Необезпокоени от хапливата забележка, Елизабет, Емили и Каролайн бяха убедени, че събитието ще има голям успех.

— Можеш да се подиграваш, Фици, но аз смятам, че ще бъде забележително. Ще дойдат хора от мили разстояние и ще помним този ден за години напред — предрече Каролайн уверено.

Елизабет беше много доволна от начина, по който идеята беше приета, и благодари на Дарси за това, че се беше съгласил с нея веднага. Тя добре знаеше колко ценно беше за него уединението на Пембърли и му беше признателна, че без възражения беше склонил да допусне то да бъде нарушено.

— Зная колко притеснен ще се чувстваш с всичките тези хора наоколо, мили, но вярвам, че е в името на чудесна кауза — каза тя с извинение, но Дарси я увери, че съвсем няма да се чувства притеснен.

— Няма защо да ми се извиняваш, Лизи. Ще се радвам земите на Пембърли да се използват за доброто на общината. Пембърли е в центъра й и смятам, че трябва да дадем приноса си. Мисля, че идеята е прекрасна, и не се съмнявам, че ще има голям успех.

Елизабет остана искрено изненадана от явното му въодушевление, но побърза да отговори:

— Много ми се иска да е така. Естествено, чака ни доста работа и ще трябва да организирам цяла група помагачи. Толкова се радвам, че си съгласен — опасявах се, че напълно ще отхвърлиш идеята.

— О, преди няколко години, когато все още не се бях преборил с егоизма и безразсъдството си, със сигурност щях да бъда. Но, както знаеш, мила ми Лизи, сега съм друг човек.

Тя безпогрешно долови ироничната нотка в гласа му и отвърна подобаващо:

— Да, знам, и се надявам, че този друг човек знае, че е обичан повече от всеки друг на света, защото е най-милият и най-щедрият от всички, които познавам.

Дарси цял грейна от задоволство, но се престори, че е притеснен от суперлативите, и отново се пошегува:

— Замълчи, Лизи, и внимавай, че току-виж така съм се възгордял, че пак съм станал непоносим, и твоите усилия ще отидат на вятъра.

Макар да се засмя, Елизабет се запита как е могла някога да го смята за непоносим. Вече имаше твърде малко прилики между мъжа, който беше влязъл в балната зала в Меритън с надменност, която тя беше оценила като непоносима, и съпруга, когото толкова много обичаше. Одобрението му имаше огромно значение за нея и подкрепата му правеше инициативата й специална.

За нещастие следващата сутрин (която до закуска вече беше станала дори още по-мразовита, отколкото беше подсказвала, че ще бъде, със суграшица, заваляла над хълмовете зад къщата) доведе щастливото вълнение на Елизабет до неочакван край. Малко след закуска Дарси и мистър Гарднър заминаха за Кимптън, оставяйки мисис Гарднър и Емили в компанията на Елизабет, а на вратата пристигна спешно съобщение. Когато прислужницата донесе бележката, Елизабет не се впечатли особено.

— От Лидия е — поясни тя.

Емили и мисис Гарднър размениха погледи, очаквайки да съдържа обичайните просби за помощ със сметките след Коледа.

Но когато я прегледа набързо, Елизабет я изпусна на пода с вик, а очите й се наляха със сълзи. Мисис Гарднър скочи от мястото си до огъня и се спусна към племенницата си.

— Лизи, мила, какво има? Какво се е случило? Нещо лошо ли?

Елизабет едва можа да продума.

— Не — каза тя горчиво — не лошо, много лошо!

— Защо? Какво пише? — настоя леля й.

Елизабет с мъка намираше думи, разкъсвана от бурни емоции.

— Лидия ни обвинява — мен и Дарси, че сме фалшифицирали завещанието на татко, за да попречим на сина й, Хенри Уикъм, да наследи Лонгборн.

Мисис Гарднър ахна.

— Това е възмутително — възкликна тя.

Емили се намеси:

— Как смее! Какво право има да говори така?

Взе писмото и докато четеше, гневът й нарастваше все повече, докато в един момент майка й настоя да продължи на глас, Емили се оплака, че почеркът на Лидия е толкова лош, че едва се разчита. Накрая започна:

