Гласът на Ричард издаваше чувствата му, независимо от опитите му да запази хладнокръвие. Освен пациент Пол беше и негов приятел. А сега — и съпруг на сестра му.

На следващата сутрин по време на закуска Касандра и Уилям, които бяха дочули шушуканията на камериерката предишната вечер, бяха информирани за женитбата на Емили и за някои от причините, довели до нея. Те зададоха няколко въпроса и след като получиха директни и откровени отговори от родителите си, реакциите им бяха впечатляващи. Касандра заяви, че Емили е направила нещо много смело и благородно — щедър жест, израз на истинска любов. Уилям се съгласи с нея, макар и да не можеше да разбере напълно защо времето в Рим е по-добре за Пол, отколкото времето в Дарбишър или Бат. Надяваше се това да означава, че Пол ще оздравее, и добави, че Емили много ще му липсва. Елизабет беше доста изненадана. Позицията им, неповлияна от предразсъдъци, беше в пълен контраст с нейните собствени реакции.

В разговора си с Дарси по-късно тя призна, че се е засрамила от себе си.

— Питам се, мили, дали не ставам коравосърдечна и безчувствена? — възкликна тя и когато той й отвърна с недоумение, продължи: — Вероятно и аз, като Каси, бих могла да мисля, че постъпката на Емили е смела и самоотвержена — образец на истинска любов. И все пак продължавам да виждам само безразсъдството и болката, която със сигурност ще сполети не само нея, но и семейството й, родителите й, които ще бъдат съкрушени. Знам, че е на двадесет и шест и има пълното право да взема решения сама, но все ми се иска да съм била там, за да я посъветвам.

Лицето на Дарси беше особено сериозно. Елизабет добре познаваше това изражение — почти винаги то означаваше, че съпругът й не е съгласен с нея. И все пак, когато заговори, гласът му беше кротък и благ:

— А пък аз съм доволен, че не сме били тук, Елизабет, и че Емили е могла да вземе решение, необезпокоявана от мненията и съветите на който и да е от нас, пък били те и най-добронамерени. Не бих искал да се чувствам виновен, че съм утежнил още повече състоянието на една млада жена, която приема, че най-важното нещо в живота й е да даде малко топлота и спокойствие на мъжа, когото обича, защото, както самата тя казва в писмото си, той се нуждае от тях повече от всичко на света.

— Но, Дарси, не можеш да смяташ, че е постъпила правилно, като се е омъжила за Пол — та той умира! Със сигурност е имало и други начини да му помогне. Знам, че го обича, но трябва ли да жертва целия си живот, за да му даде утеха за кратко?

На мига съжали за суровите си думи и й се прииска да можеше да не ги е изричала. Дарси също ги чу, но познаваше съпругата си твърде добре, за да ги приеме за чиста монета. Знаеше, че те са резултат от тревога и загриженост за Емили, която и двамата много обичаха. В тона му имаше толкова топлота, че и дума не можеше да става за порицание:

— Елизабет, този въпрос нито е справедлив, нито пък подхожда на твоята щедра и любяща природа. Познавам те твърде добре, за да приема, че наистина мислиш това, което току-що изрече. И все пак, позволи ми да разсея опасенията ти.

Застанали бяха в личната си дневна до прозореца, от който се откриваше изглед към парка. Докато Дарси говореше, Елизабет продължаваше да съзерцава слънчевия пейзаж навън, притеснявайки се да обърне поглед към него.

— Лизи, когато ние с теб решихме да се оженим, и двамата пренебрегнахме мнението на околните, включително и мнението на моята леля и на твоя баща, всеки от които имаше своите резерви, основавани на виждането им за характерите и поведението ни. А нас не ни интересуваше нищо, освен любовта, която изпитвахме един към друг. Нищо друго! Как тогава можем да съдим Емили за това, че е последвала сърцето си? Помисли и за друго — тя не е действала неразумно в материално отношение — както ме увери Ричард, Пол има значително наследство, което впоследствие ще остане за Емили. Така е било и договорено преди самата сватба. Ако се замислим за характера и потеклото му, те са безупречни. Ричард много го цени и със сигурност, ако беше в добро здраве, нямаше да имаме нито едно възражение срещу него. Всъщност, Елизабет, ако, венчавайки се, си обещаваме да се обичаме и в болест, и в здраве, то можем ли да съдим Емили, че изпълнява този обет? Тя е постъпила така единствено и само с най-благородни намерения. А какво можем да кажем за някого, който би изоставил партньора си, защото се е оказал в същото положение? Няма ли да го заклеймим най-сурово?

Елизабет мълчеше, силно смутена от тежестта на доводите му и от категоричността в гласа му. Той говореше тихо, но със сериозност, която приковаваше вниманието.

— Безпокои ме единствено мисълта за мъката, която смъртта му ще й причини, но това е избор, който Емили сама е направила. Приела е, че страданието, което ще изпита, когато той си отиде, е част от любовта, която двамата споделят сега, докато са живи. Нямаме право да ги съдим, вместо това трябва да положим усили да им помагаме по всякакъв възможен начин — продължи той.

