Когато мисис Гарднър разбра, реши, че това не може да продължава повече.

— Ако не се храниш както трябва, скоро и ти ще имаш нужда от лекар — заяви тя и се зае да организира пътуване до Бирмингам за себе си, Емили и мистър Гарднър, за да сложи нещата в ред.

Първата стъпка беше да им намери по-добро жилище — не стая под наем, а истински дом. Един познат на мистър Гарднър от търговските среди имаше възможност да предостави няколко стаи и дневна в собствената си къща. След като ги огледаха и одобриха, се уговориха и за подсигуряването на храна. Когато Ричард и Пол се прибраха вечерта, останаха истински изненадани от жилището си — с нови завеси и разпален огън в камината.

— Почти като у дома е — каза Ричард, — само дето е в Бирмингам.

След като изтръгнаха няколко обещания от тях, включително и това да си идват вкъщи на всеки две седмици, семейство Гарднър си заминаха.

Забелязала колко по-слаб и блед е станал Пол, Емили изрази надежда, че не се претоварва. Майка й и баща й си размениха бързи погледи и мисис Гарднър призна, че тя също е забелязала бледността му, но я е отдала на все още студеното време в Бирмингам.

— Сигурна съм, че страните му ще си върнат свежестта през пролетта — рече тя и тъй като Емили не каза нищо, родителите й решиха, че е съгласна.

Всъщност не беше, но не го показа, решена да поговори с брат си при следващото му идване у дома.

Благодарение на постоянната подкрепа на семейство Гарднър и на съветите на Елизабет и Емили, Шарлот Колинс нае една скромна къща и Мансфийлд, графство Нотингамшър. Разположена в приятна местност в близост до имението на наемодателя й лорд Мансфийлд, къщата беше идеална за целта й. Със съдействието на мисис Гарднър и съпруга й, Шарлот можа да се запознае с няколко семейства от околността, което събуди голям интерес и накрая пет млади момичета изявиха желание да се присъединят към начинанието й.

Дали то щеше да има успех, предстоеше да се разбере в бъдеще, но тя с положителност не си спести нито едно от нужните усилия. Можеше да разчита на помощта на дъщеря си Ребека, която имаше пристрастия към литературата, и на младата Емили Гарднър, а когато Елизабет предложи да се организира посещение в Пембърли със следобеден чай за младите дами, Шарлот беше във възторг.

— Ще бъде още по-интересно, Лизи — вън от близкия ти кръг роднини и приятели, малко са онези, които могат да имат такава прекрасна възможност да видят Пембърли и да пият чай в градината му — каза тя с голямо задоволство.

Междувременно, с помощта на мистър и мисис Дарси, мистър и мисис Гарднър и съответните енорийски съвети, в Пембърли и Кимптън бяха основани две начални училища. Липсата на подкрепа от страна на властите и в двата случая беше критикувана от Фицуилям като позор за държавата и от позицията си на представител на областта в Парламента, той се зарече да отнесе проблема до Уестминстър. Редакторът на „Матлок Ривю“ написа поредния красноречив материал относно нуждата от държавна образователна система, който за пореден път остана без ответна реакция. Все още нямаше политическа воля в защита на каузата за образованието на децата на бедните.

Раждането на детето на Каролайн — момченце, което нарекоха Дейвид, се превърна в празник за цялата фамилия, а за кръщенето му в малката църква дойде цялото село. Всички се гордееха с новия член на своята общност и със семейството му. С честността си и отдадеността си на идеята за реформа Фицуилям беше убедил много от онези, които все още не се ползваха с избирателно право (тъй като не бяха нито земевладелци, нито представители на средната класа), че безпрекословно защитава тяхната позиция. А това, че в отношението си към обикновените отрудени хора съпругата му беше също толкова естествена и непринудена, колкото и в отношението си към богатите и известните, допринасяше още повече за добронамереността им.

Страната влезе и нова епоха с ново управление и животът на семействата в Дарбишър сякаш също пое в нова посока. На хоризонта се събираха буреносни облаци, но все още никой не подозираше за тях. Мистър и мисис Гарднър бяха толкова горди с децата и внуците си, че не можеха да приемат, че някое от тях може да им донесе разочарование. И въпреки това отсъствието на най-малкия им син Робърт от повечето семейни събирания даваше повод за известни коментари, от които майка му много страдаше. Тъй като нямаше представа за сериозността на проблемите му, когато пристигна писмо от сътрудника на мистър Гарднър и той реши да замине за Лондон за няколко дена, тя се надяваше, че каквито и да са причините за неприятностите на сина й, съпругът й ще успее лесно да се справи с тях. Когато се върна обаче, новините, които донесе, съвсем не бяха добри и дори той, обикновено ведър и оптимистично настроен, мрачно беше свъсил чело.

След вечеря, когато нямаше слуги наблизо, мистър Гарднър разкри, че младият Робърт е в беда.

