Неведнъж на подобни семенни събирания тя се беше срамувала от безпардонността и невежеството на майка си, леля си Филипс и Лидия. Този път обаче с истинско удоволствие наблюдаваше как между близките й се пораждат откритост и чувство за отговорност. Щастлива беше, че баща й беше взел разумно решение и че сестрите й проявяваха такава загриженост една към друга. Особено се гордееше с племенника си Джонатан и й се искаше родителите му също да бяха заедно с тях в този момент.

Това, че Дарси беше с нея, й носеше истинско удовлетворение. Въпреки че си бяха обещали никога да не захващат тази тема след злополучното предложение, което той й беше отправил в Хънсфорд, и след писмото му, последвало отказа й, през изминалите години Елизабет се беше чувствала много притеснена от членовете на семейството си в негово присъствие. Този път беше неимоверно горда с тях.

Тъй като мистър Гарднър имаше ангажименти в Лондон, а Джонатан също възнамеряваше да се връща в града, Дарси и Елизабет решиха, че ще поостанат за няколко дена там, преди да се върнат в Пембърли. Елизабет не беше ходила в Лондон от много време. Дотолкова щастлива се чувстваше в Дарбишър, дотолкова спокойна, че всичките й скъпи роднини са съвсем наблизо, че не смяташе за нужно да пътува до столицата, освен ако нямаше нещо особено важно, което да я привлече. Порасналият й интерес към управлението на дома и имението, сериозно беше ангажирал вниманието й, ето защо оживлението и блясъкът на града не й липсваха дори и за миг. Въпреки това тя особено много ценеше изобилието от музикални и театрални събития там и даваше воля на страстта си към тях всеки път, когато отиваха в Лондон.

Семейство Контини, които продължаваха да бъдат все така верни приятели, от време на време организираха по някое празненство заедно с Джорджиана и д-р Грантли и в тези случи Дарси и Елизабет им гостуваха за вечеря, за вечерно театрално представление или за някои от станалите популярни концерти на известни изпълнители от Европа. Ако имаше заседание на Парламента, на което Фицуилям щеше да говори по важна тема, той ги канеше да го слушат. Каролайн неизменно присъстваше и настояваше майка й и Елизабет да я придружават. Въпреки липсата на какъвто и да било интерес към политиката, Елизабет не можеше да не откликне на молбите на младата си братовчедка.

Този път семейство Фицуилям бяха в Лондон за приемането на два закона, за които полковникът предричаше, че ще променят лицето на Британия и Европа. Първият забраняваше робството на британските територии, като така слагаше край на зловещата търговия с хора, от която мнозина се бяха облагодетелствали, но която също така беше причинила страдания на милиони други. Вторият беше мярка, обещана от лорд Алтроп52, когато вигите спечелиха голямата си победа през 1830 г. — закон, който налагаше ограничения върху работното време на жените и децата и за първи път регламентираше контрола върху фабриките, като така правителството можеше да прилага закона и полза на работниците, които трябваше да защитава53.

Фицуилям и Каролайн, които бяха участвали и кампаниите и за двете реформи, бяха въодушевени — основно защото така Британия се разграничаваше от Европа. Когато вечеряха заедно в дома на Дарси на Портмън Скуеър, Елизабет използва възможността да ги запознае с новостите в семейството, сред които бяха и последните новини от Лонгборн. Когато се събраха в дневната след вечеря, младият Джонатан получи поздравления и няколко закачливи забележки за това, че става наследник на Лонгборн, той обаче отказа да приеме тази „титла“.

— Не възнамерявам да мисля за това — заяви, — докато дядо е в отлично здраве и за доста години напред няма изгледи на Лонгборн да му е нужен нов наследник. Въпреки това ще отделя далото нужно време да се уча как да управлявам имението добре.

Дарси и Фицуилям изразиха увереност в способностите му, изтъквайки, че вече е научил немалко от баща си, който се справяше безупречно с Ашфорд Парк.

В писмото до сестра си Елизабет не можеше да не спомене любимия си племенник:

„Мила Джейн,

Ако съжалявам за нещо, това е, че двамата с Бингли не бяхте там да станете свидетели на изтънчеността и благородството на сина си. Татко беше толкова горд и говори с такава обич за внука си. Всички присъстващи бяха единодушни, че Джонатан се държа много достойно, показвайки зрялост, доста нетипична за възрастта му. Скъпа ми Джейн, трябва много да се гордеете с момчето си. Знам, че няма нужда да ти казвам това, миличка, но и двамата с Дарси сме много щастливи, че Джонатан ще бъде дясната ръка на татко и впоследствие ще наследи Лонгборн. И аз, и Кити смятаме, че няма по-подходящ човек, на когото да бъде поверено имението, от Джонатан. Думите му към татко и Мери бяха толкова искрени, че и двамата се просълзиха, и дори и аз, дето съм толкова трезвомислеща, се разчувствах. Не са много онези днешни младежи, които съчувстват така дълбоко на по-възрастните и по-онеправданите от тях…