Елизабет прие думите му безрезервно. Тя самата се беше борила с предразсъдъци и злонамереност и посредством свои брак и брака на Джейн беше видяла отвоювана гордата си вяра в превъзходството на характера и ясните принципи. Сега Дарси, чиято сила се коренеше в постоянството и почтеността му, й беше припомнил в какво си струваше да се вярва.

Благодарна за намесата му, Елизабет отмести погледа си от прозореца и вдигна очи към него, при което забеляза колко се беше променил с възрастта. Волевата брадичка и изтънчените му черти все още правеха впечатление, но тъмните му очи бяха станали по-топли, а преживяното през годините беше смекчило изражението му — силата и упоритостта бяха все така явни, но надменността отдавна беше отстъпила място на уважение и внимание към околните и на едно искрено великодушие, което винаги й беше доставяло радост. Елизабет се пресегна към ръката му и заговори развълнувано:

— Много си прав, мили, никога не бих допуснала, че мога да критикувам действията на Емили, ако са основани на такива благословени добродетели като безрезервна любов и всеотдайност. Ако Емили никога вече не обикне друг мъж през живота си, поне ще пази спомена за любовта, която е споделяла с Пол, без значение за колко кратко е било. Никой от нас, най-малко пък аз с моя пословичен стремеж към независимост, имам правото да я порицавам. Трябва да ти благодаря затова, че толкова деликатно ми подсказа колко много съм сгрешила. Съжалявам!

Дарси я притегли към себе си и я задържа в прегръдка. Беше дълбоко развълнуван от разкаянието й, но не и изненадан. Познавайки я добре, той разбираше мотивите й и приветстваше честността и искреността, с които си беше признала грешката. Обичта и загрижеността й към Емили и родителите й, към които и двамата бяха сърдечно привързани, бяха породили първата, явно несъзнателна реакция. Въпреки това Елизабет, сама способна на дълбока любов и преданост, не можеше да отрече превъзходството на такава безкористна любов, каквато Емили беше показала. Тя толкова безусловно прие оценката на съпруга си, че когато на следващия ден се отправиха към Ламбтън, взе да се притеснява дали ще бъде способна да успокои леля си, очаквайки да я завари потънала в мъка заради женитбата на Емили и отчаяно нуждаеща се от утеха.

За нейна изненада семейство Гарднър ги посрещнаха много по-спокойни от очакваното. Търсейки обяснение за овладяността им, Елизабет не се наложи да стига много далеч или да чака много дълго. Докато донесат чай и сладкиши, мистър Гарднър покани Дарси да види една нова кола, с която се беше сдобил, а мисис Гарднър се качи заедно с Елизабет на горния етаж, където й показа едно писмо, гъсто изписано с почерка на Емили. Изпратено от Рим, то беше адресирано до Ричард, но явно беше мислено като обръщение към цялото семейство.

След като първо отправяше най-сърдечна благодарност към брат си за всичко, което беше направил, за да им помогне, и молеше за прошка, че е причинила толкова болка на него и на милите си родители, тя продължаваше да разказва в най-дребни детайли за това как са се настанили, колко щедри и добри са италианските им съседи и не на последно място — каква промяна е настъпила в Пол само за една седмица, благодарение на топлото време и постоянното слънце.

После ведро споделяте колко щастлива се чувства за това, че може да бъде с него:

„Така ми се иска да можехте да ни видите — с летни дрехи, наслаждавайки се на чистия въздух и на прекрасното италианско слънце. Сигурна съм, че в края на лятото ще имаме тен също като на съседите ни — сеньора Касини и децата й. Те са толкова красиви — загорели и свежи като италиански рожби на природата. Утре, неделя, след като се върнат от църква, ще ходим заедно до Анцио — едно селище на крайбрежието. Сеньор Касини обеща да си направим пикник, така че се очертава да прекараме целия ден край морето! Не е ли прекрасно! Баба им, която живее с тях, прави най-невероятните ледени десерти (нещо като сорбе с плодове) и вече взе да ни разглезва — всеки път, когато приготвя за тяхното семейство, донася и на нас. Пол я трогна, като заяви, че по вкусно нещо не е ял от години, което си беше самата истина. О, Ричард, да не забравя — вчера ни посети докторът от болницата. Много е доволен от състоянието на Пол и му препоръча да прави кратка разходка всяка сутрин след закуска. Аз ще го придружавам, за да може, ако се преумори, да избързам до вкъщи и да изпратя Джак да го вземе с малката двуколка. Въпреки че не ми се вярва да се наложи. Той вече изглежда и се чувства много по-добре.

Мили Ричард, татко и мамо, не мога да завърша писмото си, без отново да кажа колко ми се иска да не бях ви натъжавала. Толкова съм щастлива тук, а така ми тежи, че ви накарах да страдате. Само за това съжалявам. Моля ви, мислете за мен като за съпруга на Пол и ще разберете, че нямах друг избор — трябваше да бъда до него в тези изпитания. Надявам се скоро да се видим, но всичко е в Божиите ръце. Пол ви изпраща поздрави и ме помоли да ви напомня да храните птиците в Литълфорд. Притеснява се да не гладуват през зимата.