Мис Бингли опита отново:

— Но какво ви накара да изберете Дарбишър — попита, този път обръщайки се към мистър Гарднър, който започна да обяснява, че жена му е родена и израснала в това графство.

Отново се намеси мистър Дарси, напълно преднамерено:

— Двамата с мисис Гарднър имаме късмета да сме израснали на не повече от пет мили разстояние един от друг в (по мнението и на двама ни) най-хубавото графство в Англия — вметна той небрежно и докато Елизабет, чичо й и леля й недоумяваха от чутото, продължи: — Знаех за голямата привързаност на мисис Гарднър към тази област — често сме си говорили за нея и за надеждите на семейството за завръщане по тези места и затова предложих на мистър Гарднър да огледа имението Оукли, когато го обявиха за продажба. Що се отнася до останалото, сигурен съм, че мистър и мисис Гарднър с радост ще ви разкажат колко са щастливи, откакто се пренесоха там.

Семейство Гарднър кимнаха и се усмихнаха в знак на съгласие, а Елизабет едва можа да скрие задоволството си, объркването на мис Бингли обаче беше пълно. Независимо от най-усърдното старание на любезния мистър Гарднър да продължи разговора, на Каролайн не й беше останало много за казване.

Мистър Хърст милостиво захърка отново и точно в това време прислужникът внесе свещите. Семейство Хърст и мис Бингли решиха, че е време да се оттеглят — щяха да тръгват рано на следващата сутрин, след като станат свидетели на сърдечната раздяла на Елизабет и Дарси с мистър и мисис Гарднър, придружена от обещание скоро да се срещнат отново.

След като гостите се оттеглиха, Елизабет предпочете да не коментира унижението на мис Бингли, възнамерявайки да остави темата настрана и уверена, че съпругът й също би желал това. Ето защо остана много изненадана, когато Дарси каза тихичко:

— Сега вече можеш да спреш да се преструваш, Лизи, и да се посмееш, колкото ти душа иска.

Елизабет наистина се посмя, но не само на мис Бингли, а и на самата себе си.

— Само като си помисля, че когато те срещнах за първи път, реших, че нямаш никакво чувство за хумор! — рече тя.

Дарси също си позволи да се усмихне развеселен. Знаеше, че независимо от сдържаността си, и Елизабет като него беше доволна от случилото се тази вечер. Припомняйки си колко много пъти мис Бингли и сестра й я бяха обиждали и се бяха държали надменно с нея, преди да стане негова жена, сега Дарси беше доволен, че се беше отворила възможност да си получат заслуженото. Застанала пред прозореца до него, Елизабет се замисли за Каролайн и Фицуилям. От цялото си сърце им желаеше щастие. Че се обичаха истински, нямаше никакво съмнение. Ако съумееха да намерят в себе си и по-дълбоки основания за близостта си, щяха да бъдат истински щастливи.

Сякаш прочел мислите й, Дарси отбеляза:

— Ако след пет години Фицуилям и Каролайн са толкова щастливи, колкото сме ние тази вечер, могат да се смятат за истински късметлии. Съгласна ли си, мила моя?

Съгласна беше, разбира се.

* * *

През пролетта на 1822 г. Дарси и Елизабет отпътуваха за Оксфорд за кръщенето на наскоро родения син на Джорджиана и Франсис Грантли. Движението за реформи набираше подкрепа и в университетските среди, независимо от драконовите закони, гласувани, за да бъдат потушени протестите. Ново поколение писатели и хора на изкуството се бяха присъединили към политическите агитатори в призивите им за реформа. Това бяха по-либералните умове, мечтаещи за демокрация и равенство. Поетите Шели, Кийтс и Байрон бяха изместили Уърдсуърт, чийто консерватизъм се възприемаше от младите като предателство. Те, както Пушкин, Балзак и Виктор Юго, които доминираха на европейската сцена, използваха позициите си в сферата на изкуствата в политическата борба. Борбата на гръцкия народ за независимост захранваше въображението им с романтични, често нереалистични цели, за които не малко англичани бяха готови да жертват живота си. Настанали бяха вълнуващи, макар и несигурни времена.

Д-р Грантли и очарователната му млада съпруга бяха заобиколени с кръг от приятели от артистичните и академични среди, чиято компания не само че никак не притесняваше младата Джорджиана, но и подхранваше интереса й към много нови идеи и дейности. Освен към пеенето и свиренето на арфа и на пиано, Джорджиана беше започнала да проявява интерес и към преподаването на музика. Изразила беше надежда, че един ден може да намери време да усвои умението да учи малките деца как да свирят и как да ценят музиката. Елизабет и Дарси не спираха да се възхищават на разцъфването на някога стеснителната й и плаха природа.

— Ако преди две или три години някой ми беше казал, че малката ми сестра ще организира соаре с такъв замах, едва ли щях да му повярвам — сподели той.

