Ричард, който беше работил часове наред без почивка, беше щастлив, че пациентите му скоро ще имат храна и топла постеля. Но същевременно се тревожеше за верния си помощник Пол Антоан. Емили беше забелязала, че Пол не спря да тича напред-назад из църковния двор, за да помага на Ричард, който полагаше усилия да окаже първа помощ на ранените и да успокои онези, които бяха обхванати от паника. Независимо от топлите си дрехи, той изглеждаше явно премръзнал, макар сам да не го забелязваше. Когато тя го беше пресрещнала с купа гореща супа, той искрено й беше благодарил, но едва хапнал няколко лъжици, се беше спуснал да утешава едно изплашено дете. Ричард намери Елизабет и сподели, че е притеснен за Пол, след което попита дали не може да го вземе със себе си в Пембърли. Елизабет веднага се съгласи.

Когато и последният от пътниците беше докаран в Пембърли, вече беше късно и много студено, там обаче ги очакваха приготвени за тях стаи, легла, одеяла, гореща вода и храна. Мъжете, жените и няколкото малки деца нямаха никаква представа кои са благодетелите им, но бяха истински благодарни за навременната им намеса. Ако не бяха спасени и подслонени навреме, със сигурност вече щяха да са премръзнали до смърт. Чист късмет беше, че Ричард гостуваше в къщата на майка си в Ламбтън по това време и беше повикан от един от хората на Дарси, и това, че той се беше отзовал незабавно, вероятно беше спасило живота им.

Вечерта, изтощен, но и удовлетворен от свършената работа, той използва възможността да повдигне пред Дарси въпроса за лечебница за района.

— Безсмислено е да разчитаме на правителството или на общинския съвет да направят нещо. Единствената болница се намира на мили от тук и както виждате, в истински спешни случаи пострадалите могат да издъхнат, преди да стигнат до там. Истински късмет беше, че бях тук, за да мога да помогна — каза той.

Дарси беше заинтригуван. Самият той винаги беше вярвал, че една община се нуждае от местни болници, училища, библиотеки и други подобни институции. Те бяха същността на всяко общество. Успехът на началните училища в Пембърли и Кимптън бяха доказали, че е прав. Обеща да поговори с другите собственици на имения в областта и най-вече със сър Томас Камдън и да даде отговор на Ричард до Коледа.

— Има един проблем обаче — продължи Дарси — нуждаем се от доктор, който да се установи в района, нали тика?

Думите на Ричард приятно го изненадаха:

— Вие само ни направете лечебница, лекар ще имате, имате думата ми.

— Да не искаш да кажеш, че ще се пренесеш тук от Бирмингам?

— Така е, сър — отвърна Ричард за изненада и за радост на майка си. — Отидох в Бирмингам, защото там се нуждаеха от лекар. Там имаше работа. Разполагат с общинска болница, в която работя по два дена в седмицата, а непрестанно приемам и в собствения си кабинет. Ако и тук работата е толкова много, с радост ще се преместя.

— Това — отбеляза Дарси — ми звучи като предложение, на което не бих могъл да откажа. Ако успея да убедя Камдън, гарантирам ти, че няма да те разочаровам.

Дойде Емили и съобщи, че Пол има висока температура и трябва да остане на легло, Ричард веднага скочи и я поведе нагоре по стълбите, а Елизабет, която изгаряше от желание да зададе на леля си някои въпроси, запази мълчание. Ричард се върна посърнал.

— Пол е много зле. Не бива да го местим. Братовчедке Лизи, мога ли да остана за през нощта?

— Естествено, че можеш, Ричард. Всъщност възможно е и някои от пътниците да се нуждаят от помощта ти. Дарси ще ти даде дрехи. Междувременно има ли нещо, което можем да направим за Пол? — поинтересува се Елизабет, готова да помогне.

Ричард поклати глава.

— Не, просто е твърде изтощен от работата на студа цял следобед. Не е особено устойчив.

Емили също изглеждаше много притеснена, но Елизабет забеляза, че след като брат й поговори внимателно с нея, видимо се поуспокои.

За щастие следващата седмица донесе по-ясно, макар и не по-топло, време и всички пътници, които бяха предимно премръзнали и с повърхностни наранявания и се бяха вдигнали на крака, можаха да се върнат в Матлок, за да продължат прекъснатите си пътувания.

Пол Антоан обаче остана в Пембърли по препоръка на своя приятел и лекар. Емили се чувстваше видимо много щастлива в компанията му и с радост изпълняваше стриктно инструкциите на брат си по отношение на лечението. Самият Пол беше изключително благодарен пациент, неизменно оценяващ грижите, които получаваше, и подобряващ се с всеки изминал ден. Емили беше убедена, че топлината, удобствата и добрата храна в Пембърли са от голямо значение за бързото му оздравяване. Елизабет пък не се съмняваше, че личността на болногледачката му е също толкова важна за оздравяването му, колкото и грижите, които получаваше.

