В отчаянието си тя умоляваше сестра си да предложи стратегия, към която да прибегнат, макар да не хранеше големи надежди за успех, при появилата се ситуация.

Така и не изпрати писмото. Току-що го беше завършила и беше тръгнала да ги предаде за изпращане, когато пристигна спешно съобщение. От Джейн. Елизабет го отвори още във вестибюла — веднага щом го получи, и с изненада прочете набързо нахвърляните от сестра й редове:

„Миличка Лизи,

След като се разделихме след погребението на мама, се е случило нещо много обезпокоително. Тази сутрин получих писмо от Кити, в което тя съобщава за една много неприятна среща между нея и Мери, от една страна, и Лидия, от друга. Кити пише, че докато приготвяла багажа си миналата неделя, Лидия заявила намерението си да се завърне напролет, «за да се грижи за татко и да наглежда Лонгборн» заради Хенри. Оказва се, че тъй като след смъртта на мистър Колинс Лонгборн остава на татко, синът им Хенри, които е с няколко седмици по-голям от нашия Джонатан, се явява негов законен наследник. Въз основа на това Лидия възнамерява да се подсигури двойно и да се пренесе в Лонгборн, докато татко е още жив. Кити и Мери се изключително обезпокоени и искат да запознаят татко с намеренията на Лидия, но досега не са успели, тъй като тя почти не се е отделила от стаята му.“

Елизабет избухна и разгневена хвърли писмото на масата с думите:

— Това вече е прекалено! Как смеят да издевателстват над татко тези непоносими създания?

Чула гласа й, Емили, която тъкмо слизаше от библиотеката, бързо притича до нея. Елизабет й подаде писмото на Джейн. Тъй като Дарси беше в Камдън и щеше да остане там до вечерта, не й оставаше нищо друго, освен да отиде направо в Ламбтън и да се посъветва с чичо си и леля си.

Нямаше никакво време за губене. Мисълта за вероятността семейство Уикъм да се пренесе в Лонгборн за ужас на баща й и на сестра й Мери, която нямаше къде другаде да отиде и щеше да бъде принудена да остане да слугува на Лидия и семейството й, беше потресаваща.

След като остави съобщение за Дарси, Елизабет замина за Оукли, придружена от Емили. Семейство Гарднър бяха приятно изненадани от неочакваната й визита, но радостта им незабавно се помрачи, когато видяха писмото на Джейн. Макар и донякъде запозната с намеренията на Лидия, мисис Гарднър остана изумена от безочието й:

— Как може да са толкова нагли? — възкликна тя. — Не мога да повярвам, че чета това тук!

Елизабет беше бясна и неумолима.

— Лельо, мила, нищо не може да ме изненада при Лидия и Уикъм. Не ми се вярва това да е работа само на Лидия. Убедена съм, че Уикъм я е подучил. И двамата са изключително себични, самонадеяни и безскрупулни, когато целят лични облаги. Пред нищо не се спират, за да получат това, което смятат, че им се полага.

— Но правилно ли е да смятат, че сега им се полага наследство? — попита Емили, която имаше известни резерви относно амбициите на Лидия.

Баща й поклати глава.

— Не съм убеден. Според мен, при положение че имението остава на мистър Бенет след смъртта на братовчед му, негово право е сам да определи на кого да го завещае. Въпреки това трябва да се допитаме до адвокат. И все пак, Лизи, не ми се вярва мистър Бенет да не е наясно с тази възможност. Бих могъл лично да поговоря с него и да видя какво мисли по въпроса — предложи той.

В друг случай Елизабет с радост би се съгласила с това предложение. Вярваше на чичо си безрезервно. Сега обаче твърде много се безпокоеше за баща си и по-малките си сестри. Заяви, че смята да тръгне с него в сряда, след като преди това е информирала баща си, че ще го посетят. И заедно с Емили да потегли обратно за Пембърли, за да се подготви за пътуването. Не че изгаряше от желание да се върне в Лонгборн толкова скоро след погребението, но гневът й от възмутителното поведение на семейство Уикъм беше взел връх.

Когато вечерта Дарси се прибра, Елизабет трябваше да го запознае с подробностите около подлите замисли на двамата Уикъм. Суровостта на мрачното му изражение, когато чу новостите и прочете писмото на Джейн, я остави вън от съмнение относно мнението му. И той като нея не се съмняваше, че Уикъм стои в основата на плана на Лидия, и беше категоричен, че на всяка цена трябва да им се попречи.

— Няма и капчица истина в това, че наследството може да излезе извън семейството. Освен ако не е изрично посочено в допълнение към оригиналното завещание, баща ти, в чиято власт остава имотът сега, е упълномощен да го припише на който член от семейството той пожелае.

Обнадеждена от подкрепата и искрената му загриженост, Елизабет горещо го помоли да я придружи. Първоначално Дарси отхвърли идеята, не желаейки да се намесва в делата на семейство Бенет, но съпругата му изтъкна, че след като нито те самите, нито децата им имаха интерес да се възползват от наследството, по-скоро те, отколкото Джейн и Бингли, чийто син Джонатан можеше да бъде потенциален наследник, трябваше да се чувстват свободни да се намесят. И макар и неохотно, Дарси се съгласи.