Елизабет се съгласи и добави:

— Още по-удовлетворяващ е начинът, по който тя нескрито се наслаждава на всичко това.

Дарси смяташе, че промяната в Джорджиана се дължи на средата, в която я беше въвел бракът й с Франсис Грантли.

— Богатството от преживявания, които предлага такъв център на артистична и интелектуална дейност, открива хиляди вълнуващи възможности дори и ако човек не е директно въвлечен в тях. Явно е, че Джорджиана се чувства щастлива.

Семейство Грантли често посещаваха камерни концерти и оперни рецитали заедно със семейство Контини, с които бяха станали много близки. Сега поканиха и Елизабет и Дарси и прекараха една изключително приятна вечер в компанията на италианските си приятели, които притежаваха разкошна вила в Ричмънд заедно с градската си къща на Портман Скуеър. Искрената им привързаност към Джорджиана беше повече от очевидна. За сватбата бяха изпратили скъпи посребрени и кристални съдове, а сега бяха обсипали и сина им с подаръци.

Контини пътуваха често до Европа и от тях Дарси и Елизабет научаваха много за случващото се там. Французите бяха на ръба на пълен хаос след революцията, последвана от монархия и после пак от революция; в родната им Италия пък либералните и националистическите идеи бяха претърпели крах, а младите патриоти търсеха нови лидери.

Като големи ценители на музиката Контини бяха изразили желание да предоставят стипендия за научно изследване върху английската музика. Изтъкнали бяха пред Дарси и Елизабет, че много от изпълняваните и композирани в Англия произведения са с германски характер. Дворът покровителстваше творбите на композитори като Бах, Хендел и Менделсон — „до един възхитителни музиканти, но не твърде английски“, по думите на сеньора Контини.

— Кой композира или изпълнява английска музика? — поинтересувал се беше съпругът й.

Трудно можеше да се отговори на този въпрос — истината беше, че за разлика от хората от народа, които държаха на старите си традиции, онези, които се възприемаха като част от „изисканото общество“, се стремяха да копират моделите в европейското изкуство и стил.

Д-р Грантли и Джорджиана помолиха Дарси и Елизабет да обмислят предложението да се позволи на такъв учен да прекара част от годината в Пембърли, където да ползва за проучването си библиотеката с нейните колекции от образци на изобразителното изкуство, литературата и музиката.

— Спрели ли сте се на някого специално? — попита Елизабет, толкова заинтригувана, че нямаше търпение да узнае повече.

— Всъщност да — отговори д-р Грантли, — поне двама подходящи кандидати имаме със сигурност: единият е много талантлив млад учен-теолог, който също така композира и помага в църковния хор, а другият е по-възрастен — вече ръкоположен, но има желание да се занимава с изследователска работа и да композира религиозна музика.

Молбата беше на Джорджиана и Елизабет знаеше, че Дарси бързо ще склони пред нея. Почти нямаше случай, в които да е отказвал нещо на малката си сестра.

Елизабет от своя страна добави, че такъв човек би повлия положително на Касандра и на Уилям, които вече бяха във възраст, когато имаха нужда от по-сериозни уроци по музика, отколкото майка им можеше да им осигури.

Нямаше съмнение, че Дарси ще се съгласи Той изслуша най-внимателно и без никакви възражения всичко, което имай да му кажат. Накрая рече:

— Е, Франсис, оставяме подбора на теб, но аз настоявам последната дума да бъде на Елизабет, след като се срещне с тях. Длъжен съм да изискам това, тъй като човекът, когото предпочете, ще живее в съседство с нас и често ще посещава Пембърли, който е наш дом.

Всички приеха, че това е съвсем разумно условие, и се взе решение избраният учен да започне работа през есента. Щеше да бъде настанен в Кимптън, където къщата на свещеника стоеше свободна.

Така беше избран един млад студент по теология мистър Джеймс Кортни, който заживя в село Кимптън, постъпи на служба в църквата и започна да идва всеки ден в Пембърли. Той беше първият стипендиант, работещ върху изследването на английската музика в имението.

Хората от енорията в Кимптън бяха доволни. Пристигането на млад деен мъж (независимо, че беше само студент по теология, а не истински свещеник, както казваха те) щеше да възобнови дейността на църквата, която след заминаването на последния свещеник от Кимптън зависеше единствено от добрата воля на свещенослужителите от околните енории. Хората се надяваха, че младият мистър Кортни ще се възползва от възможността да направи нещо за тяхната енория, останала сериозно пренебрегната, откакто мястото на свещеника се беше овакантило. Мисис Гарднър пък, която заедно с дъщерите си беше вложила много труд в малкото училище в Кимптън, беше дваж по-доволна от специалния интерес на Джеймс Кортни към музиката, защото помощта му щеше да е добре дошла за училището.