„Скъпа Лизи,

Вероятно няма да бъдеш очарована от това писмо, но едва ли ще ви се види по-лошо, отколкото ми се видя на мен уведомлението, което получих днес от мистър Граймс, адвоката на татко. Никога не съм го срещала но ако съдя по писмото му, ще да е особено неприятен човек. Информира ме, че за да бъдат спестени на мен и семейството ми бъдещи разочарования във връзка с очакванията ми за унаследяването на имението Лонгборн, основаващи се по-скоро на предположения, отколкото на реални факти — да не повярваш що за дълги и сложни думи — той бил помолен от клиента си (ще рече татко!) да ми съобщи каквото трябва. После ми съобщава, че татко е определил мистър Джонатан Бингли за свой управител, когато навърши пълнолетие, и за наследник на имението Лонгборн след смъртта му, като на мис Мери Бенет се гарантира правото да живее в него, докато не се омъжи. Ама че нелепост! Всичко, което мога да се надявам да получа след смъртта на татко, е полагащият ми се дял от някаква неясна сума, която той е разделил между нас, а цялото имение ще остане за Мери! Лизи, направо не мога да повярвам! Джонатан да стане управител! Та той няма и осемнадесет. И защо, след като моят Хенри е по-голям от Джонатан и е най-големият внук на татко, той го пренебрегва? Колкото до Мери, какво ще прави тя с толкова много място? С Уикъм смятаме, че в дъното на всичко сте вие с мистър Дарси. Уикъм казва, че това е точно в стила на мистър Дарси — точно както го е лишил от правото му на чудесно пасторско място в Пембърли след смъртта на стария мистър Дарси. Не е честно, Лизи. Както добре знаеш, Джонатан ще наследи състоянието на мистър Бингли, което, както чуваме, доста се е увеличило в последно време. Защо му е тогава и Лонгборн? Ама че егоизъм, ама че алчност! Смятам да пиша на Джейн и на татко. Трябва да разберат, че моите две момчета имат нужда от помощ, за да си стъпят на краката. Хенри може да управлява имението на татко и да живее в Лонгборн, в същото време. Аз мога да се грижа за домакинството вместо тях двамата. Място има достатъчно — Мери не се нуждае от повече от няколко стаи, а пък татко прекарва почти цялото си време в библиотеката. Лизи, надявам се двамата с мистър Дарси да осъзнаете какво сте причинили на децата ми. Може би ако не бяхте толкова богати, щяхте да разберете колко трудно живеем ние, които не разполагаме с достатъчно средства и нямаме богатство по наследство. Вярвам, че татко и Джейн ще проумеят колко нечестно са постъпили с нас и децата ни, особено с Хенри. Трябва да кажа, че като имам предвид хладното отношение на татко към нас, когато бяхме в Лонгборн на погребението на милата мама, не очаквам много съчувствие от него. Може би Джейн ще бъде по-отзивчива.

С поздрав, Лидия Уикъм“

Мисис Гарднър, която беше слушала Емили с нарастващо недоумение, беше онемяла от изненада. Емили се приближи до Елизабет и прегърна братовчедка си.

— Лизи, мила, не обръщай внимание на Лидия. Виж колко е глупава и невежа. Това е жестоко, злобно писмо, което само доказва, че у нея няма и капчица почтеност — каза тя, опитвайки се да я успокои.

Елизабет, която се беше разплакала, докато Емили четеше писмото, се изправи и издуха носа си.

— Напълно си права, Емили — Лидия е глупава, но това писмо не е само нейно дело. В основата стои Уикъм и така разкрива цялото си коварство — продължава с нападките си срещу Дарси, а покрай него и срещу мен, продължава с онези лъжи за лишаването му от чудесно пасторско място, а сега идва и нелепото обвинение за намесата ни в лишаването на Хенри от наследство! Мистър Граймс ясно е обяснил, че сега Лонгборн принадлежи на татко, заедно с правото да решава на кого да го остави, и той е решил да го остави на Джонатан, избирайки него сред всичките си внуци. Ние нямаме възражения защо вместо него не е предпочел Уилям или Кити. Защо Лидия го прави?

Тя едва сдържаше сълзите си от възмущение.

— Личи, миличка — намеси се мисис Гарднър, която донякъде вече си беше върнала самообладанието, — не виждаш ли, че Уикъм и Лидия са вбесени, защото жалкият им план е бил осуетен? Искат да обвинят теб, защото това е техният безобразен начин да си отмъстят на двама ви с мистър Дарси.

Елизабет кимна, видимо поуспокоена, но все още твърде ядосана и решена да седне незабавно и да напише по едно писмо до баща си и до сестра си Джейн, за да ги предупреди за нападките на Лидия. Веднага щом написа и запечата писмата, тя ги изпрати с бърза поща, след което чаят, съчетан със съчувствие и разбиране от страна на леля й и Емили, значително я ободри. А когато Дарси и мистър Гарднър се върнаха, за писмото въобще не се спомена — нито преди, нито по време на вечеря.

Когато семейство Гарднър си тръгнаха и Елизабет и Дарси се оттеглиха в личните си стаи, тя му подаде писмото, като му се извини, че трябва да прочете унизителното му съдържание. Не беше сигурна каква ще бъде реакцията му — очакваше да се разгневи. Но след като го прочете, Дарси се изсмя високо и заяви:

— Елизабет, миличка, не е ли хубаво да знаеш, че Уикъм е изхвърлен от играта така безславно? Това изпълнено със злъч писмо го разобличава и доказва колко прав е баща ти да постъпи по този начин — каза той, усмихвайки се широко, очевидно удовлетворен от мисълта за поражението на Уикъм.

Напълно объркана, Елизабет попита:

— Не си ли ядосан от всички тези лъжи?

— Ядосан ли? Не, разбира се. Защо трябва да съм ядосан? Ние не искаме нищо за себе си и за децата си. Присъствахме там, за да бъдем свидетели как баща ти ясно заяви волята си за унаследяването на имението. Това жалко писмо потвърждава онова, в което винаги съм бил убеден. Не ми се вярва да е работа само на Лидия. Зад всичко стои Уикъм с непочтените си номера и на мен лично ми доставя огромно удоволствие да го видя напълно сразен.