Твоя любяща и много благодарна сестра, Емили“

Докато Елизабет четеше, леля й остана седнала до нея, а когато приключи, и двете се бяха просълзили — но този път от облекчение и дори щастие. Когато се прегърнаха, тя притисна леля ся в обятията си и възкликна:

— О, мида лельо, колко си преживяла!

Леля й се усмихна и хвана ръката й.

— И при това без да мога да поплача на рамото на любимата см Лизи.

Елизабет добре помнеше колко утеха беше търсила и получавала от леля си навремето. На долния етаж господата се бяха върнали и в дневната беше сервиран чай, когато дамите се присъединиха към тях. С позволението на леля си Елизабет даде на Дарси да прочете писмото на Емили. Тя въобще не се беше съмнявала в правотата му. В разговорите си с мистър Гарднър, Дарси беше достигнал до същото заключение, въпреки че се въздържаше да го сподели.

Когато Елизабет се върна в Пембърли, макар да не се нуждаеше от повече убеждаване, там я чакаше още едно доказателство. Пристигнало беше писмо от Джейн за нея — адресирано до квартирата им в Грасмиър и препратено до Пембърли след едноседмична обиколка из Езерната област. Писано беше в деня след сватбата на Емили и Пол. Независимо от неизменния оптимизъм на семейство Бингли и пълната неспособност на сестра й да каже и една лоша дума за когото и да било, докато не се появи крещящо доказателство за обратното, писмото беше безспорно потвърждение за всичко, казано от Кити, Ричард, Дарси и д-р Дженкинс.

След първоначалното си безпокойство, основано на страха, че почти няма надежда Емили да се радва на дълъг и щастлив брак (а това беше идеалът на Джейн за хубав живот), Джейн беше останала изумена от самоотвержеността на братовчедка им:

„Емили беше толкова красива — със скромна бяла рокля и букет от рози от градината на пасторския дом. Цялата излъчваше състрадание и любов, когато се вричаха във вярност. Никой не можеше да се съмнява в дълбочината на чувствата им един към друг. О, Лизи, ще ми се да беше тук да ги видиш — беше такова прекрасно изживяване, дори за нас, които сме женени от толкова много години — аз се разплаках от умиление.

Отначало, когато получихме писмо от чичо Гарднър с покана за сватбата, двамата с Бингли бяхме много изненадани, тогава обаче пристигна Ричард и ни обясни всичко. Толкова заети бяхме покрай децата и работата на Бингли във фермата, че не бяхме разбрали колко сериозна е болестта на Пол. Разбира се, аз никога не съм се съмнявала, че двамата се обичат, и всеки път, когато ги виждах заедно, се убеждавах все повече в това.

Мила Лизи, зная, че леля Гарднър е много разстроена — първо Робърт замина за Колониите, а сега и Емили отива в Италия. Достатъчно е обаче, както споделих с Бингли, само да видиш щастието, изписано на лицата им, за да узнаеш колко се обичат и да можеш да се радваш за тях. Но всеки път, щом си помисля какво ни каза Ричард за здравето на Пол и за вероятността да не живее много, очите ми се наливат със сълзи. Бингли имаше един познат младеж в Лондон, който замина за Рим, защото беше болен от туберкулоза. Живял няколко години и се споминал, тъй като не могъл да се откаже от пиенето, което ускорило смъртта му. Надявам се здравословният климат в Италия да помогне на Пол и да удължи живота му повече, отколкото се очаква.“

Писмото на Джейн — винаги оптимистично настроена и склонна да вижда само хубавата страна на нещата, успя значително да повдигне духа на Елизабет. Тя също така говори дълго и с Кити, която, заедно със съпруга си, се беше убедила в искреността и още по-важно — в правилността на решението на Емили да се омъжи и да се грижи за мъжа, когото обича. Когато Елизабет попита дали са мислили за вероятната опасност Емили да се зарази, д-р Дженкинс отговори, че не само са мислили, но са попитали и Емили дали се е замисляла, когато са разговаряли с нея. Отговорът й, че стотици лекари и хора, които се грижат за болните независимо дали в болница, или вкъщи — са изложени на същата опасност и че това е риск, който тя с радост ще поеме заради Пол, само беше доказал още веднъж голямата й обич към него.

— Това — каза д-р Дженкинс — е онази безкористна любов, която човек може да се надява да срещне веднъж или най-много два пъти в живота си. Любов, която свещениците проповядват, но почти не вярват, че могат да видят в действителност. Почувствах се привилегирован, че имам възможността да помогна, убеден, че нямам право да задавам повече въпроси.

Кити, която беше станала десетократно по-разумна, откакто се беше омъжила за д-р Дженкинс, разказа на сестра си за разговора, който беше провела с Емили, докато й беше помагала с приготовленията за сватбата.

