* * *

Когато на Коледа семействата се събраха в Пембърли, Джейн, винаги много чувствителна към витаещата във въздуха романтика, забеляза, че мосю Антоан, чиято външност и обноски тя смяташе за безукорни, и мис Емили Гарднър прекараха почти цялата вечер заедно и танцуваха един с друг по-често от всяка друга двойка.

Предупреждавайки сестра си да не прави прибързани изводи, Елизабет се съгласи, че наистина е така. Европейските танци като валса бяха навлезли в балните зали в Англия отдавна, но, макар да бяха популярни в Лондон, в провинцията беше различно. Ричард, прекарал две години в Париж, беше доста добър танцьор, докато, изненадващо, Пол Антоан изглеждаше по-малко уверен и трябваше да го убеждават да се включи в танците. Когато склони обаче, се оказа, че танцува безупречно — движеше се с такава лекота, че всяка млада дама се надяваше да покани нея за следващия танц. Той обаче държеше да бъде признателен гост и преди да се приближи към която и да е друга дама, танцува най-напред с Елизабет, мисис Гарднър, Каролайн и Емили.

До края на вечерта Джейн остана развълнувана от изгледите за развитие на една истинска романтична връзка, но Елизабет не беше толкова сигурна. Тя също беше наблюдавала двойката и макар да нямаше съмнение, че на Емили й беше много приятно, отношенията им като че ли си оставаха в рамките на едно много приятно приятелство. Елизабет сподели това със сестра си.

— Все още не мога да разбера нищо. Или Емили е много предпазлива, или не се интересува от него като обект на специални чувствата — каза тя объркана.

Джейн се усмихна.

— Не вярвам да е последното, Лизи. Той е толкова привлекателен младеж. Колкото до това дали е предпазлива, ако не внимава, може да се окаже в опасност да разбие сърцето му. Честно, Лизи, момчето изглежда вече дълбоко влюбено в нея.

Емили Гарднър съвсем не знаеше как да опише чувствата си към мосю Антоан. Това беше първият път, в който проявяваше интерес към някого от приятелите на брат си, въпреки че беше срещала много от тях, когато той беше в колежа. Пол Антоан се различаваше от тях в много отношения. Беше французин, или поне наполовина французин, което означаваше, че по традиция притежаваше вродена галантност към всички жени, млади или стари. Тя беше забелязала с одобрение искреното удоволствие, което той явно изпитваше, когато разговаряше с майка й или с братовчедките й по време на вечеря. Дори когато наоколо имаше няколко по-млади жени, той не показваше никакво особено предпочитание към тях.

Емили беше забелязала, че в тези случаи той обикновено се приближаваше до нея и когато се разхождаха навън, съвсем естествено тръгваше в крачка с нея, но отдаваше това по-скоро на приятелството, което се беше развило помежду им, отколкото на някакво специално отношение от негова страна. Когато й направи комплимент за майсторското изпълнение на едно сложно произведение, което я беше помолил да му изсвири веднъж в музикалния салон в Пембърли, на нея й стана много приятно, но си каза, че който и да й беше отправил подобна похвала, би се почувствала по същия начин.

Не отричаше, че той притежава качества, на които тя се възхищаваше. За първи път можеше да разговаря с мъж, който я приемаше като равна, а не просто като партньорка в танците и забавите или като представителна жена, с която да се появи в театъра. Той се беше оказал искрено заинтересован от мнението й по много въпроси, а освен това имаше и свое мнение, което споделяше с нея точно по същия начин, по който би го споделил с брат й или с баща й.

За Емили, която беше запозната със сегрегацията на жените по-скоро в социален аспект, това беше приятно ново преживяване и тя му се наслаждаваше. Също така беше напълно в неведение, че от няколко седмици приятелството им е обект на наблюдение от страна на общите им приятели и членовете на нейното семейство. Ако се беше вгледала по-внимателно щеше да остане изненадана, защото макар в съзнанието й да имаше само чиста наслада от едно приятелство, такова приятелство тя никога преди не беше споделяла с никой от младите мъже, които познаваше.

Глава седемнадесета

За свободата на народа

Петнадесетте месеца на бурна политическа агитация донесоха вълна от социални промени, която заля Англия и промени живота на много от хората в нея. След исторически избори, които дадоха на вигите неоспоримо мнозинство в Камарата на общините, лорд Грей удържа на думата си, прокарвайки своя Законопроект за реформа в противовес на организираната опозиция на Камарата на лордовете. Те забавиха приемането му, като заговорничеха помежду си и от време на време дори с хората на краля и стигнаха до там, че почти разрушиха избраното правителство.

Кралят отначало се колебаеше, но след една горчива зима на недоволство, през която народният гняв и безредици доведоха Британия до ръба на катастрофа, осъзна, че парламентарната реформа е оправдана, ако нацията бъде удържана в цялост. След няколко седмици на колебания и много машинации Камарата на лордовете се огъна и сякаш голяма въздишка на облекчение се отприщи навред из страната.

Фицуилям и Каролайн бяха в Лондон през последните смутни дни. Когато всичко свърши, те се върнаха у дома като от битка, носейки своя трофей — копие от Закона, обявен за съвременната Магна Харта50. И заявиха, че отхвърлянето на старата система за гласуване с фиктивни гласове е равносилно на победа за народа, чиито протести са принудили краля и хората му да се вслушат в народния глас.

Мисис Гарднър, която се беше грижила за двете си обични внучета Изабела и Едуард, докато родителите им бяха в Лондон, попита дали след като сега всичко вече е свършило, ще си вземат почивка.

— Не е свършило — каза Фицуилям за нейна изненада. — Всъщност това е само началото. Сега имаме реформиран Парламент, трябва да продължим да настояваме за разширяването на избирателните права и за премахване на робството.

Каролайн също го подкрепи.

— И няма да свърши, докато във фабриките и мините продължават да работят малки деца, мамо. Дала съм обет да подкрепя тяхната борба.

Мисис Гарднър се съгласи, че експлоатацията на деца е отвратителна практика, но за съжаление нито тя, нито съпругът й могат да видят някаква възможност за промяна — след като вече индустриалците имат повече, а не по-малко сила в Камарата на общините, те едва ли ще допуснат да бъдат приети закони за забрана на детския труд, които биха попречили на печалбата им. Но Каролайн, както винаги, не се обезсърчаваше лесно и беше решена да започне кампания за „извеждане на децата от мините и пращането им в училите“.

Фицуилям разкри, че Каролайн вече се с възползвала от възможността да се срещне по тези въпроси с влиятелния лорд Алтроп, който, макар и първоначално изненадан от исканията й, я беше уверил, че интересите на децата са на първа позиция в плановите му. Обещал беше, че това е въпрос, който лично той ще повдигне много скоро, посредством закон за регламентиране на работното време и условията на труд във фабриките.

Фицуилям отначало бил изненадан, когато тя му казала за разговора си с лорд Алтроп, но скоро й повярвал, когато той лично го поздравил за интелигентността и чара на жена му. Очевидно нейната смелост в полза на социалните промени съвсем не беше навредила на съпруга й. Дарси и Елизабет чуха историята от мистър и мисис Гарднър, когато заедно с Бингли и Джейн вечеряха в Пембърли следващата събота.

— Да не повярваш — каза мисис Гарднър, — но Каролайн въобще не е била притеснена от този голям човек. Чувствала е, че той, като едни от най-влиятелните и способни членове на Парламента, със сигурност би бил най-подходящият, който може да се застъпи за такава важна кауза.

Джейн и Елизабет възкликнаха с недоверие, но Дарси се усмихна и каза:

— Разбира се, че е постъпила правилно. Да не би да е по-добре да излее душата си пред някой никому неизвестен човечец с малко или никакво влияние в кабинета!

Той припомни на Елизабет, че беше предрекъл, че с Каролайн до себе си Фицуилям ще стигна далече. Бингли се съгласи, като добави:

— С този чар не би могла да засегне никого, както би се случило, ако някой друг, дори и не толкова прям, колкото Каролайн, направи опит за такова застъпничество.

Мистър Гарднър, който едва успяваше да прикрие гордостта си от младата си дъщеря, се намеси лаконично, за да изтъкне, че никой, който познава Каролайн, не би се усъмнил в искрената й всеотдайност, когато има пред себе си ясна цел.

— Вярвате ли, че може да устои на прищевките на политическия живот? — запита Елизабет.

Дарси отвърна:

— Тук не става въпрос само за смелост. Не вярвам, че тя може да бъде толкова безпричинно смела заради мъжа си, е, поне не повече, отколкото е той самият. Всеки път, когато говоря с нея, не мога да не чувствам, че Каролайн иска да промени света. Вижда несправедливост и иска да направи нещо, независимо дали става въпрос за децата на бедните, които са принудени да работят във фабриките и да останат неуки, или за възрастните вдовици, които няма къде да отидат, освен в приют за бедни, след като цял живот са се трудили в услуга на някого. Уверен съм, че тя вижда начини, чрез които да привлече вниманието към тези проблеми и в нашата община. Това вероятно няма как да навреди на репутацията на Фицуилям.

Мистър Гарднър се съгласи, но жена му изрази надежда, че дъщеря им няма да се съсипе от политическа работа.

— Виждам я с едното дете на ръце и с друго до полата й, говореща търпеливо на всеки, който е готов да слуша за злините на детския труд. Знам, че има неизчерпаема енергия, но се опасявам, че работи твърде много — каза тя с майчинска загриженост.