Та да се върна към Каролайн и Езерата — тя сподели, че е прекарала там две седмици преда няколко години. Макар да каза, че е било «спокойно», призна, че се е отегчила от «безкрайните еднообразни пейзажи с планини и езера». Много ми се иска да узная какво мислиш ти, мила Лизи. Доколкото можах да разбера от писмото ти, за разлика от нея, ти съвсем не си отегчена.

Тази седмица Шарлот Колинс си замина за Мансфийлд, след като в продължение на две седмици ни гостува заедно с двете си момичета. Най-голямата, Катрин, все още е в Розингс. Шарлот каза, че кръстницата й лейди Катрин я е поканила да остане като компаньонка на мис Де Бърг. Мисля, че макар да тъгува за нея, Шарлот е решила, че такава възможност не бива да се изпуска, и е дала съгласието си. Що се отнася до нейните планове — усилията й вече дават плод — в Мансфийлд има седем млади момичета, които трябва да завършат обучението си през ноември, и още седем, които ще започнат следващата пролет. За повече просто няма място. Каза ми, че Ребека много й помага. Има желание да пише материали за пресата — дори е изпратила материали до няколко издания, сред които и «Матлок Ривю», но междувременно с удоволствие се занимава с момичетата на Шарлот. Ребека казва, че много се стараят и че с голямо желание четат поезия, пишат хубави писма и стихове и т.н. Още ми се вижда странно, Лизи, че въобще се наехме с такова обучение.

И все пак, Лизи, трябва да призная, че голямата ми слабост е нашата кръщелница, Амелия-Джейн, която още няма петнадесет, а вече е най-хубавото и най-мило девойче, което можеш да си представиш. Миналата събота Бингли организира празненство в чест на двете госпожици Колинс и Амелия-Джейн привлече вниманието на всички присъстващи. За нещастие на всички млади господа, които искаха да танцуват с нея, тъй като още не е «представена», майка й не й позволи да приеме покана от никого, с изключение на Джонатан и Ричард, които, както си изрази тя, «са й почти като братя». Имаше много разочаровани кавалери, можеш да бъдеш сигурна, но Шарлот бди като орлица над момичетата си — което е напълно разбираемо, като се има предвид, че се грижи за тях съвсем сама. Въпреки това даде съгласието си Амелия-Джейн да празнува Коледа с нас, докато самата тя и Ребека ще бъдат в Лукас Лодж.

Мила Лизи, имахме толкова много гости това лято — Каролайн и Фицуилям също се отбиха на връщане от Лондон, особено развълнувани от успехите си. Каролайн все говореше за усърдната работа на Фицуилям в подкрепа на реформистката партия, която се бори както за по-добри условия на труд за работниците, така и за това всеки да има право да гласува.

Бингли е убеден че ако жените можеха да гласуват и да се кандидатират за Парламента, Каролайн със сигурност щеше да бъде в Уестминстър! Ех, Лизи, какъв урок само дадоха тези двама души на всички, които смятаха, че не са един за друг само защото тя беше толкова по-млада от него! Рядко може да се види съюз като техния, в който има толкова много обич, подкрепа и доверие…“

След това Джейн продължаваше с подробности по някои въпроси, свързани с домакинството и с нея самата, които Елизабет прочете с голям интерес, доволна, че сестра й беше изчакала подходящ момент, за да напише такова дълго писмо. Усмивката още не беше слязла от лицето й, когато отвори писмото от леля си, но след като му хвърли бърз поглед, както обикновено правеше, изведнъж се сепна, поразена от разликата между двата текста.

Ако писмото на Джейн разказваше за приятните моменти от лятото и Елизабет с радост беше научила колко щастливи са били тя и семейството и, то това на мисис Гарднър силно я обезпокои. Макар да не беше нито мрачно, нито тъжно и всъщност да не съдържаше никакви лоши новини, то беше сковано и се четеше трудно — нещо съвсем неприсъщо за стила на леля й. Тя също споменаваше за дъщеря си и зет си и за успехите на Фицуилям по отношение на местната политика, но Елизабет усещаше, че нещо не е наред — писмото звучеше вяло. Доколкото можеше да прочете между редовете, тя имаше чувството, че леля й, която добре познаваше и много обичаше, се е опитала без особен успех да скрие някакво безпокойство или нещастие.

Тя пишеше:

„Мъчно ми е, че Каролайн и Фицуилям си тръгнаха за Матлок и взеха внуците ми със себе си. Толкова обичам да са с мен — особено когато чичо ти е заминал по работа — в тях единствено намирам щастие. О, Лизи, толкова ми липсват!“

После следваха няколко добри новини. Получили бяха вести от Робърт — срещнал се бил с братовчеда на мистър Бингли, Франк, който му помогнал да се установи и да си намери мястото в колонията. Харесал бил работата и вече бил създал няколко приятелства. Не му понасял горещият климат, но очаквал да замине на север, където било доста по-хладно. За Елизабет беше видно, че леля й е много доволна от разказаното от Робърт. За Емили обаче нямаше почти никакви новини, с изключение на това, че е много ангажирана в Пембърли. За Пол не пишеше нищо. В последния параграф имаше един ред, който гласеше, че Ричард е напуснал Бирмингам, за да започне работа в Дарби, и едва тогава почти мимоходом беше споменато, че в края на седмицата ще пътува до Лондон с Пол. Елизабет провери датата на писмото — беше от преди десетина дена. Не можеше да си обясня защо е трябвало Ричард да води Пол в Лондон. Сигурна беше, че леля й е премълчала нещо.