Пристигането им в Лонгборн в следващия четвъртък един мрачен късно ноемврийски ден беше предшествано от експресно съобщение от Елизабет. Кити и Мери излязоха да ги посрещнат и казаха, че мистър Бенет е в библиотеката с адвоката си, мистър Граймс. Кити добави, че са успели да информират баща си за намеренията на Лидия да се върне напролет, на което той отговорил категорично: „Напротив, няма да се върне.“

— От тогава той се среща с мистър Граймс поне два пъти, а днес всички трябва да се съберем в библиотеката, когато пристигне Джонатан — каза Мери с обичайното си спокойствие.

— Джонатан? — възкликна Елизабет, изненадана от този нов обрат на събитията.

— Да — каза Кити, — татко изпрати бързо съобщение до Лондон, с което го моли да бъде в Пембърли днес. Очакваме го всеки момент.

Дарси и мистър Гарднър изглеждаха много доволни, уверили се, че мистър Бенет не само е наясно с плановете на Лидия, но и е предприел необходимите мерки, за да ги осуети. Дарси определено изпита облекчение. Никак не му се искаше да изглежда така, сякаш поучава тъст си как да постъпи със собствения си имот. Не след дълго мистър Бенет дойде да ги поздрави и ги покани да заповядат в библиотеката, където бяха представени на мистър Граймс. Докато чакаха Джонатан Бингли, им сервираха лека закуска. Той пристигна малко по-късно от очакваното — височък седемнадесетгодишен младеж, красив като майка си, с безупречни обноски като баща си; сърдечно поздрави всички и се извини за закъснението.

Това, което последва, изненада всички. Мистър Граймс упълномощен от клиента си, мистър Бенет, потвърди, че мистър Бенет е внесъл промени в завещанието, касаещо имението Лонгборн, което отново беше станало негова собственост след смъртта на мистър Колинс, посочен за наследник по силата на старото завещание. След това имотът беше прехвърлен на дъщеря му Мери, като майка й имаше право да живее в него до смъртта си. Скорошната смърт на мисис Бенет обаче беше наложила преразглеждане, обясни мистър Граймс. Тъй като нямаше да има промени в разпределянето на състоянието, което щеше да бъде разделено между сестрите, Лонгборн щеше да остане за внука на мистър Бенет, Джонатан Бингли, като дъщеря му, мис Мери Бенет, щеше да има правото да живее в имението, докато е неомъжена. Ако изявеше желание да ползва част от имота за целите на уроците по музика, които преподаваше, нямаше да срещне пречки. На осемнадесетия си рожден ден Джонатан щеше да поеме управлението на имението Лонгборн, а по-късно щеше да има правото да се разполага с него, както намери за добре — да го даде под наем или пък да заживее в него.

Когато мистър Граймс свърши да говори, мистър Бенет също поиска думата. Каза, че е искал да бъде справедлив, защото само Мери от всичките му дъщери не се беше омъжила. Всички останали имаха съпрузи и домове, докато тя нямаше нищо освен Лонгборн, който доскоро дори не принадлежеше на семейството. Но след като Съдбата беше повелила да остане в неговите ръце, той се беше освободил от тази отговорност по възможно най-справедливия начин. Избрал беше внука си Джонатан да управлява, а впоследствие и да унаследи имението, защото беше син на най-голямата му дъщеря.

Елизабет и Дарси едва успяха да скрият задоволството си, но младият Джонатан остана сериозно озадачен. Не беше сигурен дали е готов за отговорността, която щеше да легне на плещите му с унаследяването. Призна, че има много да учи. Дядо му обаче внимателно му напомни, че няма защо да се притеснява още от сега и обгръщайки раменете му с ръка, го увери.

— Ще можеш да се учиш на спокойствие, момчето ми — аз смятам още да се понавъртам наоколо. Сигурен съм обаче, че когато му дойде времето, всички ще се гордеем с теб.

Мери, която рядко изпадаше в емоционални изблици, се разплака от щастие, когато Джонатан я увери, че никога няма да бъде изоставена и че ако се нуждае от помощ за основаването на собствено музикално училище, той ще направи всичко, което е по силите му. Елизабет улови в думите му същата щедрост и доброта, които винаги бяха отличавали майка му.

Перспективата да бъде икономка на семейството на сестра си Лидия, беше държала Мери в постоянен ужас. Сега, след като угнетяващата представа се разсея и тя можеше да види бъдещето си по-ясно, признателността й беше голяма. Тя прегърна сестрите си и благодари на баща си, обещавайки му, че докато има нужда от нея, ще бъде в Лонгборн и ще се грижи за него. Такова развитие на взаимоотношенията в семейството Елизабет съвсем не беше очаквала. Помежду им нямаше кой знае колко силни връзки или голяма близост, с изключение единствено на взаимоотношенията между сестра й Джейн и нея самата.