— Съжалявам, че беше в неведение толкова дълго, мила Лизи, но така искаше Емили и тъй като тайната не беше моя, не можех да ти я разкрия, въпреки че толкова пъти ми се е искало да го направя.

Елизабет, чиято обич към леля й беше по-силна от всяко разочарование, което би могла да й причини липсата на доверие, увери мисис Гарднър, че прекрасно разбира желанието на Емили възможно най-малко хора да знаят за болестта на Пол и за чувствата й към него. Дарси беше изтъкнал, че при такива обстоятелства няма нищо по-мъчително от съзнанието, че голям кръг роднини и познати, не всички от които добронамерени, са наясно с истини, които не разбират напълно. Елизабет подчерта, че самата тя най-добре от всички знае как нечие нещастие може да бъде преувеличено и използвано от другите за очерняне на цяло семейство. Спомни си неприятното писъмце на мистър Колинс и злорадството му относно бягството на Лидия, както и последствията за останалите от семейството й. Повече от ясно беше, че Емили ще иска да избегне всичко подобно.

След като постоя при леля си достатъчно дълго, уверявайки я в обичта и готовността си да помага във всеки един момент с всичко, с каквото може, Елизабет си тръгна за Пембърли, където веднага потърси братовчедка си Емили и я намери на любимото й място — в една ниша в най-отдалечения край на библиотеката. В ръката си държеше томче с поезия, а на бюрото пред нея имаше разтворена тетрадка, повече от ясно беше обаче, че нито беше чела, нито беше писала, тъй като очите й бяха зачервени от плач, а листовете пред нея бяха покрити с безсмислени драскулки. Когато Елизабет се приближи до нея, тя направи безуспешно усилие да се усмихне, но чувствата й се изляха заедно с избликналите сълзи. Елизабет я прегърна и я задържа в обятията си.

— Емили, миличка, току-що бях при майка ти. Знам всичко — от нея и от Ричард. Не обвинявай брат си, моля те, аз бях тази, която, недоумявайки какво се случва с теб, го заразпитвах в събота вечерта и настоях да ми каже истината. Притеснявах се за теб, затова го направих. Страхувах се да не бъдеш наранена.

Емили горко се разрида, а Елизабет продължи:

— Нямах представа колко много си изстрадала вече. Толкова съжалявам, Емили, не съм искала да любопитствам и да се натрапвам.

Когато успя да проговори, Емили увери братовчедка си, че не е обидена от загрижеността й. Ричард беше пояснил, че мотивите за въпросите на Елизабет са били напълно добронамерени и искрени. Емили чувстваше, че дължи на Елизабет обяснение защо не й се е доверила по-рано, но поясни, че е било за доброто на Пол. За да не се чувства обект на внимание и още по-лошо — на съжаление, от страна на околните. Елизабет взе ръцете на братовчедка си в своите и много внимателно попита:

— Емили, обичате ли се с него?

Гласът на Емили прозвуча глухо, но категорично:

— Да, обичаме се. Но също така сме наясно с последствията от положението, в което се намираме. О, Лизи, знам, че бих могла да му помогна, но имаме толкова малко време пред себе си.

И като каза това, отново се обля в сълзи. Елизабет, която сама едва успяваше да се овладее, прегърна братовчедка си. Ясно беше, че макар двамата да бяха говорили за чувствата си един към друг помежду си, Емили не беше в състояние да разговаря с никого другиго за тях. След като я прегърна още веднъж и я увери, че винаги може да разчита на нея — и за да поговорят, и дори само за да поседят заедно, Елизабет си тръгна, чувствайки се все така безпомощна и нещастна и молейки се двамата да получат поне малко утеха.

Няколко дена по-късно Емили дойде при Елизабет и попита дали може да й услужи с малко ленен плат за къщата в Литълфорд, тъй като Ричард беше писал, че ще доведе Пол в събота. Елизабет с радост се съгласи и настоя да я откара до там със своята карета, а после остана да й помогне и двете с дружни усилия успяха да свършат доста работа и да подготвят къщата за пристигането на новия й обитател. Емили полагаше усилия и за най-дребните неща с впечатляваща всеотдайност, но и с примиренческо спокойствие, което караше сърцето на Елизабет да се свива от мъка.

Около месец след като Пол Антоан се пренесе във фермерската къща в Литълфорд, Ричард и един архитект от Дарби вече бяха готови с плановете за строежа на скромна лечебница. След нужното одобрение от страна на управителя на мистър Дарси се реши строителните работи да започнат през лятото. Пол Антоан беше безкрайно щастлив от новината за щедростта на мистър Дарси и сър Томас Камдън, които, осигурявайки и земя, и материали, и труд, бяха превърнали мечтата на Ричард в реалност. Вълнението му, че ще присъства на първата копка, беше голямо, макар да не се знаеше дали ще бъде свидетел на посрещането на първия пациент. Той нямаше намерение да се предава и накара Емили да му обещае, че тя ще пререже лентата в този ден. Тя обеща.

