През 1819 г. сериозните последствия от депресията в сферата на земеделието, довели до повсеместни банкрут и отнемане на имущество, бяха видими навсякъде. Горди и отрудени мъже и жени се озоваваха на улицата, прогонени от местата, където бяха живели и работили от поколения, а домовете и работилниците им биваха изземвани от съдебните пристави. Хладно подхвърлените оскъдни дажби милостиня пораждаха такова разочарование и горчивина, каквито малко от тях бяха изпитвали преди.

Когато, заедно с предводителите си, призоваващи към реформа и възстановяване на равновесието, те се събираха и излизаха да протестират, правителството прибягваше до репресивни мерки и магистратите изпращаха кавалерията. Най-сериозният инцидент се случи през август 1819 г., когато 60 000 невъоръжени работници, събрали се на площад „Сейнт Питър“ в Манчестър, бяха атакувани от въоръжени кавалеристи, при което 11 души бяха убити, стотици бяха ранени и милиони бяха шокирани от безпощадните мерки36. В един ироничен коментар този ужасяващ инцидент беше наречен „Клането Питърло“37.

Полковник Фицуилям и двама от другарите му също бяха тръгнали за Манчестър, но за щастие не бяха отишли на площад „Сейнт Питър“. Каролайн, сега щастливо сгодена за него в очакване на предстоящата сватба до края на годината, го беше умолявала да й обещае, че няма да бъде там и след като беше дал обещание, Фицуилям достойно беше устоял на изкушението и не се беше присъединил към протеста, въпреки изгарящото го любопитство. Приятелите му обаче успяха да получат много информация от свидетелите на случилото се, които бяха присъствали там. Когато истината за кавалерийската атака започнала излиза наяве, разказвана от завръщащите се по селата си очевидци, някои от вестниците, контролирани от същите онези мъже, които бяха отговорни за силите на реда, извършили кървавото нападение, потулиха или омаловажиха истината. За разлика от „Матлок Ривю“, който беше собственост на сър Едмънд Камдън и племенника му Алтъни Тейт. Синът на сестрата на сър Едмънд, Алтъни, беше наследил своя дял във вестника от баща си. Тъй като все още учеше в Кеймбридж, той беше поверил своите отговорности на майка си и на чичо си. Поради определени обстоятелства в личен план сестрата на сър Едмънд, Терез, беше много по-независима и свободомислеща от много свои съвременници. Беше се омъжила млада, имаше двама синове и беше овдовяла рано по време на войната с Наполеон. Принудена да носи отговорността за управлението на семейната ферма и за отглеждането на децата си, мисис Тейт беше разчитала най-вече на съветите на по-големия си брат. И тя като него не приемаше изоставянето на старите наематели на фермите и експлоатацията им от страна на фабрикантите. Категорично беше отказала да загради общите мери, които бяха част от фермата й, оставяйки наемателите си да пасат овцете си, да ловят риба или да поставят капани за дивеч в горите й, както бяха привили поколения наред. Беше използвала влиянието си пред редактора на „Ривю“, за да апелира за справедливост към обезземлените — позиция, която не беше популярна сред някои от земевладелците, но имаше подкрепата на мъже като мистър Дарси, полковник Фицуилям и мистър Гарднър.

Използвайки информацията, дадена от Фицуилям и приятелите му, както и разказите на очевидци — работници от фермите, механици, селяни и уволнени работници от фабриките, „Ривю“ даде голяма публичност на случилото се. Разказваха се кървави истории — за разгневените магистрати, които бяха дали нареждане за атаката, за изпадналите в паника кавалеристи в ярки униформи, подобни на войничета — играчки, тръгнали с новонаточените си саби срещу невъоръженото множество. Дни наред след това хората не спряха да говорят за „Клането Питърло“, събрани на големи групи по пазарите, по домовете си, по фермите и общинските мери — навсякъде, където се чувстваха в безопасност от нови нападения.

За правителството това беше истинско бедствие. Отзвукът от случилото се можеше да продължи с години. „Няма порядъчен англичанин, който да не се срамува, че негови сънародници проляха кръвта на други обикновени, отрудени английски мъже и жени, чието единствено престъпление беше това, че искаха справедливост и парламентарна реформа!“ — писа редакторът на „Ревю“. Имаше опити от страна на местните магистрати и консервативните тори за още по-строги мерки, но мнозинството от хората в Англия бяха ужасени от използването на подобна сила срещу невъоръжени селяни и работници и говореха за това по събрания навред из цялата страна. На една такава среща на „активни граждани“ Фицуилям беше предрекъл, че „мъчениците от площад Сейнт Питър“ не са загинали напразно и смъртта им ще промени реформисткото движение завинаги.

Оказа се, че като радикални се бяха определили няколко независими до този момент сдружения на хора от средната класа, които се бяха вслушали в разумите думи на мъже като Бамфорд38 и Чарлс Гревил39. Те предупреждаваха, че за да не тръгне Англия по кървавия път на Франция, богатите и властимащите трябва да вземат под внимание нарастващото недоволство на бедните и безимотните, които са се почувствали чужди в собствената си страна. Според тях реформата и промяната бяха не просто желателни, а от решаващо значение за оцеляването на Англия. Фицуилям, който имаше ясни политически възгледи, всеотдайно работеше за каузата.

