Ребека Колинс - Хрониките на Пембърли

Джейн слушаше, обляна в сълзи, стиснала здраво ръката на съпруга си. Елизабет попита:

— А те какво са му отговорили?

Дарси поясни със сериозно изражение:

— Били разбираемо уклончиви, тъй като тя е твърде млада, и поискали да помислят. А през това време той обещал да не говори с Каролайн.

— О, горката Каролайн — каза Джейн с треперещ глас, — и горкият, горкият полковник Фицуилям — колко ли ужасно трябва да се чувства!

Дарси добави, че според него братовчед му е бил успокоен от това, че е могъл да сподели с тях. Твърде дълго бил живял с тайната си.

Елизабет се намеси:

— А чичо и леля изненадани ли са били?

Дарси поклати глава:

— Не особено. Предполагам, че са имали известни подозрения. Невинаги можем да скрием чувствата си така, както бихме искали, Лизи. От това, което ми каза Фицуилям, съдя, че независимо от резервите си заради крехката възраст на дъщеря си, те са го уверили в уважението и привързаността си към него. Оценили са високо дискретността в поведението му, както и честността и откритостта в отношението му към тях. Той е убеден, че ако тя не беше толкова млада, не биха възразили. Просто не са готови още да й позволят да се сгоди.

Джейн, независимо от голямата си чувствителност, винаги беше постъпвала изключително разумно.

— Не биха могли да имат други възражения, разбира се. Не вярвам леля и чичо да имат нещо против съюза им, особено ако се обичат истински.

Дарси отвърна, че той категорично би могъл да гарантира за Фицуилям.

— Познавам го цял живот — той безспорно е много влюбен. Всичко в поведението му го потвърждава.

Бингли го прекъсна, за да каже колко много той лично харесва и уважава Фицуилям.

— Безспорно достоен мъж, безупречен джентълмен — отсече той.

Дарси се усмихна и прие похвалите към братовчед си без излишна гордост, като изтъкна, че винаги е имало много голяма близост между Фицуилям и цялото семейство Гарднър — през целия си престой далеч на изток, той беше поддържал връзка с тях. В момина пък беше ценен партньор в компанията на мистър Гарднър. Дарси добави, че ако им бъде позволено да се оженят, по всяка вероятност ще имат всички основания за успешен и щастлив брак.

Елизабет отново се обади:

— Фицуилям кога очаква да получи отговор?

— В неделя ще ходи у мистър и мисис Гарднър. Лизи, позволих си да кажа, че с радост ще поканим госпожиците Каролайн и Емили в Пембърли. Ще трябва да изпратим съобщение на мисис Гарднър утре.

Елизабет го увери, че лесно ще намери повод да ги покани и после попита, почти на шега:

— А какво ще кажеш за онази глупост с присъединяването на Фицуилям към радикалистите?

— Той сподели, че има намерение да участва в агитациите. Знаеш колко се вълнува от безхаберието в Парламента, от предизборната кампания и исканията за реформа. Съгласил се е да помага в набирането на привърженици. Не виждам никаква опасност в това — засмя се Дарси и добави: — Що се отнася до вероятността да бъде въвлечен в нещо по-рисковано, можеш да успокоиш Каролайн — той няма намерение да излага живота са на опасност. Има много по-приятни планове за бъдещето.

По пътя обратно към Пембърли през гората, която сега беше тъмна и тиха, Дарси имаше доста уморен вид и Елизабет реши да не захваща темата отново. През повечето време той беше замислен и не каза почти нищо. В един момент изненадващо хвана ръката й и прошепна тихо, за да не го чуе кочияшът:

— Елизабет, доволна ли си от мен?

— Дали съм доволна от теб? Като цяло ли? — пошегува се тя, а после, виждайки разочарованието в изражението му, омекна и го увери, че е напълно удовлетворена. — Не мисля, че е било лесно да зададеш на Фицуилям всички тези въпроси, без да го засегнеш. Справил си се чудесно. Разбира се, че съм доволна от теб, любов моя. Не мога да ти опиша колко щастлива съм да зная, че леля и чичо са наясно и могат да вземат правилно решение.

— И при това толкова правилно, колкото ме уверява Фицуилям — додаде Дарси. — За мен лично беше важно да знам, че братовчед ми не е на грешен път. Изпитвам само най-голямо уважение и обич към леля ти и чичо ти и децата им. Знам, че Каролайн ти е особено скъпа, и не исках да оставя нещата без контрол и без да се успокоя, че всичко е наред.

— Дали и накрая всичко ще бъде наред, как мислиш? — попита тя развълнувано.