По време на престоя му в Пембърли Елизабет откри особения чар на този скромен и деликатен млад французин. Наблюдавайки Емили и Пол заедно, тя виждаше колко им е приятно да бъдат заедно, но все пак не мажеше да каже със сигурност, че помежду им има по-сериозна привързаност. Ангажираността на Емили с грижите за оздравяването на Пол беше изключителна.

И въпреки това колкото и да се стараеше, Елизабет не успяваше да намери доказателство за романтични чувства. Това я озадачаваше още повече и тя беше решена да търси обяснение.

Наближаваше Коледа и въпреки благосклонността на съдбата до момента, не се очертаваше предстоящият празник да бъде толкова весел за фамилията, колкото миналогодишният. Въпреки че не беше взел жертви, инцидентът с пощенската кола на пътя за Матлок беше уплашил много хора и празничното настроение наоколо беше помрачено.

На Бъдни вечер три от децата в хора не дойдоха, защото се бяха разболели от круп. За голямо огорчение на Касандра, която беше поела организирането на детското празненство от Джорджиана. Елизабет също беше разочарована, но въпреки това беше твърдо решена да прекарат хубав празник заедно. Поне не бяха затрупани от преспите, както преди няколко години. Макар да беше голяма, господарската къща в Пембърли беше проектирана така, че да бъде уютна във всякакво време. Без много усилия беше създадена топла и ведра атмосфера за коледните празници и къщата се огласи от смеховете на гостуващите семейства.

Джейн, Шарлот и Елизабет с радост наблюдаваха колко близки приятелски отношения имаше между децата им — също както между тях самите някога. Амелия-Джейн, най-малката дъщеря на Шарлот, която още нямаше четиринадесет години, настоя да научи Уилям на най-новия европейски танц — поли, който според него приличаше повече на народен танц.

Джонатан и Ема Бингли бяха без съмнение най-красивата млада двойка сред танцуващите, но Ричард Гарднър и Касандра Дарси също извикаха не малко възхищение.

В края на благотворителния ден след Коледа, когато празничната трапеза беше вдигната и големият салон засия от светлината на свещите и топлината на разпаления огън в камината, Елизабет почувства, че всичко в нейния свят е както трябва. Родителите насядаха наоколо, а децата звънко запяха. Уилям и Касандра изпълниха една омайна френска коледна песен с акомпанимент, която бяха упражнявали в продължение на цяла седмица и за която бяха възнаградени с бурни аплодисменти. Седнал до съпругата си, Дарси я прегърна, а Елизабет улови погледа на сестра си от отсрещната страна на стаята и се усмихна. Заобиколена, както обикновено, от прекрасното си семейство, Джейн изглеждаше истински щастлива.

Елизабет усети как в ума й се прокрадна мисълта за постоянното безпокойство на Джейн — за натрапчивото колебание „дали това щастие е заслужено“. Но, ядосана, че е допуснала тази мисъл да наруши собственото й щастие, бързо я пропъди.

Уловил едва забележимото раздразнение, което пробяга по лицето й, и усетил безпокойството й, Дарси попита:

— Наред ли е всичко, Лизи?

Елизабет кротко се усмихна и кимна:

— Да, скъпи — отвърна, — всичко е наред.

Децата запяха прелестна коледна песен и гласовете им изпълниха стаята.

Глава деветнадесета

Защо за щастието няма втора младост?

Елизабет се събуди в едно мразовито, сиво утро с натрапчивото усещане, че предстои да се случи нещо лошо. И тъй като достатъчно добре познаваше изменчивата природа на времето в Дарбишър през януари, беше благодарна, че не вали като из ведро.

Предишната вечер беше преминала особено приятно. Преди повечето от гостите да си тръгнат, Елизабет беше успяла да ги спечели в полза на идеята, която тя и Емили сърцато бяха прегърнали. Планирали бяха да организират в Пембърли панаир по случай жътвата и да дадат възможност на арендаторите, работниците във фермите и семействата им да предложат за продан това, което са произвели, да покажат уменията си и в същото време да подпомогнат своята община.

Джейн беше предложила да съчетаят случая с „представянето“ на три млади дами, които щяха да станат на седемнадесет през тази година — Ема Бингли, Касандра Дарси и тяхната приятелка Ребека Колинс. Особено ако мистър Дарси склонеше да организира бал в тяхна чест, събитието със сигурност щеше да бъде повод за голямо семейно събиране. Бингли, който си беше останал все така запален танцьор и беше в крак с всички нови европейски танци, беше определил идеята като забележителна. Веднага се захванаха да планират разнообразни забавления за празненството и последващия бал, след като мистър Дарси даде съгласието си за него — и как би могъл да откаже при такова всеобщо одобрение? По-младите членове на семейството настояха на панаира да има „магическо представление“ и „предсказване на бъдещето“, други пък видяха възможност да спечелят подкрепа за каузите, които ги вълнуваха. Кити и съпругът й решиха, че могат да съберат дарения за училището, Каролайн пък сметна, че случаят ще бъде идеален за подписка в полза на всеобщото избирателно право, което набираше все повече привърженици из цялата страна. Полковник Фицуилям предупреди че ако Елизабет не упражни малко контрол, панаирът по случай жътвата в Пембърли ще започне да конкурира празненствата след победата при Ватерло!