Отделно от това изключително щастливо обстоятелство, мога също така да съобщя, че Уикъм са напълно обезоръжени и наглите им планове са разбити на пух и прах. Само като чул за тях от Мери и Кити, татко веднага накарал мистър Граймс да направи всичко необходимо, за да се избегне такава катастрофа. Дарси и чичо Гарднър смятат, че татко е обмислял тази стратегия за Лонгборн още от смъртта на мистър Колинс, но докато майка е била жива, не е искал да я разстройва, като променя завещанието. Внезапната й кончина и безочливото прибързване на Уикъм с обявяването на плановете им очевидно са го принудили да реагира бързо. Признавам, че може и да съм предубедена в оценката си, но когато се срещнахме на погребението на мама, младият Хенри Уикъм съвсем не ми се стори привлекателен и приятен младеж и затова съм напълно доволна, че няма да има никаква роля за бъдещето на Лонгборн. Притежава твърде много от самодоволството на баща си и твърде малко от обаянието му, което, ако си спомняш, беше качеството, което първоначално му спечеш нашите симпатии, когато се появи в Меритън преди толкова години. Вероятно е за добро, защото Хенри ще има много по-малко възможности да мами, след като му липсва галантността, с която баща му е подлъгал толкова много хора, включително и мен самата.

А сега нещо по-приятно, мила Джейн — татко и Мери, а също и Джорджиана и д-р Грантли ще бъдат с нас на Коледа. Нямаме търпение да ви видим с Бингли и децата. Шарлот и момичетата също ще дойдат, така че ще разполагаме с много възможности да си поговорим надълго и нашироко заедно, а има толкова много неща да си кажем. Чакам ви с нетърпение.

Твоя любяща сестра, Лизи“

Завръщанията в Пембърли винаги бяха много специални моменти за Елизабет. Когато каретата достигнеше до мястото, където от излизащия от гористите околности път се откриваше най-завладяващата гледка към красивата каменна сграда, която сега беше неин дом, тя неизменно затаяваше дъх. Към естественото й очарование се добавяше и щастието от годините, прекарани там — спокойствието, което беше намерила във времето на всенародните кипежи, нежната грижа и разбирането, които беше получила от прислугата и семейството си, радостта, която беше споделяла с Дарси и двете си обични деца. Имението Пембърли се беше превърнало в символ на всичко това. Дори сега, по средата на зимата, то беше нейният топъл и сигурен дом.

Когато слезе от каретата, Елизабет се огледа наоколо и остана изненадана, че не вижда нито Емили, нито Касандра. Спокойна, но леко озадачена, тя попита за тях. Лицето на мисис Ренълдс не издаваше тревогата й, но когато заговори, гласът и трепереше:

— Щях да Ви кажа, като влезете вътре, господарке. Имаше ужасен инцидент в долината — една пощенска кола изхвърчала от пътя в дерето близо до Кимптън и казват, че много хора са пострадали. Мис Гарднър и мис Касандра отидоха да помагат. Взеха Джени и няколко от мъжете — обясни тя и въпреки всичките усилия не успя да сдържи сълзите си.

Елизабет незабавно влезе в къщата и настоя за повече информация. Дарси вече беше говорил с конярите, които първи бяха научили новината. Един от тях беше препуснал към Ламбтън, за да доведе помощ.

— Можахте ли да разберете кои са? — попита Дарси и момчето отговори, че по всяка вероятност са пътници, които идват отвън и не познават рисковете на пътищата по тукашните места.

— Пътят беше заледен, сър. Колелата трябва да са поднесли, когато са взимали големия завой над дерето.

След половин час Елизабет и Дарси, заедно с още двама мъже и всичко необходимо за оказване на първа помощ, вече пътуваха към мястото, за да се уверят дали не може да се направи нещо повече. Когато пристигнаха в църковния двор в Кимптън, там кипеше трескава дейност. Естествено, много от спасените пътници бяха доведени на топло в църквата, където им бяха раздадени топли напитки, докато останалите, които бяха имали по-малко късмет и бяха пострадали, бяха закарани във вестиария, където за своя изненада Елизабет откри Ричард Гарднър и Пол Антоан, които с помощта на Емили, Касандра и Джени обгрижваха ранените. Семейство Гарднър също бяха дошли, донесли одеяла, превръзки, чай и нещо по-силно за онези, които се нуждаеха. За щастие загинали нямаше, но някои от децата бяха контузени и премръзнали. Останалата част от следобеда премина в прекарване на ранените до областната болница на няколко мили разстояние.

Когато се мръкна и рискът от поледица и инциденти стана неизбежен, Дарси реши, че седмината останали пътници не могат да прекарат нощта в проветривото преддверие на църквата. Някои от тях вероятно щяха да имат нужда от допълнителна грижи. След като се допита до Ричард и Елизабет, той изпрати съобщение до Пембърли със заръка да бъдат приготвени легла за тях и храна за онези, които им бяха оказали помощ в мразовития следобед.