Твоя любяща сестра, Джейн“

Елизабет поклати глава и се замисли, оставяйки писмото настрана. „О, Джейн, как е възможно толкова малко да познаваш доброто си сърце, че да не вярваш, че си достойна за щастие! Наистина не знам да има друг на този свят, който повече от теб да заслужава да бъде щастлив, и благодаря на Бога, че си така щедро благословена!“ Изкачвайки се нагоре по стълбите, Елизабет се зарече, че следващия път, когато види сестра си, ще отдели известно време и ще се опита да я убеди, че радостта й не е незаслужена. Тъкмо напротив. Когато Дарси влезе при нея в спалнята, тя му показа писмото на Джейн и със задоволство забеляза как усмивка озари лицето му. И двамата бяха единодушни, че новината за братовчеда на Бингли е чудесна.

— Така на мисис Гарднър ще й бъде доста по-лесно да приеме заминаването на Робърт за Цейлон. Чичо ти възнамерява да отведе семейството в Лондон, за да прекарат няколко дена заедно с него, преди да отплава. Фицуилям и Каролайн ще бъдат там заради заседанието на Парламента и всички ще могат да се съберат заедно. Предложих им да отседнат в къщата на Портман скуеър.

Усмивката на Елизабет беше доказателство за благодарността й. Страданията на леля й от изминалата седмица сякаш я бяха състарили. Мисис Гарднър беше любяща и отговорна майка и не можеше да повярва, че някое от децата й е способно да направи такава погрешна стъпка. И обвиняваше себе си. А Елизабет страдаше заедно с нея.

Наясно с чувствата й, Дарси опита да я успокои:

— Знам, че ти е много мъчно за леля ти и чичо ти, мила, давам си сметка колко тежко беше за теб всичко това, но тях няма за какво да ги обвиняваме.

И със сериозен глас поясни:

— За разлика от Ричард и Каролайн, младият Робърт явно няма нужната устойчивост за лъжовния свят, в който живеем. Сгрешил е не защото е лош по природа, а защото сляпо е повярвал на приятелите си. Тяхна е вината, не негова. Греховете на Робърт са плод на невярна преценка. Твърде млад е и ще си извади поука от това, сигурен съм.

Елизабет знаеше колко топли чувства храни Дарси към семейство Гарднър и от цялото си сърце се надяваше, че е прав.

Колкото до думите на Джейн относно Джонатан и Уилям, Дарси отхвърли опасенията й по далеч по-малко сериозен начин:

— Не се сещам за нито една причина, поради която да се съмнявам в здравия разум и добросъвестността на Джонатан Бингли. В сравнение с баща му на неговите години, той има много по-оформен характер и повярвай ми, любов моя, достигналите до моето знание оценки за него са повече от отлични. Макар да е само на осемнадесет, е доста зрял за възрастта си. Джейн няма никакво основание да се тревожи.

— Ами Уилям? И за него ли си толкова уверен? — запита Елизабет, а гласът й издаваше известно притеснение за отговора, който щеше да последва.

Нямаше нужда от уверения. В думите на Дарси се съдържаха цялата топлота и цялата искреност, които тя можеше да желае.

— Мила ми Елизабет, та нали Уилям е наш син. Защо да не съм уверен в него? Сега е на петнадесет — още е дете — чувствително и умно дете, което има толкова много възможности пред себе си. Възпитателят му — мистър Кларк, е изключително доволен от работата му, Джорджиана също оценява много високо музикалните му умения. Е, все още няма самостоятелното мислене на Касандра (толкова прилича на теб, Лизи), но не се съмнявам, че ще вземе пример от нея.

Дарси добре знаеше, че Уилям беше голямата й слабост. Притегли я в обятията си, сякаш за да препотвърди своята роля в тази връзка. Любовта им беше станала още по-силна, след като се бяха научили да я споделят без престорена гордост и недоверчивост, а после се беше пренесла и към децата им. Касандра ги завари така, когато влезе да помоли за позволение да приеме поканата на семейство Гарднър да отиде с тях в Лондон, за да се сбогува с Робърт. Позволението беше дадено без колебание, а Каси, прегръщайки ги, додаде с лека гримаса:

— Поканиха и Уилям, той обаче не иска да пропуска урока си по музика.

— Е, поне няма да ни липсва компания на нас с баща ти — отвърна Елизабет.

Предчувстваше, че й предстои една спокойна седмица в Пембърли в компанията единствено на съпруга й и сина й. Седмица, която често щеше да си припомня през следващите години.

А Робърт Гарднър, прекарал своята незабравима седмица със семейство си, скоро отплава към Цейлон и към новия живот, който го очакваше там.

Глава осемнадесета

„Несломими като корабите, мощно порещи вълните…“

Две събития събраха семействата заедно в късната есен на 1833 г. Първото им донесе истинска радост — в Ашфорд Парк се състоя кръщението на София Бингли. Скоро след това последва нова семейна среща — този път заради тъжната вест за смъртта на мисис Бенет вследствие на тежка пневмония. Дъщерите й — мисис Бингли, мисис Дарси и мисис Дженкинс, придружени от съпрузите и по-големите си деца и от мистър и мисис Гарднър, се отправиха към Лонгборн, където семейство Бенет беше живяло заедно с единствената си неомъжена дъщеря Мери и немногобройната си прислуга. Щом пристигнаха и се видяха с баща си, чийто траур и печално изражение бяха по-скоро плод на сериозно отношение към установените порядки, отколкото израз на вътрешно състояние, те се включиха в приготовленията за погребението.