Той кимна:

— Искрено се надявам и се моля да бъде — отвърна, обгръщайки я с ръка и придърпвайки я към себе си.

На Елизабет не й оставаше нищо друго, освен да въздъхне: „Дано!“.

Емили и Каролайн пристигнаха рано в неделя, нетърпеливи да бъдат отново в Пембърли, Емили веднага се оттегли в галерията. Когато се умореше да чете, тя най-много от всичко обичаше да влезе в дългата галерия и да разглежда картините — особено знаменитата италианска колекция, която беше подредена на специално място, където светлината разкриваше цялата прелест на картините.

За Каролайн най-ценното в Пембърли бяха не мебелировката и декорациите, а хората. Обичаше да слуша историите за мъжете и жените, живели там, разказани от някого, който можеше да отдели време за това. Мисис Ренълдс с удоволствие й разказваше историите на трите поколения от рода на Дарси, които познаваше — Фицуилям намираше този интерес за доста забавен, Дарси обаче я насърчаваше, щастлив, че някой от младото поколение се интересува от миналото. Беше й разказал всичко за ексцентричните предци в рода Дарси, за които мисис Ренълдс не знаеше много или пък тактично избягваше да говори.

В края на изключително приятния ден, през които и двете момичета се бяха радвали на специално внимание, всички се бяха преоблекли за вечеря и тъкмо се канеха да слязат долу, когато прислужницата на Елизабет, Джени, избърза нагоре по стълбите, за да каже, че е дошъл полковник Фицуилям и чака в дневната. Дарси слезе при него, а Елизабет остана да подготви Каролайн за срещата. Вече й беше казала за намерението му да помага в подготовката на кампанията на мистър Кобет, сега обаче трябваше да й разкрие и че е разговарял с родителите й.

Каролайн беше сащисана. Нямаше как да знае, че вече е имало и друг разговор и трепереше при мисълта, че тяхното неодобрение може да означава край на мечтата й.

— О, Лизи, какво мислиш, че е казал? Дали мама е била много ядосана? — попита тя, изпълнена със страх от предстоящата развръзка.

Елизабет я успокои:

— Няма причина да се боиш от майка си, тя е най-милият човек, когото познавам. Сега ела с мен, не трябва да изглежда, че се мотаем без причина.

Слязоха долу и когато приближиха вратата на дневната, се появи Дарси с думите:

— Елизабет, Каролайн, ето къде сте били! Фицуилям ви очаква.

Не каза нищо повече, но Елизабет забеляза, че изглежда радостен, и сметна това за добър знак. Каролайн едва се сдържаше да не се втурне вътре, но хвана ръката на братовчедка си за сигурност и успя да се овладее доста добре, преди да влезе в стаята.

Фицуилям стоеше до прозореца, който гледаше към западната ливада. Обърна се и се усмихна, и Елизабет разбра, че сърцето на младата Каролайн няма да бъде разбито. След като поздрави и двете, той се извини и помоли да поговори с Елизабет. После се върна при Каролайн, която седеше до камината и протегна и двата си ръце към нея. Елизабет излезе от стаята, давайки им знак, че ще бъде наблизо, ако имат нужда от нея. Нямаше желание да пречи на радостния миг, който знаеше, че ще последва.

Когато след известно време се върна заедно с Дарси, те все още бяха хванати за ръце, седнали един до друг на канапето до прозореца. Казаха много малко, но нямаше съмнение, че са щастливи. Каролайн прегърна мистър Дарси, целуна Елизабет и изтича нагоре по стълбите. Когато най-после беше готова да се върне, първоначално изглеждаше малко свита, но скоро успя да се отпусне. Започнала беше да проявява все повече зрялост и съобразителност. Благоприличието, което и двамата показваха с поведението си, говореше много за чувствителността и благоразумието им.

Фицуилям остана за вечеря, а на тръгване съобщи:

— Имам покана за мистър и мисис Дарси от мистър и мисис Гарднър за вечеря в Оукли в сряда. Ще дойда утре сутринта след закуска да отведа Каролайн и Емили у дома в Оукли — знам, че Каролайн изгаря от желание да види родителите си.

Каролайн, щастлива до неузнаваемост, се усмихна и грейна, но не каза нищо. По-късно, когато прегърна силно Елизабет за лека нощ, прошепна:

— Никога няма да забравя добрината ти, мила Лизи, нито пък на мистър Дарси.

Елизабет и Дарси можеха само да им се радват с умиление. Лично познали терзанията на раздялата в любовта, те желаеха на братовчедите си единствено да бъдат щастливи. Единодушни бяха обаче, че могат да им пожелаят само щастие, равно на своето, защото не желаеха друг да заеме мястото им на най-щастливата двойка на света.