* * *

За разлика от пролетта, която не беше отговорила на очакванията за хубаво време и беше преминала ту дъждовна и ветровита, ту ветровита и суха, лятото настъпи сияйно и слънчево и примами всички навън. Дарси, Елизабет, Касандра и Уилям заминаха на пътешествие до Езерната област. Предприеха пътуването най-вече заради Елизабет, която беше заявила, че не може човек да живее толкова близо до такова прекрасно място и да не го посети.

— Омръзна ми да измислям оправдания, когато всеки срещнат непознат ми разказва за вълшебната красота на Езерата, а аз мълча, защото никога не съм ги виждала. Чувствам се като истинска дивачка — оплакала се беше тя.

— Не можем да оставим това така, нали, татко? — казал беше Уилям.

Баща му веднага се беше съгласил:

— Разбира се, момчето ми, ако мама ще се почувства щастлива, като види Езерата, трябва да отидем там. И това лято ще го направим.

Заминаха през май, а междувременно, докато отсъстваха, в Пембърли щеше да бъде поставен нов водопровод и да бъдат направени други необходими подобрения. На сбогуване с мистър и мисис Гарднър и с Ричард, с които бяха вечеряли вечерта преди заминаването, Елизабет остави адресите на всички странноприемници, в които се очакваше да отседнат, и помоли леля си да й пише за всичко, което се случва вкъщи. И особено за Емили и Пол.

Елизабет писа на Джейн, която не беше присъствала на вечерята, тъй като двете й малки дена се бяха разболели:

„Мила ми Джейн,

Снощи много ни липсвахте на вечеря и много се натъжихме, когато разбрахме, че София и Луиза не са добре. Надявам се, че не е нищо сериозно и че скоро отново ще са на крак. Заминаваме за Езерата утре. Ще бъдем само аз Дарси, децата и вярната ми Джени, която категорично отказа да ме остави на грижите на разни непознати камериерки в Къмбрия54, за което говори така, сякаш е чиста лудост. Освен по време на пътуванията си с мен, Джени никога не е напускала Дарбишър и въпреки че е приятна и умна млада жена, все още продължава да вярва, че навсякъде, с изключение на родното й графство, мъжете са грубияни, на които не може да се вярва!

Нямаше ли да е чудесно, ако бяхме тръгнали заедно? Много ми липсват дългите ни спокойни следобеди и съм си обещала, че следващото лято ще пътуваме всички заедно до Съри или до Хампшър, или до някое друго приятно място, където децата ще се забавляват на воля, Дарси и Бингли ще ловят риба, ще яздят, ще ловуват или ще играят крикет, а ние с теб ще си бъбрим до насита. Ще си мисля за теб и ще очаквам някое и друго писмо, докато ме няма.

Миличка Джейн, сега, когато си толкова заета с малките, писмата ти ми липсват толкова много!

Поздрави на Бингли, на любимия ми племенник и на прекрасните ми племеннички!

Твоя Лизи“

Елизабет очакваше пътешествието до Езерата с такова нетърпение, каквото скоро не беше изпитвала. Споделила беше с Джейн, че с изключение на отличния рецитал на мистър Менделсон, на който бяха присъствали заедно със сеньора Контини, последното й пътуване до Лондон е било много отегчително и единственото и желание е било да се прибере у дома.

Опитвайки се да си обясни силното вълнение, което изпитваше сега и което превъзхождаше дори вълнението на дъщеря й Касандра, тя виждаше причината за него в разочарованието, което беше изпитата преди много години, когато плановете им за точно такова пътуване се бяха провалили заради служебните ангажименти на мистър Гарднър. И все пак именно това разочарование беше станало причина да посетят Дарбишър, и най-вече Пембърли, в момента, в който господарят на имението се беше върнал ден по-рано от очакваното. Останалото, разбира се, беше история.

Елизабет и леля й често бяха разсъждавали върху различните възможности Мисис Гарднър, също както Джейн, смяташе, че някои неща в живота са неизбежни и беше сигурна, че Дарси и Елизабет са до такава степен един за друг, че при всички положения е щяло да се стигне до женитба. Елизабет не беше толкова сигурна и винаги щеше да бъде благодарна на леля си и чичо си за ролята, която бяха изиграли за събирането им.

Тогава тя се беше надявала пътуването да й помогне да преодолее разочарованието си от един военен, чиято женитба за мис Мери Кинг я беше потресла. Надявала се беше, че планините, скалите и езерата ще й вдъхнат малко свежа радост и сила. Изпълнена с радост и сила тръгваше тя сега, почти двадесет години по-късно, дарена с щастлив брак и обични деца и предвкусваща насладата от великолепието на местността, чиято красота се беше превърнала в примамка за не един пътешественик.

На север от Матлок те избраха пътя през Йоркшир, вместо стария рискован маршрут от Ланкастър през коварните пясъци на Моркъм Бей55 по време на отлив. Кочияшът им наговори куп смразяващи кръвта истории за пощенски коли, погълната от плаващите пясъци, и за непредпазливи пътници, изчезнали в мъглата или отнесени от прилива.