Сестра им Мери, която се беше грижила за майка си по време на краткото й, но изключително сериозно боледуване, беше обяснимо много по-разстроена. Мистър и мисис Гарднър, незаменими както винаги, поеха грижата за повечето от формалностите около погребението, за да могат Джейн и Елизабет да окажат нужната подкрепа на баща си, а Кити да помогне на Мери. По-късно същия ден от Нюкасъл пристигна мисис Уикъм, придружена от съпруга си и всичките си деца. Изглеждаше видимо неспособна да се овладее и твърде разстроена, за да могат сестрите й да разчитат на помощта й. Оттегляйки се незабавно в стаята си от моминските години и изпращайки да повикат Кити, която да се погрижи за нуждите й и за нуждите на децата й, Лидия явно смяташе, че по право на нея се полага да заеме мястото на майка си в домакинството. Елизабет и Джейн не сметнаха за нужно да изразяват съчувствие към преувеличената скръб на сестра си. И те като леля си Гарднър имаха известни резерви относно демонстрациите на синовна привързаност от нейна страна, а ако по реакциите на баща им можеше да се съди за чувствата му, то и той със сигурност имаше своите съмнения. Благодарение на гостоприемството на сър Уилям Лукас, всички можаха да пренощуват в неговия дом, като така не се наложи да търпят компанията на семейство Уикъм на вечеря.

На поклонението в селската църква дойдоха много хора — доказателство за многото приятелства, които семейството беше създало в околността през годините. След погребението Джейн и Бингли побързаха да се върнат у дома при семейството си, но Елизабет и Кити останаха, за да бъдат няколко дена до баща си и Мери. За своя изненада разбраха, че Лидия имаше същите намерения. Усамотила се в будоара на майка си и потънала в дълбока скръб, Лидия беше проумяла колко дълго и изтощително е било пътуването й до тук и колко дълго и изтощително пътуване я очаква обратно. От подмятанията й за това колко скъпо й е излязло всичко, ставаше ясно, че очаква от баща си някаква компенсация.

— Вярвам, че разбираш, Лизи, колко ми струваше пътя до тук, да не говорим за траурните тоалети, които трябваше да купувам на децата — беше казала тя.

Безсмислено беше да се спори, че никой не е искал от нея да води всичките си деца, още по-малко пък облечени в официални тоалети за случая. Елизабет и Джейн бяха преценили, че е достатъчно на погребението да присъстват само по-големите им деца, Лидия обаче беше повела към църквата цялата си челяд, заедно с Уикъм, всички облечени в черно от главата до петите. Като че участваха в някакъв театър. Лидия, вече прехвърлила тридесетте, все повече започваше да прилича на майка си и беше придобила впечатляващо сходна склонност към себеизтъкване. Елизабет за нищо на света не искаше да оставя баща си в това положение и почувства истинско облекчение, когато Кити реши да удължи престоя си в Пембърли с една седмица, за да помогне на него и на Мери да си стъпят на краката. Това беше твърде голям жест от нейна страна и доказваше колко много се е променила в сравнение с онова лекомислено момиче, което е била в младите си години под влиянието на Лидия.

Спокойствието на Елизабет обаче не продължи дълго — когато след два дена се отбиха в Ламбтън, с изненада научни от мисис Гарднър, че икономката на мистър Бенет, мисис Хил, й е доверила, че Лидия възнамерява да се установи в Лонгборн за постоянно! Сара, камериерката на мисис Бенет, беше потвърдила, че мисис Уикъм е намекнала и пред нея за подобна възможност. Елизабет беше ужасена от това развитие на нещата — най-вече заради баща си. Той едва беше успявал да се справи със странностите на Лидия, когато беше празноглаво момиченце преди петнадесет години — как, питаше се тя, ще може сега да се разбере с нея и разглезените й деца?

— Ами Уикъм? И той ли смята да се премести в Лонгборн? — попита Елизабет.

Мисис Гарднър нямаше отговор, можеше единствено да предположи, че вероятно мистър и мисис Уикъм биха предпочели да бъдат по-скоро разделени, отколкото заедно! Прибрала се в Пембърли и все още обезпокоена от казаното от леля й, Елизабет незабавно писа на Джейн, разказвайки й подробно всичко и молейки я за съвет:

„Възможно ли е, мила Джейн, Лидия да възнамерява да се натрапи на татко, като остави Уикъм в Нюкасъл? Трудно ми е да си го представя. Не знам какао да мисля. Леля Гарднър смята, че Лидия се възползва от смъртта на мама, за да се настани в Лонгборн, като се преструва, че иска да се премести, за да се «грижи» за татко. Всъщност тя ще си свие гнездо там и ще подлуди горкия татко. О, Джейн, това е толкова нежелан обрат, а аз нямам никаква идея как може да го спрем…“