Писмото сериозно я обезпокои. Оставаше им още седмица от пътуването, но Елизабет вече нямаше търпение да се прибере у дома. Чувстваше, че нещо не е наред, и искаше да е там, за да знае какво се случва. Осъзнаваше, че едва ли може да промени нещо, и въпреки това не можеше да се примири, че е на мили разстояние. Тревожеше се за Емили и фактът, че леля й не беше споменала нищо нито за нейното състояние, нито за здравето на Пол, сериозно я безпокоеше. Трябваше непременно да се върне в Пембърли час по-скоро.

Объркана и притеснена, тя посрещна Дарси в съвсем различно състояние от това, в което го беше изпратила, когато започваше да чете писмото от Джейн. Промяната го изненада и когато тя му показа писмото от леля си и сподели тревогата си, той първо се опита да я убеди че ако наистина се е случило нещо сериозно, досега е трябвало вече да са уведомени с експресно съобщение. Виждайки обаче, че тя си остава все така неспокойна и потисната, предложи да си тръгнат няколко дена по-рано.

— Вярно, че бяхме решили да минем и през Пернит, но там няма нищо кой знае колко забележително. Ако тръгнем утре и пътуваме през Кендъл, можем да сме в Пембърли поне два дена по-рано от планираното.

Елизабет му благодари със сълзи на очи, признателна за разбирането и усилията му да разсее тревогата й.

— Няма смисъл да оставаме, след като сърцето ти се е свило така, мила — поясни съпругът й. — Виждам, че си неспокойна, и единственото, което можем да направим, е да се върнем у дома.

Елизабет се притесняваше дали децата няма да останат разочаровани, ако се приберат по-рано, но Дарси я успокои:

— Касандра вече се е поуморила от цялото това обикаляне и мечтае за домашния уют.

— Ами Уилям? — настоя тя. — Не е ли разстроен?

Дарси поклати глава.

— Уилям няма претенции, а когато разбра, че ти искаш да се приберем по-рано, въпреки че не съм разкривал причината за тревогата ти, веднага се съгласи, че трябва да тръгнем незабавно — обясни той за нейно голямо успокоение.

А и при положение че се очакваше времето на следващия ден да се влоши, това, изглежда, беше най-разумното нещо, което можеше да бъде сторено в момента. Всички приготовления на тръгване бяха направени възможно най-бързо и само ден по-късно те вече пътуваха за Дарбишър и за дома.

Глава двадесета

Мъчителна агония на очакване63


След като пътуваха възможно най-бързо с кратки почивки само колкото да се поразтъпчат и да се подкрепят, те пристигнаха в Пембърли на следващия ден, когато следобедът вече преваляше. Въпреки че Дарси беше изпратил бързо съобщение за промяната в плановете им, мисис Ренълдс изглеждаше необичайно развълнувана, което веднага подсказа на Елизабет, че нещо не е наред.

Докато притеклото се множество от слуги и коняри трескаво се зае с разтоварването на багажа и разпрягането на конете, Елизабет, без да обръща внимание на суматохата наоколо, веднага отиде да потърси мисис Ренълдс. Вместо да говори, мисис Ренълдс й подаде едно писмо — сгънато и запечатано. По почерка Елизабет веднага позна, че е от Емили. Взе го и погледна към икономката:

— Какво има, мисис Ренълдс, какво се е случило?

Мисис Ренълдс я поведе към дневната, където за нейна изненада седеше сестра й Кити и чакаше. Напрегнатото й изражение не вдъхна ни най-малка увереност на Елизабет. Сега вече беше напълно сигурна, че нещо непоправимо се е случило.

— Моля ви, защо някоя от вас не ми каже какво е станало? Кити, какво правиш тук? Къде е Емили? — настоя за отговор тя.

Миене Ренълдс излезе от стаята и последва Уилям и Касандра нагоре по стълбите. Ясно й беше, че сестрите трябва да поговорят насаме. Кити настоя Елизабет да прочете писмото на Емили, тя обаче отказа.

— Не и преди да знам какво й се е случило. Къде е тя, Кити? Трябва да ми кажеш!

Най-накрая, разбрала, че е безсмислено да упорства, тя каза:

— Емили е в Италия, или поне досега трябва вече да е пристигнала.

— Италия? Господи! Какво, за Бога, прави в Италия? — Елизабет беше изумена.

Кити настоя да отвори писмото на Емили и да го прочете.