Впечатлена от разказа му, Елизабет остана безмълвна. Дарси продължи:

— Що се отнася до това къде ще живеят, могат да останат в пасторския дом, колкото е необходимо — докато станат готови да се преместят. Леля не бързи да определи заместник на мистър Колинс. Свещеникът от едно владение в южния край на имението ще идва в Розингс и ще обслужва параклиса. Въпреки това, ако ти искаш, може след погребението да поканим Шарлот и момичетата за известно време в Пембърли — така, в различно обкръжение, сигурно ще могат да приемат загубата по-безболезнено.

Въпреки че запази мълчание, докато слушаше за положението на Шарлот, Елизабет, разбира се, не остана равнодушна. Всичко казано беше явно потвърждение за благоразумието и загрижеността на съпруга й дори към онези, които не принадлежаха към близкия му кръг роднини и приятели. Разхождайки се из гората на Розингс, тя беше размишлявала върху несправедливостта на съдбата към Шарлот — без да е изпитала радостта от това да бъде обект на интерес от мъжка страна, тя се беше омъжила заради жалката сигурност, че няма да живее в бедност, за мъж, когото Елизабет беше презирала, но който беше дал на Шарлот уютен дом и любящи дъщери — това беше обрат на съдбата, който Елизабет не можеше да разбере. Дарси я беше успокоил поне за близкото бъдеще.

Когато достигнаха оградата към полето, той й помогна да премине от другата страна, а тя го прегърна топло и изрази благодарността си:

— Благодаря ти, о, толкова много ти благодаря, мили! Какво щях да правя без теб? — промълви тя и беше възнаградена с усмивка, която й напомни за реакцията му, когато по пътя от Розингс към Меритън за първи път му беше признала, че чувствата й към него са претърпели пълна промяна в сравнение с времето на първото му злополучно предложение в Хънсфорд.

До този момент вече бяха достигнали къщата, а там, пред каретата, с която беше пристигнал сър Уилям Лукас, видяха Марая и семейството й. Не желаейки да ги притесняват, те продължиха към странноприемницата, където заедно с Чарлс и Джейн щяха да останат за през нощта. Нямали бяха време да отидат при тях лично — изпратили бяха съобщение от Пембърли с тъжната новина и с подробности за погребението.

Когато пристигнаха, Джейн изглеждаше напълно изтерзана от неудобствата на пътуването и от притеснение за Шарлот и децата, Бингли, който я придружи до стаята на горния стаж, също имаше много уморен и изтощен вид. Болезнено преживял загубата на родителите си преди много години, той едва успяваше да се справи с шока от смъртта. Джейн притежаваше такава чувствителност, че можеше почти физически да усети скръбта, която беше сигурна, че приятелката й Шарлот изпитва.

Познавайки емоционалността на сестра си, Елизабет побърза да й предаде разказа на Дарси за срещата му с лейди Лукас. Това не намали дълбокото страдание на Джейн за Шарлот, но все пак се успокои, че тя няма да бъде оставена без средства.

— Оказва се, мила Джейн, че мистър Колинс е притежавал доста повече здрав разум, отколкото му приписвахме, или по-скоро, отколкото аз му приписвах, защото помня, че ти, за разлика от мен, никога не беше склонна да го заклеймиш с такава готовност — каза Елизабет.

Джейн отново прокара ръка по обляното си в сълзи лице.

— Лизи, мила, през целия път от Ашфорд до тук чувствах такава вина за всички лоши неща, които сме говорили за горкия мистър Колинс. Не можех да повярвам, че е мъртъв и че Шарлот и трите й дъщери са останали да се справят сам-самички.

Елизабет побърза да я успокои:

— Недей, Джейн, няма нужда да се тревожиш. Мистър Дарси ме увери, че Шарлот и момичетата няма да бъдат изоставени.

За разлика от Елизабет, Джейн никога не беше критикувала Шарлот за решението й да приеме предложението на мистър Колинс. Наясно беше че ако Шарлот, която тогава беше почти на двадесет и седем години, не се беше омъжила, едва ли щеше да има още много възможности пред себе си. И макар мистър Колинс безспорно да беше един от най-глупавите мъже, които някога беше имала нещастието да срещне, Джейн трудно можеше да намери нещо нередно в начина, по който той обграждаше с грижи и внимание съпругата и децата си. Това, че беше раболепен и изключително пристрастен към благодетелката си, лейди Катрин, както и прекомерно надменен в изтъкването на собствените си достойнства, на Джейн й се струваше доста маловажна подробност, която, макар и да будеше насмешка в околните, в действителност не беше навредила на семейството му. И както изтъкна тя, сега ставаше ясно, че вниманието му към лейди Катрин по всяка вероятност се беше оказало от голямо значение за облекчаването на съдбата на семейството му след неговата кончина.

Независимо от резервите, които имаше, Елизабет трябваше да признае, че може би наистина е така. И все пак, макар сега да не беше нито времето, нито мястото да го каже, беше убедена, че тя лично никога не би се съгласила на брак с мистър Колинс, независимо колко ограничени биха били възможностите и за женитба.