— Тя беше толкова щастлива, Лизи. И всичко беше толкова прекрасно. Сякаш напред я очакваха години наред щастлив живот с него. Нито веднъж не каза, че съдбата е била несправедлива — аз бих го почувствала така, но не и Емили. Преди да заминат, тя благодари на всички, дори на прислугата, а ние, разбира се, организирахме детския хор да изпее два от любимите й химни. Всички плачеха, а Емили се усмихваше. Бедната леля Гарднър — страхувах се да не припадне — изглеждаше толкова бледа, Ричард обаче беше безупречен. Той даде пример на всички ни и когато тържеството свърши, двамата с полковник Фицуилям ни качиха в две големи карети, след което потеглихме за Давдейл. Беше прекрасен ден. Въпреки сълзите, Емили не спря да се усмихва.

Кити не можеше да скрие вълнението си от преживяното.

След тези разкази всички първоначални възражения на Елизабет вече бяха загубили тежестта си за нея. Оставаше й да направи само още едно нещо и по-късно тази вечер, седнала зад писалището в музикалния салон, докато Уилям и Касандра се упражняваха на пианото, тя писа на братовчедка си:

„Скъпа моя Емили,

Получих писмото ти, след като се върнахме от Езерата, после говорих с Ричард и родителите ти, а също и с Кити и д-р Дженкинс. Ако кажа, че не бях изненадана, дори поразена, от новината за женитбата ти, ще излъжа, а знам, че ти не би искала това. Бях изумена и същевременно разстроена, че съм била далеч и затова не съм имала възможност да споделя с теб тези, убедена съм, трудни дни. И въпреки това мисля, че успях да събера достатъчно информация от няколко източника, преди да бъда в състояние да ти пиша. С мистър Дарси също си говорихме много за теб и Пол и за желанието ти да се омъжиш и грижиш за него, което безспорно е израз на голяма любов. Моля се всеотдайните ти грижи и топлото италианско слънце да му помогнат, колкото е възможно повече. Миличка Емили, не мога да кажа, че бих имала куража да сторя това, което си сторила ти. Държа да те уверя обаче колко много те обичаме и искаме да бъдеш щастлива. Пожелаваме и на двама ви много споделена радост и се молим за подобряването на здравето на Пол. Майка ти ми позволи да прочета последното ти писмо до Ричард, което доказва, че слънцето, свежият въздух и любовта, събрани заедно, са отлично лекарство и за тялото и за душата. Пиши ми, когато можеш. Всички много те обичаме и се молим за вас. Бог да ви благослови и двамата!

Твоя любяща братовчедка, Лизи“

През лятото и есента пристигаха доста писма от Емили, които разказваха за топлите и щастливи летни дни и за бавното, но сигурно подобряване на здравето на Пол. Те даваха на Елизабет и Дарси, както и на мистър и мисис Гарднър, с които те развълнувано споделяха всяко зрънце нова информация, голямо успокоение. Ричард обаче предупреди Елизабет да не се подвежда по добрите вести от Емили.

— Тази коварна болест често заблуждава така — обясни той, — понякога изглежда, че се оттегля, и за известно време пациентът значително се подобрява, но винаги се завръща, често с удвоена сила.

Виждайки разочарованието, изписало на лицето й, той веднага додаде:

— О, мила братовчедке Лизи, съжалявам. Не трябваше да бъда толкова рязък. Говоря като лекар.

Макар и натъжена, Елизабет беше доволна да чуе истината. Но също така се безпокоеше за леля си.

— Не казвай на майка си това, което току-що каза на мен, Ричард. Тя възлага големи надежди на добрите вести от Емили — помоли тя и той се съгласи.

— Знам, че мама много се радва на новините за подобряващото се здраве на Пол и трябва да призная, че сърце не ми даде да й кажа истината. Пред татко обаче съм намекнал, че не бива да бъдат много оптимистично настроени. Надявам се да мога да пътувам до Италия през ноември и да мога да кажа точно какво е състоянието му.

Докато го слушаше, Елизабет се замисли в какъв чудесен млад мъж се е превърнал. Спомни си буйното момче, което играеше на криеница с кроткия си по-малък брат в Лонгборн и нерядко го изпреварваше, като се скриваше така, че някой не успяваше да го намери. Сега, вече на двадесет и пет години, уважаван член на общината, той беше много достоен и млад мъж — лекар със социално съзнание и желан ерген!

В този ден той беше дошъл рано, за да вземе Касандра, която беше обещала да помогне на сестра му Каролайн за организирането на един благотворителен концерт. Самият той — харизматичен и с живо чувство за хумор, беше много търсен от сестра си, която се беше посветила на агитациите за реформа на съпруга си и често разчиташе на подкрепата на обаятелния си и начетен брат за провежданите събрания.

Тази вечер всички щяха да вечерят заедно със семейство Фицуилям и Каси, сложила новата си шапка и особено очарователна с нея, попита дали на вечерята може да има музика танци. Ричард отговори:

— Ако искаш да танцуваш, Каси, уверявам те, че ще има.