Промени, макар и не толкова драстични, се бяха случили и в Пембърли. Мистър и мисис Дарси вече бяха горди и любящи родители на син — Уилям Чарлс, който се роди няколко седмици преди Коледа и разведри края на една по-скоро мрачна година. За Дарси и Елизабет това беше сбъднато желание, което не бяха споделяли открито. В Пембърли, макар да нямаше приети ограничения за унаследяването, очакваха мъжки наследник, който да поеме ролята на баща си в местната общност. Елизабет пък мечтаеше за син, тъй като самата тя винаги беше усещала липсата на брат. Уилям беше сравнително дребничко, но за сметка на това много кротко бебе, което не създаваше почти никакви проблеми. Майка му казваше че ако остане такъв и за в бъдеще, заедно с наистина прелестната му сестричка Касандра, тя не би имала никаква причина да се оплаче от децата си.

Приятелката й Шарлот Колинс пък беше родила трета дъщеря — Амелия-Джейн — за голямо разочарование на съпруга си, който искаше да обезпечи правото си на наследство върху Лонгборн след смъртта на братовчед си мистър Бенет. Това, че мистър Бенет за момента се радваше на прекрасно здраве, безспорно никак не беше в полза на амбициите на мистър Колинс.

Мисис Бенет обаче злорадстваше и наляво и надясно говореше, че това, че мистър Колинс е лишен от мъжки наследници, е възмездие от провидението. И пред всеки, който можеше да хване за слушател, подчертаваше, че „горкият мистър Колинс“ се е сдобил с още една щерка, докато всичките й омъжени дъщери, с изключение на Кити, която все още нямаше деца, са родили синове. Явно напълно й убягваше съвпадението с нейното собствено положение с пет дъщери и нито един син. Освен това, наскоро завърнала се от Нюкасъл, където беше ходила за третото раждане на Лидия, мисис Бенет беше донесла новини за проблеми и тревоги, свързани със забежките на Уикъм. Не й оставаше друго, освен да забавлява дружките си и да раздухва слуховете, без да мисли за чувствата нито на по-големите си дъщери, нито ни съпрузите им.

Джейн донесе неприятните новини в Пембърли, когато дойде на гости у Елизабет по случай кръщенето на Уилям. Двамата с Бингли биха кръщавали дъщеричката на Шарлот, която Джейн беше описала като „най-прекрасното момиченце, което някога съм виждала“. На път обратно за вкъщи се бяха отбили в Лонгборн и майка й и беше осведомила подробно за новостите от Нюкасъл, които сериозно я биха разтревожили. След като тактично изчака съпрузите им да излязат на езда и прислугата и бавачките да се отдалечат на достатъчно разстояние, Джейн изрази безпокойството си за безотговорната им сестра и безпътния й съпруг.

— Лизи, ако дори половината от това, което разправя мама е истина, положението никак не е обнадеждаващо — каза тя, предавайки в детайли някои от разказите на мисис Бенет. — Изглежда, нито Уикъм, нито Лидия приемат на сериозно брачните си обети — продължи и остана истински изненадана, когато Елизабет вметна с тон, който й се стори доста безразличен:

— Защо ли не се учудвам! Не ми се вярва някой да се е заблуждавал, че който и да е от двамата е имал сериозни намерения. Този брак беше резултат от намесата на мистър Дарси и мистър Гарднър, които трябваше да оправят безумната каша, в която се бяха забъркали.

Джейн възрази — доброто й сърце не й позволяваше да ги заклейми така лесно:

— Как можеш да говориш така, Лизи? Нали всички се надявахме, че нещата могат да се оправят, че могат да се вразумят!

Елизабет обаче беше категорична:

— Мила ми сестричке, тая твоя доброта, тая твоя безрезервна щедрост не ти позволяват да видиш това, което е напълно ясно за всички ни — Уикъм и Лидия няма да се променят. Тя си с все така глупава и вятърничава и продължава все така безочливо да флиртува; трябва да признаем, че в сравнение със сестра ни той поне е малко по-тактичен ако това, което си разбрала, е вярно, явно е доста по-дискретен, което не го оневинява, разбира се.

— Нищо ли не можем да направим? — попита Джейн.

— Предполагам, че като форма на порицание бих могла да спра да превеждам на Лидия малките суми, които изпращам за децата й, но се съмнявам, че ще има някакъв ефект върху поведението й. Вероятно ще се обърне към тебе за помощ.

Джейн изглеждаше изненадана и объркана.

— Лизи, тя искала ли е пари от теб? — попита.

Когато Елизабет кимна и отговори: „От години“, Джейн поклати отчаяно глава.

— О, Лизи, опасявам се, че си напълно права. Никога няма да променим Лидия — откакто се е родил Хенри, аз и мама редовно й изпращаме пари.