Докато се приготвяше за погребението, Елизабет се питаше дали някой ден няма да приема случващото се просто като още една повратна точка в живота на Шарлот, а не като ужасна трагедия, както изглеждаше в този момент. Шарлот винаги беше успявала да преминава спокойно както през бурните, така и през тихите вълнения в живота. Елизабет не се съмняваше, че отново ще се изправи на крака. Но за да не засейте чувствата на Джейн реши да запази тези мисли за себе си.

След погребението, извършено с подобаваща тържественост и изпълнено с патос, и скромната траурна церемония в Розингс, където беше отдадена почит на покойния мистър Колинс за вярната му служба към лейди Катрин и близките й, опечалените се върнаха в пастирския дом в Хънсфорд.

Там, заобиколена от приятелите и семейството си, Шарлот свали черното си боне и черния воал и поднесе чай и бисквити в салона. Лицето й беше скръбно и бледо, но самата тя изглеждаше спокойна и овладяна, поела отново обичайните си домашни задължения, също както и дъщерите й, с изключение на малката Амелия-Джейн, чиито очи все още бяха зачервени от плач.

— Тя беше любимката на баща си — отбеляза Шарлот, когато Джейн се опита да накара детето да хапне бисквита.

Елизабет се трогна. Не беше допускала, че мистър Колинс може да има любимо дете — толкова тесногръд и скучен беше изглеждал винаги. Възможно ли беше да е изпитвал такава привързаност?

— Угаждаше й за всичко — продължи Шарлот, — мисля си, че се чувстваше виновен, задето така открито изрази разочарование, когато тя се роди. Искаше син, нали разбираш, Лизи?

Както винаги, Шарлот се стараеше да намери обяснение за всичко.

Джейн и Елизабет кимнаха, и двете неспособни да отговорят каквото и да било. Това съвсем не беше онзи мистър Колинс, когото познаваха.

По-късно, когато се приготвяха за тръгване, Елизабет и Дарси настояха Шарлот да обещае, че ще ги посети в Пембърли. Никак имаше да й бъде трудно да изпълни такова обещание — толкова благодарна беше за подкрепата и добрината на двете си приятелки от детинство и съпрузите им, които искрено уважаваше.

Тя се съгласи да ги посети веднага щом уреди формалностите и приключи с ангажиментите си в Хънсфорд.

— Лейди Катрин беше много любезна. Увери ме, че мога да остана колкото е нужно и ми предложи помощта на управителя си за документите. Аз обаче искам да приключа всичко възможно най-скоро, Лизи. Няма да злоупотребявам с гостоприемството й — заяви тя.

— Тогава трябва да дойдеш при нас, мила Шарлот — предложи Елизабет. — Доведи и децата. Каси мечтае за малка приятелка. За всички ни ще бъде чудесно.

— Можем да ти обещаем една спокойна есен в Дарбишър — добави Дарси, а Шарлот, въпреки траура си, се усмихна.

— В Пембърли винаги е било така спокойно. Много обичам това място. Благодаря ви и на двамата толкова сте добри. Ще видим скоро.

Когато се прибраха в Дарбишър, намериха Фицуилям много развълнуван, ангажиран най-усърдно с предстоящите избори. В Оукли също тръпнеха от вълнение, защото очакваха Ричард, най-големия син в семейство Гарднър, да се завърне от Париж, където беше завършил обучението си по медицина. Каролайн и Фицуилям, знаейки колко социално е ангажирано семейството му нямаха търпение да го включат в своята кампания, докато родителите му просто копнееха отново да си бъде у дома с тях след почти две години, прекарани във Франция.

След смъртта на крал Джордж и падането на правителството на торите, ръководено от дюка на Уелингтън, обещаващите реформа виги бяха спечелили подкрепата на влиятелните търговци и средната класа. Реформистите, които бяха намерили ново вдъхновение в бурните събития в Европа, особено във Франция, подкрепяха позицията на вигите, макар тя да не им осигуряваше и половината от това, към което се стремяха. Сравнена с постиженията на безкръвната революция в Париж — „трите славни дни“, които бяха довели до свалянето на Шарл Х47, предложенията на вигите за промяна не дадоха съществен резултат. Фицуилям обаче обясняваше:

— На повече не можехме и да се надяваме, пък и спечелихме средната класа на страната на реформата в избирателните права.

Лорд Грей обещаваше законопроект за реформа48, която щеше да промени избирателната система и да даде силата на хората, които посредством индустрията и търговията градяха богатството на нацията. Досега в Парламента доминираха благородниците и поземлената аристокрации — време беше и останалата част от народа да защити правата си. Това прокламираха сподвижниците на Фицуилям, когато организираха събрания и улични демонстрации. Те бяха убедени, че с избори и нов Парламент ще се постигне истинска реформа. Тъй като жените нямаха прано на вот и много обикновени хора, които не притежаваха земя, нямаха достъп до Парламента, Каролайн и съпругът й вярваха, че ако информацията стигне до домовете и ръцете на трудовия народ, това ще даде резултат в бъдеще.