— Да, винаги е знаела, майка и татко също — поясни той и после продължи: — Когато бях в Париж и завършвах обучението си, живеех при семейството на Пол. Приеха ме като собствен син. Пол също учеше — за аптекар. Дори тогава здравето му не беше в добро състояние и бяха преценили, че не притежава нужната устойчивост, за да учи медицина, въпреки че безспорно беше достатъчно умен за това.

Говореше тихо и Лизи с мъка долавяше думите му.

— Когато баща му почина, Пол наследи почти цялото му състояние — всичките му сестри бяха сполучливо омъжени и се бяха установили в провинцията. Майка му, която също имаше много крехко здраве, ме помоли да се грижа за него. Тя добре знаеше, че синът й е не само болнав, но и твърде доверчив, което лесно можеше да го превърне в жертва на мошеници и шарлатани. Обещах й, че ще направя всичко по силите си, не просто защото двамата с него бяхме близки като братя, но и заради добротата и щедростта на цялото семейство към мен. Скоро след това, когато вече почти бях завършил обучението си и се приготвях да се връщам у дома, майката на Пол също се спомина. Останал съвсем сам в Париж, той ме помоли да дойде с мен в Англия и да ми помага в работата. Заяви, че не иска никакво заплащане — разполагаше с достатъчно средства и дори предложи да се включи с известна сума, когато започвах да практикувам.

Елизабет се обади:

— А тогава ти знаеше ли, че е болен от туберкулоза?

— Съвсем не. По това време той имаше чести дихателни проблеми, но това не е нещо необичайно за Европа. Няколко месеца след пристигането ни в Англия обаче, след като състоянието му не се подобри, аз го отведох при един колега и тогава опасенията ми се потвърдиха. Страдаше от форма на туберкулоза — не от скоротечната форма, която отне живота на Кийтс, но въпреки това беше обречен на бавна и сигурна смърт.

— Наистина ли няма лек? — прекъсна го Елизабет, изумена и невярваща.

Ричард поклати глава:

— Ако имаше, още много животи щяха да бъдат спасени.

И продължи, изброявайки значителен брой видни личности, покосени от тази болест — от младата дъщеря на крал Джордж III до великия германски композитор Карл Мария фон Вебер, който беше разтърсил английската публика по време на триумфалното си гостуване и малко след завръщането си в Германия беше починал.

— И, естествено, има хиляди обикновени мъже, жени и деца, застигнати от същата злочеста съдба — добави Ричард.

— Нищо ли не може да се направи, за да им се помогне?

— Почти нищо, ако живеят, както повечето бедни хора, в нехигиенични и претъпкани помещения, недохранени и изтощени от работа.

— Ами Пол?

— Няма лек за него, но можем да вземем известни мерки, за да удължим живота му и да му осигурим спокойствие. Чистият въздух, движението, питателната храна, приятелската подкрепа и добрата компания със сигурност ще му се отразят добре. Всъщност той значително се подобри през изминалото лято, но откакто се случи онзи инцидент на пътя за Матлок, когато той работи наравно с мен за спасяването на пътниците, не може да се отърве от тежката кашлица, която разви, след като се простуди.

— И майка ти, баща ти и Емили знаят за това?

— Знаят, да. Предполагам не вярваш, че бих допуснал семейството ми, и особено сестра ми, да останат в неведение за истината. Мислиш ли, че бих могъл? Беше напълно ясно, че го харесват — той е толкова симпатичен и приятен младеж. Всъщност майка го обикна като собствен син. Готова е на всичко, за да му помогне, но знае, че не можем да направим нищо друго, освен да му даваме цялата обич и грижа, на която сме способни, докато се нуждае от тях.

Елизабет се тревожеше за Емили, която беше прекарала толкова много време с Пол.

— А няма ли опасност и тя да се зарази? — попита.

— Само ако е невнимателна, а аз съм я информирал за всички предпазни мерки, които трябва да взема. Тя е здрава, силна и разумна, което е най-добрата й защита — поясни Ричард, като добави, че самият Пол много внимава да не изложи околните на риск, особено децата. — Трябва да знаеш, че е решил да не идва повече в Пембърли, защото се притеснява за Уилям и Каси, нито пък ще ходи у семейство Фицуилям, защото децата им са малки. Това е решението му. Когато дойде време да не може да се справя сам, ще наема опитна болногледачка, която да се грижи за него — никога няма да го изоставя в клиника.

Елизабет беше дотолкова потресена от разкритията на Ричард, че не знаеше какво да направи. Тъгата й се усилваше от убеждението, че Ричард я е сметнал за груба и безсърдечна — извини му се, задето беше захванала темата:

— Най-искрено съжалявам, Ричард — нямах никаква представа. Ако знаех, никога не бих задала подобен въпрос.

Ричард се опита да я успокои:

— Моля те, братовчедке Лизи, не се разстройвай — нима можеше да знаеш? Просто съвсем обяснимо се тревожеше за Емили.

— Да, а за Пол въобще не помислих. Толкова съжалявам!

Разкаянието й трогна Ричард и той я увери.

