Ребека Колинс - Хрониките на Пембърли

Дарси звучеше искрено развеселен и независимо от болката, която й бяха причинили жестоките думи на Лидия, Елизабет също се разведри.

Получените на следващия ден писма от баща й и от Джейн я увериха, че усилията на Уикъм да съсипе спокойния им живот са останали без успех. Нито Джейн, нито мистър Бенет изглеждаха притеснени от гнева на семейство Уикъм. И двамата уверяваха Елизабет, че много бързо могат да осуетят всякакви опити от страна на Лидия. Елизабет се успокои и скоро реши, че Дарси е напълно прав, а семейство Уикъм не заслужават никакво внимание.

Когато Ричард Гарднър се върна от Бирмингам, в Оукли вече го очакваха две предложения. С първото, което той прие като голяма чест, го канеха да се срещне с група църковни деятели, общински служители и земевладелци, които били чули добри отзиви за работата му в Бирмингам и имали подобни планове и за Дарби. Лорд Дарби бил заявил, че е заинтересован от подобряването на бита и здравето на арендаторите си и възможността за подкрепа от негова страна обнадеждила по-заможните жители на Дарби и редактора на вестник „Пионер“, които многократно били правили неуспешни опити да осигурят по-добри грижи за здравето и образованието на децата в областта. След като изпрати положителен отговор, Ричард отвори и второто писмо — покана за вечеря в Пембърли, която несъмнено щеше да бъде истинско удоволствие за него. Братовчедка му Елизабет предлагаше да остане до сутринта, ако желае, тъй като имало много въпроси за обсъждане „във връзка с болницата и други проблеми“. След което продължаваше:

Тъй като сестра му Емили се беше върнала в Оукли, за да прекара няколко дена с родителите си, както правеше от време на време, Ричард вечеря заедно с Дарси, Елизабет и сър Томас Камдън. Те проявиха сериозен интерес към работата на Ричард, който за много кратко време беше превърнал една занемарена лечебница в детска клиника. Голяма част от вдъхновението и средствата за това той дължеше на приятеля си Пол Антоан, който непоколебимо беше решил да вложи част от собствените си средства в обновяването на това западнало място. Когато Ричард спомена за поканата да разговаря с влиятелните жители на Дарби, сър Томас остана много впечатлен.

— Изглежда, се касае за работа.

— Може би най-накрая са започнали да разбират колко важни са условията на живот и грижите за здравето на хората в едно населено място — каза Ричард, изтъквайки, че години наред се води отчаяна битка с нищожен успех.

Дарси мигновено го подкрепи.

— Винаги съм смятал, че не можем да изградим силна държава, ако хората, което вършат най-тежката работа — фермерите миньорите, работниците във фабриките и т.н. живеят в нехигиенични условия, без училища и медицински грижи. Фицуилям апелира към признаването на тези нужди от години, както и Томас, благодарение на вестника си, но за съжаление нито торите преди, нито сегашните управляващи са готови да вложат необходимите средства, защото това би означавало по-високи данъци за средната класа, която ги подкрепя.

— И формира голяма част от новото мнозинство в Камарата на общините — допълни Ричард.

Елизабет, която досега слушаше мълчаливо, предложи:

— А защо ние да не опитаме? Ако общината даде пример и започне да прави лечебница, не можем ли с помощта на нашите представители в Парламента да изискаме от правителството подкрепа.

— Всъщност, братовчедке Лизи, това ще бъде същността на посланието ми, когато отида в Дарби следващата седмица. Ако можем да докажем, че има такава нужда, и поемем инициативата на местно ниво, вярвам, че ще можем да издействаме помощ от правителството. От друга страна, ако бездействаме и само се оплакваме, няма да постигнем нищо.

Дарси кимна с усмивка и се съгласи:

— Напълно си прав. Нищо не може да привлече вниманието на който и да е член на Парламента така, както някоя голяма група избиратели, ангажирани с начинание, полезно за общината им. Това може да го мотивира да се ангажира с подобни добри инициативи. Трябва да се постараем да извлечем изгода за тази благородна кауза.

— Ще плащаме или в брой, или с гласове — пошегува се Ричард.

— Така е — рече Дарси и за голяма радост на Ричард съобщи, че двамата със сър Томас Камдън са решили да дарят земя и средства за построяването на лечебница, която да обслужва района. — Има един доста обширен парцел в Литълфорд, на границата между Пембърли и имението на семейство Камдън, който е свързан директно с пътя за Ламбтън през Бенкуел. Беше цветуща ферма, но арендаторът почина миналата година. И тъй като той нямаше семейство, имотът стои безстопанствен от няколко месеца. Мисля, че ще бъде идеално за твоите цели — хем е закътано, хем има връзка с оживен път.

