На връщане от едно гостуване у семейство Гарднър Дарси и Елизабет най-неочаквано се натъкнаха на Каролайн — в малка двуколка, придружена от двете си деца и сестра си Емили, да раздава памфлети пред странноприемницата в Ламбтън. Виждаше се, че интересът е голям, тъй като хората се спираха и задаваха въпроси, а Каролайн, очевидно добре обучена от Фицуилям, имаше отговор на всеки въпрос.

— Не мога да повярвам — възкликна Елизабет, — като знам колко беше свита.

Дарси се засмя:

— Тя ще накара Фицуилям да се кандидатира за Парламента, помни ми думата. Може да е дребничка, но има много буден ум. Мистър Гарднър сподели с мен, че съжалява, задето Каролайн не е избрала да се присъедини към семенния бизнес. Убеден е, че е много по-умна от Робърт. Много се гордее с нея.

Елизабет трябваше да се съгласи, че младата й братовчедка със сигурност е най-личното дете в семейството. Емили беше прилежна и кротка, с прелестно чувство за хумор, но без редкия чар на по-голямата си сестра, а Робърт, макар и възпитан и симпатичен младеж, не проявяваше ентусиазъм към почти нищо. Отличаваше се с неприятно равнодушие, благодарение на което изглеждаше особено повърхностен. От друга страна, Каролайн правеше всичко с въодушевление — с каквото и да се захванеше, прекрасните й очи заблестяваха, без значение дали събираше подписка, или дарения за бедните. Без съмнение съпругът й имаше голяма полза от обаянието и грацията, които струяха така естествено от нея. Много от младите и амбициозни членове на Парламента биха дали мило и драго да разполагат с такива козове.

Брат й Ричард, който не беше най-големият, но превъзхождаше двете си сестри и по височина, и по тегло, си оставаше непонятен за всички, с изключение на най-близките в семейството. По времето, когато се преместиха в Дарбишър, той беше в интернат и докато по-малкият му брат не стигна по-далеч от Кеймбридж, след което се ориентира към търговията на баща си, Ричард реши, че иска да бъде лекар. Той следваше това свое намерение толкова целеустремено, че завърши обучението си в Единбург с отличие и беше препоръчан от преподавателите си да продължи образованието си в Париж, където скоро постигна желаната цел.

Сега се прибираше у дома с планове да практикува, но не в модерния Лондон или Бат, а в Бирмингам.

— Защо Бирмингам? — попита Елизабет, тъй като знаеше, че леля й се надяваше той да се върне да живее вкъщи и да работи в областта.

— Това беше и моят въпрос, Лизи — отвърна мисис Гарднър, признавайки, че е била разочарована, но синът й вече беше взел решение и отговорът му, който тя извади от кесийката си, и подаде на Елизабет да прочете, изясняваше всичко.

Писмото на Ричард гласеше:

„Защото, мила мамо, в Бирмингам се нуждаят от лекари — там никой не желае да лекува работниците. В Дарбишър имате най-малко няколко хирурзи, имате болница. Обикновените хора в Бирмингам нямат нищо. Ако са твърде бедни, за да платят за доктор, просто умират по домовете си. Аз бях много облагодетелстван с образованието си и чувствам, че трябва да дам нещо обратно на хората, които се нуждаят от помощ. Но ти не се притеснявай, мамо, когато не работя, ще си идвам вкъщи, колкото често поискаш. Домът ми е в Оукли. Току-виж дори ти омръзнало от мен. Мила мамо, един приятел, с когото работихме заедно през тези две години, също ще дойде в Англия — Пол Антоан, най-малкият син в семейство, с което се сближих много. Той ще работи с мен и ще ми бъде помощник в практиката. Сигурен съм, че много ще го харесаш. Майка му беше англичанка, но за съжаление вече не е между живите и това ще бъде първото му идване в Англия от десет години насам. Доста е стеснителен, надявам се, че ще можем да го накараме да се чувства като у дома си. Знам, че мога да разчитам на теб. Толкова ми се иска да си бъда вкъщи с всички вас.

Твой любящ син, Ричард“

Когато върна писмото, на Елизабет й се стори, че леля й вече е приела, че синът й ще работи където поиска. Беше видимо щастлива, че си идва, и беше благодарна, че засега поне няма намерения да напуска семейния дом. Мисис Гарднър обичаше всичките си деца, но никога не беше имало съмнение, че любимецът й е Ричард. Тя изключително много се гордееше с постиженията му и тъй като беше болезнено толерантна, не можеше да си позволи да критикува решението му дори и ако не го одобряваше.

Елизабет беше убедена, че веднага щом Ричард се върне, майка му ще приеме волята му и ще стане най-големият му защитник.

Няколко дена по-късно Фицуилям и Каролайн бяха на гости в Пембърли за вечеря. Когато Елизабет разказа за плановете на Ричард да работи в Бирмингам, реакцията на Фицуилям беше напълно различна от нейната. Той изтъкна, че Бирмингам, с известното си Политическо обединение за реформа, ръководено от Томас Атуд49, бързо се превръща в център на реформисткото движение.

