Това, което никой не подозираше обаче, беше, че единственото нещо, което можеше да забави Каролайн, предстоеше да бъде обявено на семейството. Тя го беше пазила в тайна през последните няколко седмици.

През лятото на 1833 г. Каролайн очакваше да се роди третото й дете и с типичната си всеотдайност тя щеше да насочи всичките си усилия към това да бъде любяща майка по същия начин, както и с двете по-големи деца. Когато следващата неделя мисис Гарднър научи новината, беше толкова щастлива, че нареди да докарат каретата и замина за Пембърли заедно с Емили, където можа да съобщи новината едновременно и на Елизабет, и на Джейн. Съпрузите на сестрите бяха излезли да пояздят, а те се бяха отдали на любимото си занимание — да си спомнят за миналото и да правят планове за бъдещето. Неочакваната поява на мисис Гарднър добави единствения липсващ компонент в разговора — ведрото настроение и мъдрите съвети на любимата им леля. Новината, която тя донесе, повдигна духа на всички още повече.

На чай в личната дневна на Елизабет те си спомниха многото случаи, когато бяха разговаряли така, и се удивиха на начина, по който винаги бяха стигали до хармония и единомислие, вместо до разногласия.

— Никога не сме си разменили дори една груба дума — каза Джейн, отправяйки се към малката си дъщеря Луиза, която се чуваше да недоволства шумно откъм детската стая.

Елизабет се усмихна и погледът й срещна този на леля и, която възрази:

— Мила Джейн, не мога да повярвам, че ти някога би разменила груба дума с когото и да било, да не говорим за сестра ти или за мен.

Бракът не беше променил Джейн. Останала си беше все така мила и търпелива (дори прекалено), затова и децата й, което тя изключително много обичаше, винаги успяваха да наложат своето. Мисис Бенет често я предупреждаваше, че може да ги разглези, но такава опасност нямаше и трите приличаха твърде много на родителите си по характер. А освен това имаха и безценното предимство да бъдат деца на един щастлив брак.

Елизабет често казваше, че няма късмета на сестра си, тъй като нейните деца не бяха толкова хрисими, колкото тези на Джейн. Тъй като и двамата им родители бяха достатъчно свободолюбиви, не беше изненадващо, че децата им също бяха наследили това качество. Що се отнасяше до образованието им, Елизабет въобще не беше сполучила да зададе посока на живота им по свое усмотрение. Шестнадесетгодишната Касандра категорично беше отказала да замине да учи в Оксфорд, доволна да бъде обучавана от гувернантката на Джорджиана; напълно се бяха провалили и усилията й да накара Уилям, който беше почти на петнадесет, да отиде в интерната в Лондон, избран от семейство Бингли за братовчед му Джонатан. Дарси се беше опитал да проведе строг разговор с младия Уилям и да изиска да учи там или най-малкото да опита да изкара една година в колеж, преда напълно да се откаже, но нямаше никакъв успех, защото вече беше отстъпил пред Касандра.

— Ако Каси не трябва да замине да учи, защо да го правя аз? — с основание беше попитал Уилям, изтъквайки, че се справя прекрасно с частния си учител и въобще не смята, че училището на Джон ще му даде нещо добро. — Не искам да бъда принуждаван да спазвам военна дисциплина и да участвам в глупави игри. По-скоро бих учил музика и литература с мистър Кларк и бих яздил, или пък бих играл крикет в Дарбишър, отколкото да отида в пансион в Лондон.

Той беше толкова категоричен, че баща му, който ненавиждаше деспотизма в насилието в отношенията, нито можеше да му заповяда да отиде, нито имаше основания да промени решението му. Елизабет беше разстроена, че и двете й деца отказват да правят каквото тя очакваше от тях, но и тя като Дарси не желаеше да се стига до конфликт, който по-скоро би влошил нещата, отколкото да помогне.

Истина беше, че Касандра беше успяла да убеди баща си обучението й да не бъде усложнявано в девическото училище на миене Бакстър. Вече шестнадесетгодишна, тя се беше превърнала изключително интелигентна и начетена млада дама със собствено мнение и голям потенциал да конкурира остроумния език на майка си.

— Наистина, мамо, не вярвам да има нещо, което да мога да добавя към знанията си, ако престоя година или две в пансиона на мисис Бакстър. Ако за в бъдеще искаш да прекарам известно време в Оксфорд, бих предпочела да приема поканата на леля Джорджиана да й гостувам. Те двамата с мистър Грантли биха били далеч по-добра компания от мисис Бакстър. От тях мога да науча толкова повече! Не си ли съгласна?

Елизабет не можеше да не се съгласи. Опитите й да убеди дъщеря си, че има какво да се научи в един пансион, бяха напълно безнадеждни и Касандра отвърна с коварно предложение, което изненада майка и дори още повече.

— Знам какво би ми харесало най-много! — заяви тя и преди някой да може да си поеме дъх, продължи. — С удоволствие бих се научила как да пазарувам, да готвя и да въртя домакинство като леля Гарднър. Ричард казва, че тя няма равна, Емили също. Това вече би било нещо наистина полезно за една съвременна млада дама, не си ли съгласна, мамо?