— Задлъжнял е и не може да плати на кредиторите си — каза той и с мъка в гласа и в погледа поясни подробностите около проблемите, в които беше затънал синът им: — Оказва се, че е попаднал в компанията на безпътен и безотговорен човек. От няколко от познатите му успях да разбера, че е дал на заем голяма сума на някакъв приятел, който натрупал дългове в игри на покер.

Но виждайки ужасения поглед на съпругата си, побърза да допълни:

— Не, не, мила, не е това, което си мислиш — самият Робърт не играе покер, но явно се е сближил с някои особено неприятни типове, които играят, и те са се възползвали от него.

Въпреки утешителните му думи, мисис Гарднър беше толкова разстроена, че не можа да каже нищо. Когато проговори звучеше напълно объркана:

— А сега какво ще правим? Как ще го намерим, какво ще стане с него?

Мистър Гарднър я прекъсна:

— Първо трябва да го открием. Поразпитах тук-там, а се надявам и Фицуилям да помогне. Той познава Лондон доста добре. После ще се наложи да разбера каква сума дължи и на кой? Явно са много пари, иначе щеше да се обърне към нас. Накрая остава да намеря парите и да го отърва от кошмарния му дълг.

— Но, Едуард, ако наистина са толкова много тези пари, как ще ги намерим? — възкликна мисис Гарднър развълнувано.

Той не пожела да навлиза в подробности.

— Довери ми се, любов моя, щом разберем как точно стоят нещата, ще ти обясня всичко. Междувременно трябва да се срещна с Фицуилям, след което отивам до Пембърли, за да говоря с мистър Дарси.

— Мистър Дарси! Нужно ли е и той да знае за всичките ни проблеми? — възрази съпругата му, притеснена за реакцията на мистър Дарси.

— Нужно е — партньори сме и ако се налага да предприемам нещо, заради което може да се оттегля от общите ни дела за известно време, партньорът ми има право да знае причината. А освен това, мила — добави той, — аз особено ценя съветите му.

На мисис Гарднър й хрумна, че може да отиде с него, но бързо се разколеба. Той се върна много късно, придружен от двама коняри от Пембърли, Дарси беше настоял да тръгнат с него, като беше подчертал, че времената са несигурни и не е разумно да се поемат рискове. Мисис Гарднър изтича да го посрещне и виждайки колко изтощен изглежда, едва не се разплака. Но когато й обясни какви са плановете им, се поуспокои и се довери на неговата преценка.

На следващата сутрин мистър Дарси дойде в Ламбтън. Фицуилям вече беше пристигнал. Без никакво отлагане тримата потеглиха с каретата на мистър Гарднър. Мисис Гарднър, която не беше слязла долу, а ги наблюдаваше от прозореца на горния етаж, усети как очите й се наливат със сълзи. Това, че едно от децата й, дори невзрачният, свит Робърт, можеше да причини толкова неприятности, беше достатъчно да разбие сърцето й. И все пак мистър Гарднър беше убеден, че Робърт не е направил нищо недостойно. Нямаше никакъв намек за незаконно присвояване или за непочтени намерения — просто едно необмислено вземане-даване, от което нямаше измъкване. Най-трудно й беше да понесе несигурността. Само да имаше някого, с когото да сподели опасенията си! Запита се дали да не вземе двуколката и да отиде до Пембърли.

Докато все още се колебаеше, скоро след закуска (от която хапна съвсем малко) желанието й се сбъдна. Звукът от приближаващи колела по алеята я накара да изтича до прозореца, откъдето, за своя най-голяма радост, види Елизабет, която слизаше от една от малките карети на Пембърли. Мисис Гарднър се завтече към входа и едва дочакала племенницата й да влезе, се хвърли в обятията й.

— О, Лизи, само да знаеш как копнеех да те видя!

След като се прегърнаха отново, лелята и племенницата седнаха да пийнат по чаша чай, а после се оттеглиха в стаята на мисис Гарднър, за да поговорят насаме. Елизабет не беше разбрала нищо друго, освен че Робърт има „финансови проблеми“ и че Дарси и чичо й са заминали за Лондон, за да му помогнат. Когато леля й, й разказа всичко, което й беше известно, Елизабет остана напълно потресена.

— А знае ли се от кого е заел парите Робърт и заради кого? — попита тя.

Леля й не знаеше. Знаеше само, че го е направил, за да помогне на приятел да плати дълговете си от залози на покер. Спомнила си мрачните дни на бягството на Лидия, Елизабет се замисли как събитията се повтарят.

— Едно поне е сигурно, Лизи — че Робърт не е злоупотребил с Компанията. Чичо ти ми каза, че се е срещнал с мистър Бартоломю и той го е уверил, че Робърт не е теглил никакви пари, с изключение на месечната си издръжка.

Леля й все още беше твърде разстроена и Елизабет се опита да я успокои.