— Няма по-добро място за работа за такъв умен млад мъж като Ричард. Той не само ще се сближи с много от работниците и семействата им, но и ще разбере проблемите им и ще може да се застъпи за реформи, които ще помогнат да се облекчи теглото им. Повярвай ми, Лизи, те се нуждаят от него много повече, отколкото достопочтените омъжени жени от средната класа в Дарби.

Елизабет не смяташе да остави без отговор тази хаплива забележка и тъкмо щеше да се обади, когато се намеси Каролайн, за да успокои раздразнението й.

— Мила братовчедке Лизи, не го оставяй да се шегува така с теб. Не се ли срамуваш, Фици — смъмри го тя и продължи. — Всъщност той иска да каже, че Ричард е не просто добър лекар, а лекар със съвест и разбиране относно нуждата от промяна в селища като Бирмингам. Той ще може да използва влиянието си сред местните магистрати и членове на Парламента, за да помогне на онези, за които няма кой да се застъпи. Така ли е, Фици?

Галеното обръщение, което никой друг нямаше правото да използва, разведри изражението на Фицуилям и накара Дарси и Елизабет също да се усмихнат. Фицуилям кимна в знак на съгласие, че жена му е права. Освен това тя беше изразила идеите му много по-ясно от него самия. Дарси обаче добави:

— Не се и съмнявам, че Ричард ще работи здравата и ще помага на болните в Бирмингам, нито пък имам колебания относно всеотдайността му към каузата, но не вярвам, че лекарските му умения ще са достатъчни, за да накара магистратите да дадат някакви средства за здравеопазване. Сигурен съм, че те са устояли на всички опити да бъдат убедени да помогнат за подобряването на условията в лечебницата, която осигурява толкова недостатъчни грижи за бедните, както и да дадат средства за разширяването на училищната сграда. Желая му само доброто, но се опасявам, че се изправи пред непосилна задача.

След вечеря разговорът неизбежно се прехвърли върху изборите и обещания законопроект за реформи. Фицуилям беше убеден, че лорд Грей ще удържи на думата си. Дарси обаче не смяташе така. Той изтъкна, че вигите са точно толкова „аристократични“ във възгледите си, колкото и торите.

— Няма голяма разлика помежду им — предупреди той, добавяйки, че вигите са свикнали да следват своя собствен курс.

Фицуилям обаче виждаше надежда в нарастващата зависимост на вигите от новите им поддръжници — средната класа. Те, заедно с образованите хора с различни професии и представителите на академичните кръгове, се бяха обединили за по-голяма сила в борбата за реформа, а той беше убеден, че лорд Грей няма да ги предаде. Посред ескалиращо политическо напрежение, в което Фицуилям и сподвижниците му бяха неизбежно въвлечени, годината наближи своя край. В Лондон бушуваше буря срещу непримиримостта на лордовете от партията на торите към първия законопроект за реформи, представен от лорд Грей и по всяка вероятност се задаваха избори, в които предстоеше да се реши съдбата на реформата.

Шарлот Колинс, която беше длъжна да посети роднините на покойния си съпруг, преди да напусне Кент, пристигна в Пембърли през есента. Изморена от полемиките, Елизабет с радост приветства пристигането на приятелката си, знаейки, че тя е напълно незаинтересована от политиката. Предстояха им приятни разговори за домашни и семейни дела, както в доброто старо време, които според Елизабет със сигурност щяха да разведрят Шарлот.

Тя доведе само двете си по-малки дъщери — Ребека и Амелия-Джейн. Катрин — вече шестнадесетгодишна млада дама, беше поканена да остане в Розингс за Коледа. Тази покана беше привилегия, които Шарлот беше отказала за себе си и останалите момичета, но с радост беше позволила на Катрин да приеме.

— Оценявам предимствата на покровителството на лейди Катрин — обясни тя на Елизабет. — И макар да не можех да го приема за себе си, чувствах, че за Катрин това изживяване ще бъде от голяма полза — тя е разумно момиче и няма да се поддаде на изкушенията. Наясно е, че няма как да се надяваме дори да наподобим начина на живот, който лейди Катрин може да си позволи, и затова ще му се наслаждава, докато има възможност, но, надявам се, без да въздиша по него след това.

Елизабет искрено й съчувстваше.

— Убедена съм, че ще бъде така, Шарлот — каза тя. — Трябва да се гордееш с момичетата си. Не вярвам, че някоя от тях може да се подведе по разточителни демонстрации на богатство, колкото и примамливи да изглеждат.

Шарлот се обърна към приятелката си и се усмихна.

— Така е, Елайза, ти ме познаваш най-добре. Ако ти кажа, че съм отказала щедро предложение от страна на Нейно благородие, защото съм решила че не е правилно да приема платена длъжност в дома й, ще разбереш, че не съм престъпила принципите си заради пари и по-добър живот.