Примамливата логика на аргумента й, в съчетание със съвършената невинност на изражението й, докато се опитваше да убеди майка си и леля си, беше обезоръжаваща. Елизабет се поколеба, но мисис Гарднър, която изпитваше безрезервна обич към децата на племенницата си, беше толкова поласкана, че чак не й се вярваше. Предвкусвайки успеха, Касандра продължи да упорства, обръщайки се към мисис Гарднър с големите си тъмни очи и ангелската си усмивка:

— Ще ме научиш ли, лельо?

— Разбира се, но майка ти и баща ти… — не можа да продължи, защото Касандра се хвърли да прегърне първо мисис Гарднър, а после и майка си, след което заяви категорично.

— Тогава вече е решено. Достатъчно ми е близо, за да идвам с коня си, а ако вали, може да пращаш каретата да ме вземе или пък ще оставам да преспя. О, нямам търпение да кажа на Уилям. Радвам се, че той няма да ходи в интерната, мамо — щеше да е толкова нещастен и аз щях да се чувствам толкова виновна! — Заяви тя и излезе с танцова стъпка от стаята, след което продължи надолу по дългия коридор, търсейки брат си.

Елизабет поклати глава, не знаейки какво да каже. Джейн си замълча, за да не каже нещо, което би обидило сестра й. Само леля й беше подготвена да говори, но беше толкова пристрастна към Касандра, че не можеше да направи нищо повече, освен да предложи малко утеха на Елизабет:

— Лизи, мила, не бива да се тревожиш. Знам, че моята Каролайн и Емили научиха много при мисис Бакстър, но не забравяй, че те нямаха основата, която вие с мистър Дарси сте дали на Каси тук в Пембърли. Ние живеехме в Чийпсайд, и с чичо ти чувствахме, че момичетата трябва да излязат в малко по-културна среда за година-две. Каси е съвсем права, като изтъква, че би било по-добре да отиде при Джорджиана в Оксфорд — тя е образована жена и изключително съвестен преподавател, но тъй като познавам Каси, мога да предположа, че за не повече от седмица вече ще се е отегчила сериозно.

Джейн охотно я подкрепи и Елизабет трябваше да се съгласи, че дъщеря й ще направи каквото сметне за добре.

— Наистина ли смяташ да я учиш да готви и да ръководи домакинство? — попита тя, а леля й се засмя:

— Така мисля и ми се струва, че ще й хареса — каза тя, без да бъде съвсем наясно как точно ще организира нещата вкъщи, за да настани Каси, но Емили й се притече на помощ.

— Тъй като аз съм тук, в Пембърли, през по-голямата част от седмицата, Каси може да ползва моята стая винаги когато идва — предложи Емили, която досега не беше вземала отношение по въпроса.

— Сигурна ли си, че няма да те притеснява? — попил Елизабет, обезпокоена да не би плановете на Касандра да объркат ежедневието на семейство Гарднър.

Емил и я увери, че с радост ще предостави стаята си на Касандра. Самата тя имаше на разположение няколко чудесни стаи в Пембърли точно срещу учебния кабинет, където даваше уроци на Уилям и на Касандра, когато бяха малки. Там обичаше да се усамотява. Водеше динамичен живот — работеше в библиотеката и в музикалния салон и преподаваше на децата в началното училище на Кити. Ходеше до Ламбтън всяка събота и се връщаше в Пембърли в понеделник. Тази организация се оказваше доста удобна за всички.

Междувременно животът на другите членове от семейството също се беше променил. Робърт Гарднър се беше установил почти за постоянно в Лондон, където се беше заел да следи правните въпроси в търговските дела на баща си. Робърт беше пожелал да учи право. Съмнявайки се, че синът му ще има волята да отдели нужното внимание на търговията, мистър Гарднър наскоро беше наел един много способен сътрудник. Което означаваше, че Робърт можеше да отдели повече време на образованието си, но сведенията, които идваха от Лондон, не предполагаха, че хвърля сериозни усилия в учението.

Ричард, от друга страна, успешно беше преминал през тежък курс по медицина първо в Единбург, а след това и в Париж, след което беше започнал практика в един район на Бирмингам, който отчайващо се нуждаеше от услугите му. С помощта на приятеля си Пол Антоан той беше обзавел скромна приемна и беше закачил табелка с името и специалността си отпред. Пациенти имаше предостатъчно — от възрастни мъже и жени, страдащи от пристъпи на треска или плеврит, до пеленачета с круп или ангина — всички идващи с надеждата, че ще бъдат излекувани от новия доктор. Докторът, на чието място беше дошъл, беше работил само два дена от седмицата в общинската лечебница и Ричард с радост беше приел работата. Скоро обаче беше разбрал, че пациентите, които трябва да бъдат ни — и в лечебницата, и в приемната му, са два пъти повече. Често работеше до късно и се прибираше в квартирата, която бяха наели в града, без да вечеря.