Обади се и сър Томас, за да допълни че ако е нужно да се ползва част от прилежащите земи от неговата страна на границата, няма да има никакъв проблем, а също така и че след като плановете на сградата бъдат готови, неговият управител ще може да организира група от строители, работници и майстори за строежа.

— В района има хора, за които не достига работа и които с радост ще приемат да бъдат наети срещу заплащане — допълни той.

Ричард беше във възторг — не знаеше как да изрази благодарността си. Когато станаха, за да се преместят в салона, той се обърна към Елизабет:

— Чак не ми се вярва. Това е чудесна новина. Нямам търпение да кажа на Пол — толкова ще се зарадва.

Точно такава възможност беше чакала Елизабет. След като се поинтересува за здравето на приятеля му и получи уверение, че то се подобрява, макар и бавно, тя продължи:

— Ричард, има нещо, за което трябва да говоря с теб.

Гласът й подсказваше, че е сериозно обезпокоена, което незабавно прикова вниманието на Ричард, сметнал, че става въпрос за здравето на някой от семейството или домакинството.

— Какво има, братовчедке Лизи? С радост ще направя всичко възможно, за да помогна.

— Не от помощ се нуждая, Ричард, а по-скоро от информация, тъй като съм доста объркана от някои обстоятелства, които не мога да си обясня. Но трябва да те помоля да бъдеш напълно откровен с мен. Можеш ли?

Ричард, още недоумяващ за причината за безпокойството й, остана много озадачен, но тъй като тя изглеждаше напълно сериозна, незабавно отвърна:

— Разбира се.

— Добре тогава, когато Каси и Уилям се отправят към музикалния салон, аз ще ги последвам, като оставя Дарси и сър Томас тук. Моля те да дойдеш с мен — там ще можем да говорим на спокойствие.

След като сервираха кафето и господата се разположиха удобно в креслата край камината, точно както Елизабет беше очаквала, Уилям и Касандра се оттеглиха в музикалния салон с нотите, които Ричард им беше донесъл. По изражението на братовчедка си той ясно виждаше, че е притеснена, но не можеше да предположи какво я е разтревожило толкова.

И остана смаян от въпроса, с който Елизабет започна:

— Ричард, знаеш ли, че приятелят ти Пол се е влюбил в Емили?

Преди да успее да отговори, тя продължи:

— Месеци наред го наблюдавам в нейно присъствие — и тук, и другаде; толкова често са заедно — дали случайно, или нарочно, не знам, но е повече от ясно, че имат чувства един към друг. Никой от родителите ти не ми е казвал нищо, но аз не се съмнявам, че са наясно.

На лицето му бяха изписани и изненада, и вълнение. Елизабет очакваше отговор, но когато отговор не дойде, продължи:

— Ричард, помолих те да ми кажеш истината, защото трябва да знам — дори и само заради това, че много обичам сестра ти и се чувствам отговорна за нея, докато живее тук, в Пембърли. Моля те, кажи ми какво се случва? Убедена съм, че са влюбени или че скоро ще бъдат. Пол споделял ли е с теб? Какви са намеренията му, възможностите му? Как ще живеят, ако се оженят?

Ричард се поколеба за миг, после отговори:

— Няма как да се оженят.

Тонът му беше толкова категоричен, че хвърли Елизабет в пълно недоумение:

— Какво искаш да кажеш? Има ли някаква пречка?

— Да, има, и те и двамата са напълно наясно с нея. Очевадно е, че много се обичат — уверен съм, че е така, но и двамата знаят, че и дума не може да става за женитба.

Лицето и гласът на Ричард бяха толкова мрачни, че Елизабет едва посмя да продължи.

— Защо? Какво е извършил? — представила си беше младия французин в ужасяващия образ на беглец от закона.

— Нищо — отвърна Ричард. — Пол не е направил нищо лошо. Но не може да се ожени нито за Емили, нито за което и да е друго момиче, защото е болен — умира от туберкулоза и едва ли ще доживее до следващата зима.

Елизабет онемя. Приседна върху канапето в отдалечения край на стаята, а умът й трескаво запрепуска (слава Богу, че Уилям и Касандра бяха напълно погълнати от опитите си да извлекат музика от пианото). Наясно беше, че Пол не е в идеално здраве. Беше блед и напоследък кашляше доста често, но за туберкулоза тя никога не беше и помисляла дори. Когато се окопити, първата й мисъл беше за Емили:

— Емили знае ли?

Ричард кимна печално.