— Сега си давам сметка, че трябваше да споделя с теб и мистър Дарси, но заради Пол предпочетохме да мълчим. Разчуе ли се, отношението към него веднага ще се промени, а това много би го наранило. Емили ме накара да обещая, че ще пазя всичко в тайна, докато тя самата не се почувства готова да ти каже.

Елизабет си даде сметка, че Емили вероятно скоро е щяла да й довери тайната. И поиска от Ричард позволение да я сподели със съпруга си.

— Разбира се. Той трябва да знае защо Пол страни от Пембърли.

— А може ли да се определи кога… — тя не успя да произнесе зловещите думи, но не беше и нужно.

— Никой не може да каже със сигурност — отвърна братовчед й. — Много зависи от това доколко той самият ще има сили да се бори с болестта. Времето също е от значение. Ако лятото е слънчево и топло, ще му се отрази добре. Ако обаче е студено и влажно, със сигурност няма да преживее годината.

По-късно тази вечер Елизабет сподели със съпруга си за разговора с Ричард. След изненадата и изблика на чувства в началото Дарси потъна в мълчание и размисъл. Когато заговори отново, имаше готово предложение:

— Утре ще кажа на Ричард че ако се нуждае от място, където да настани Пол и където за него могат да бъдат полагани подобаващи грижи, има на разположение къщата в Литълфорд — в парцела, който дарихме за лечебницата. Сградата е чиста и удобна и вероятно ще бъде подходяща. Няколко мъже ще бъдат ангажирани да помагат с всичко необходимо. Това е най-малкото, което можем да направим.

Елизабет беше трогната от съчувствието и съпричастността му. Забелязал вълнението й, той я прегърна в опит да я утеши.

— Знам какво чувстваш, Лизи. Аз самият съм много изненадан и опечален, но едва ли можем да си представим тяхната връзка. Едва ли някой въобще може да се постави на тяхното място. Възхищавам се на силата им. Съмнявам се, че аз лично бих бил способен да посрещна такова нещастие с такъв кураж.

Елизабет се съгласи и добави тихо:

— Колко малко познаваме хората около себе си, дори и най-близките! Емили израсна пред очите ми, а никога не съм предполагала, че може да бъде толкова силна и да изпитва толкова дълбоки чувства.

На следващата сутрин след закуска мистър Дарси изпрати Ричард до каретата, която чакаше да го закара в Ламбтън. Преди да се разделят, той го уведоми за решението си да предостави къщата в Литълфорд, където Пол да може да бъде настанен веднага щом Ричард реши да го премести от Бирмингам.

— Много съжалявам за това, което разбрах, Ричард — и заради приятеля ти Пол, и заради Емили, която е станала вече като част от семейството ни тук, в Пембърли. Толкова ми е мъчно, че е страдала сама, без ние дори да подозираме какво се случва, без въобще да можем да й помогнем. Искам да знаеш, че винаги и за всичко можеш да разчиташ на нашата подкрепа. Решиш ли, че е време да се преместите в къщата в Литълфорд, тя незабавно ще ви бъде предоставена — за толкова време, за колкото трябва, заедно с всякаква нужна помощ.

Ричард изрази голяма благодарност за проявеното благородство и подчерта, че би желал да премести Пол възможно най-скоро.

— Бирмингам никак не му се отразява добре — толкова е мръсно и пренаселено. Тук въздухът е чист и свеж — точно такъв, от какъвто той се нуждае. Освен това идеята за лечебницата много ще го въодушеви и ако успея да го убедя, че ми е необходим тук, за да следи как вървят нещата, това ще го накара да се почувства полезен.

След като благодари още веднъж, Ричард замина, нетърпелив да съобщи на майка си и сестра си хубавите новини за лечебницата и за щедрото предложение. Въпреки че страдаше за състоянието на приятеля си, Ричард се почувства окрилен от добрината на Дарси. Прекарал по-голяма част от последните години в учене в Единбург, Лондон и Париж, Ричард не беше имал възможност да опознае мистър Дарси отблизо и се беше доверявал на оценката на родителите си, чиято привързаност и високо мнение бяха безпределни. Това, което беше видял със собствените си очи в деня на инцидента с пощенската кола, заедно със състраданието, което беше получил сега, бяха достатъчно потвърждение. Колкото до самия Дарси, той беше щастлив, че може да помогне след дълбоката мъка, която беше изпитал при новината за Пол Антоан.

По-късно същата седмица Елизабет посети леля си е Ламбтън. Нямаше съмнение, че Ричард е разказал на майка си за разговора с Елизабет — двете жени почти не се нуждаеха от думи, за да изразят чувствата си. И двете бяха преминали през немалко душевни терзания и страдания и никак не беше лесно да говорят за притесненията, които споделяха. Взаимната им обич обаче не можеше да позволи нищо да застане помежду им. Обичта на Елизабет към Емили и гнетящото чувство за безсилие, което леля й изпитваше, виждайки страданието на дъщеря си, ги сплотяваха още повече. Мисис Гарднър промълви с разкаяние: