Елизабет беше изненадана и изненадата прерасна в изумление, когато Шарлот поясни, че лейди Катрин й е предложила работа като нейна компаньонка срещу заплащане, което би осигурило годишния й доход, и в допълнение — къща за нея и дъщерите й в границите на имението.

— Беше много щедро предложение, но аз знаех, че не мога да го приема. Бях притеснена, че отказвам — нямах друга възможност пред себе си — продължи тя, усмихвайки се оправдателно. — Казах, че трябва да бъда близо до баща си, който не е в добро здраве, поне докато по-малкият ми брат Франк не се върне от Индия. Нейно благородие не остана доволна. Помоли ме да помисля отново и аз много се опасявах, че съм я разгневила, но тогава тя покани моята Кати да прекара Коледата в Розингс. Предполагам, че и семейство Фицуилям са поканени. Не исках да ядосам Нейно благородие, затова се съгласих веднага.

— А Кати с желание ли остана?

— Да, тя е много зряла за възрастта си, с удоволствие се застоява в музикалния салон и в библиотеката, където й е разрешено да чете и да се упражнява на пианото. Лейди Катрин има голяма слабост към нея и винаги се е интересувала от развитието й.

Елизабет осъзнаваше колко много е коствало на Шарлот да откаже предложението на лейди Катрин — толкова изгодно и примамливо. Когато сервираха чая, към тях се присъединиха Дарси и мисис Гарднър, които поздравиха Шарлот сърдечно и мило. Като им благодари и предаде поздравите на лейди Катрин към племенника й, тя заговори за своите планове за бъдещето. Беше открита и честна, а също така и съобразителна, каквато е била винаги, дори и в дните, когато с Елизабет и Джейн растяха заедно в Меритън. Шарлот говореше спокойно за бъдещето си. Нямаше много възможности пред нея и семейството й. Можеше да отиде при баща си в Лукас Лодж, но това щеше да бъде само временно положение. Брат й Франк се връщаше от Индия през пролетта и смяташе да се жени.

— Няма да има място за две жени в Лукас Лодж — заяви тя тъжно.

На Елизабет й домъчня за нея. Лукас Лодж беше неин дом почти тридесет години, а скоро щеше да бъде чужда там. Шарлот обаче винаги се беше отличавала с трезва преценка и помоли за съвет относно инвестирането на спестяванията на съпруга й в полза на двете й по-малки дъщери. Тя самата можеше да живее спокойно с годишния си доход, но искаше да направи нещо повече с живота си. Беше на четиридесет и три години и в отлично здраве. И можеше да бъде активна, както сама се изразяваше.

— Иска ми се да открия малко училище — каза тя приповдигнато — за млади госпожици, които биха искали да усвоят някои основни тънкости в общуването — обноски, етикет, такива неща.

Елизабет, която не си беше представяла Шарлот в такава светлина, не можа да каже нищо, мисис Гарднър обаче заговори ентусиазирано:

— Мисля, че това е отлична идея, мисис Колинс. За съжаление младите жени днес получават много малко насоки в това отношение, освен ако нямат добра гувернантка или пък близки в съответните социални кръгове. Много семейства, които разполагат с достатъчно средства, нямат на кого да се доверят за обучението на дъщерите си. Вашето малко училище (ако правилно съм разбрала, че ще бъде пансион като този на мисис Бартън в Оксфорд) ще бъде в услуга на една много полезна цел.

— Мислиш ли, че ще има много такива семейства в Меритън, лельо? — попита Елизабет.

— В Меритън — едва ли, но съм сигурна, че много семейства от средните слоеве в Дарби и дори в Кимптън и околността ще приветстват идеята. Връзката Ви с Розингс и най-вече с Пембърли ще бъде приета като сериозно предимство, мисис Колинс — каза тя, а Шарлот се зарадва, че намеренията й бяха срещнали подкрепа.

Дарси, впечатлен от решителността на Шарлот и окуражаващите забележки на мисис Гарднър, дори предложи още на следващия ден да се срещнат с мистър Гарднър, за да обсъдят детайлите.

— Мистър Гарднър без съмнение има изключителен опит и не се съмнявам, че ще Ви даде отлични насоки, мисис Колинс. Бих Ви посъветвал да се консултирате с него, преди да вземете каквито и да било решения.

На следващия ден мисис Гарднър ги покани на вечеря, за да може Шарлот да се консултира със съпруга й. Мистър Гарднър беше почти толкова ентусиазиран, колкото и жена му, но малко по-предпазлив по отношение на инвестирането на средства и наемането на сграда. Той подчерта, че в съседните области и из цяла Средна Англия със сигурност има няколкостотин семейства — на новозамогнали се богаташи, на търговци, на хора с професии, които отчаяно искат да си осигурят място във висшето общество — ако не за себе си, то поне за децата си.

— Като необработени диаманти — вметна той, — с малко шлифоване ще могат да си проправят по-лесно път в обществото. Вашето малко училище, мисис Колинс, и други подобни на него, биха могли да им помогнат за това.

— Вярвате ли, че хората биха плащали, за да бъдат дъщерите им обучавани как да се държат в обществото? — попита Шарлот с известно колебание.

— Мила мисис Колинс, хората биха платили за всичко, ако са убедени в качеството на това, за което плащат. Вашата задача е да ги убедите, че има за какво да дадат парите си, и аз не се съмнявам, че ще успеете — отговори той с обичайната си добронамерена увереност.

Елизабет и Дарси си размениха погледи и в изражението на съпруга си Елизабет забеляза причината, заради която между двамата мъже процъфтяваше толкова стабилно приятелство. Безрезервната откритост и честност на чичо й, съчетани с пълната липса на надменност и егоизъм, бяха привлекли вниманието на Дарси още в началото на познанството им отпреди много години и от тогава до днес връзката им продължаваше да става все по-здрава. Дарси изпитваше огромен респект и привързаност към мистър и мисис Гарднър и сега ясно си пролича защо беше така.

Загрижеността и интересът, с които те подкрепиха плановете на Шарлот не само за нейното бъдеще, но и за бъдещето на дъщерите й, бяха неизмерими. Тя получи обещание, че ще й бъде оказана помощ за намирането на подходящ имот, който да наеме — в Кимптън или отвъд границата на графството, в Нотингамшър. Мистър Гарднър — напредничав и трезвомислещ мъж, беше изпълнен с възхищение към куража и решителността на мисис Колинс и заяви, че с радост ще й съдейства по всякакъв възможен начин. Шарлот беше истински признателна и благодари на всички за помощта и съветите, особено на мистър Дарси и на семейство Гарднър. Сигурна беше, че без тяхната помощ едва ли щеше да постигне много.

Когато седмица по-късно тя замина, за да гостува на баща си за Коледа, дъщеря й, Ребека, остана в Пембърли. Тя беше на същата възраст като Касандра и малко по-малка от Емили. Между трите се беше породило толкова близко приятелство, че вероятно след десет години щяха да бъдат също толкова близки, колкото майките им една с друга.

Изпращайки отдалечаващата се карета с майка й и Амелия-Джейн, Ребека отбеляза с уверен глас:

— Амелия-Джейн все още има нужда да се грижат за нея. Мисля, че мама знае, че аз вече съм достатъчно голяма, за да мога да остана сама.

Елизабет се усмихна и я прегърна.

— Разбира се, че знае, но ти, Беки, не бива да забравяш, че тук не си сама — имаш всички нас до себе си.

Вътре в себе си тя знаеше точно какво имаше предвид детето. Болезнено наясно с положението, в което се бяха оказали, откакто баща им беше починал, двете по-големи момичета бяха разбрали, че трябва да започнат да разчитат на собствените си сили. В лицето на майка си те имаха много добър пример и нямаше съмнение, че Ребека е решена да се равнява по него.

* * *

Ричард Гарднър пристигна у дома си навреме за Коледа. С него беше и приятелят му Пол Антоан — млад мъж с образцови обноски и изтънчен европейски чар, какъвто не се срещаше често в Дарбишър. Семейство Гарднър, които познаваха много семейства, емигрирали в Лондон по време и след годините на войната, го посрещнаха топло и незабавно го представиха на семейството и приятелите си.

Въпреки специалното внимание към Ричард — сега напълно подготвен и правоспособен лекар, дамите — и стари, и млади — бяха по-заинтригувани от приятеля му. Той се отличаваше с доста приятна външност, макар да не притежаваше мъжествената красота на Ричард. Имаше изтънчени черти и особено изразително лице, живи очи и тъмна коса. Гласът и обноските му бяха безупречни, но без да изглеждат изкуствени, и когато беше в компания — на вечеря, или на карти, — разговорът с него течеше толкова естествено, че всички се чувстваха прекрасно в компанията му. След като мосю Антоан се запозна с по-голяма част от приятелския кръг на семейство Гарднър, всички бяха единодушни, че той е един от най-приятните млади мъже, които са срещали от години насам. Част от очарованието му идваше от очевидното му нехайство, че е харесван. Никога не беше обичал да привлича и да изисква внимание, но винаги отвръщаше подобаващо, когато получеше подобно отношение.

Емили Гарднър, която правеше компания на Пол Антоан и го придружаваше на социални събития, винаги когато брат й беше зает, го намираше за много приятен събеседник и с удоволствие се стараеше да намира интересни занимания и места, които да посещават, когато бяха заедно. Присъщата му любознателност и нейната отзивчивост се допълваха естествено и те общуваха помежду си с лекота. Когато тя го доведе в Пембърли и го разведоха из къщата и градината, той остана запленен, след което помоли да му позволят да се върне и да разгледа отново библиотеката, която беше, разбира се, любимата част от имението на Емили.

Тъй като Джеймс Кортни, студентът по теология, се беше върнал за ваканцията в Оксфорд, Емили помоли за разрешение Пол Антоан да прекарва известно време в библиотеката, за което той беше наистина много благодарен. За Емили това беше специално удоволствие, тъй като страстта й към библиотеката и колекцията от произведения на изкуството в Пембърли се увеличаваше всеки път, щом влезеше там. Когато се оказа, че мосю Антоан е ревностен любител на изкуството и притежава талант за рисуване, Емили искрено се зарадва и му обеща, че напролет ще му покаже най-красивите места ся имението Пембърли, за да може да рисува каквото пожелае.