още когато беше на дванадесет. Но уместно ли щеше да бъде това за бъдещия господар на Пембърли? Нямаше ли всички да рекат, че е своеволно и егоистично от страна на мъж в неговата позиция да не получи сериозно образование?

Когато спря да свири, Елизабет го аплодира. Уилям се обърна и зарадван, че й е харесало, дойде при нея.

— Уилям, чудесно беше. Мистър Голдман ще бъде доволен — похвали го тя.

— Предполагам обаче, че няма надежда татко да ми позволи да се занимавам с това сериозно — като професия имам пред вид? — попита той предпазливо.

— Ти осмелявал ли си се някога да го попиташ?