— Справил си се чудесно, Фицуилям — каза тя. — Скъпата ти майка щеше да бъде доволна. Организацията беше много добра. Моите поздравления и за Вас, мисис Дарси, без съмнение Вие също имате принос за всичко това.

Елизабет прие комплимента с поклон и учтиво отговори: „Благодаря, Ваше благородие!“. Когато тя добави: „Радвам се да видя, че Пембърли изглежда все така добре, както винаги!“, Дарси също й благодари, но когато си замина, двамата с Елизабет хубаво се посмяха на думите й, от които като нищо можеше да се заключи, че се е опасявала, че в нейно отсъствие Пембърли ще потъне в разруха.

* * *

След сравнително спокойната пролет, останалата част от 1819 година се оказа неочаквано трудна. Краткото възстановяване от рецесията в сферата на земеделието даде път на мрачна депресия, обхванала цялата страна, особено в областите с развита текстилна индустрия в Средна Англия. Колапсът на текстилната промишленост, оставил без работа стотици хора, доведе до жестоки последствия — повсеместно чупене на машини, нападения и палежи.

Подемът на външната търговия през последните две години беше отвличал вниманието от постепенното разрушаване на по-малките текстилни фабрики. Онези, които бяха загубили правото си да ползват обработваема земя и бяха мигрирали в градовете да търсят работа в новите производства, се бяха озовали на улицата — не за първи път, но този път в чужда среда, далеч от домовете си и от всякаква помощ с изключение на унизителните подаяния в приютите за бедни. Много от тях изпадаха в отчаяние и се обръщаха към дребната престъпност и дори още по-лошо.

Полковник Фицуилям беше на гости в Пембърли, когато мистър Гарднър пристигна с новини за едно особено сериозно нападение, което беше довело до арестуването и осъждането на няколко мъже за това, че са чупили машини. Ако ги признаеха за виновни, присъдата щеше да бъде или смърт чрез обесване, или бавна смърт — заточение в Земята на Ван Димен31.

Фицуилям кипна:

— Какво смятат да правят — възкликна той, — да избесят или да изпратят на заточение половината от населението на Средна Англия ли?

Дарси се съгласи, че няма много варианти. Ако проявите на вандализъм не бъдеха прекратени, щеше да се стигне до още по-големи репресии.

— След като правителството не поема никаква отговорност, на бедните и разочарованите не им остава нищо друго, освен да се обърнат към радикалистите — каза той.

Фицуилям възрази, че онези, които се наричат радикалисти, не са революционери, желаещи смъртта на богатите, както във Франция, а консервативни мъже като майор Картрайт32 — основателя на клубовете „Хампдън“, които доминират парламентарната реформа и уважават вигите като сър Франсис Бърдет33 или лорд Брум34.

— Това не са хора, които целят да преобърнат държавата с главата надолу, Дарси — продължи той, — те просто искат по-добро отношение към бедните и представителство в Парламента за хората, на които страната дължи напредъка си — търговците, работниците и средната класа.

Дарси не беше оптимистично настроен, нито пък мистър Гарднър.

— Не вярвам, че това правителство ще се съгласи на каквито и да било реформи — тази хора са осъдени да защитават интересите на земевладелците, на които дължат мястото си в Парламента. Не проявяват никаква толерантност към инакомислещите — каза той мрачно.

Фицуилям скочи, раздразнен и превъзбуден, и изрази решимост да се присъедини към поддръжниците на Кобет35, които настояваха за реформа.

— Ако това е единственият начин, по който гласовете ни могат да бъдат чути, опасявам се, че нямам алтернатива — заяви той с гняв и разочарование в гласа.

Този ден двете дъщери на мистър Гарднър бяха на гости в Пембърли. Елизабет подозираше, че неочакваното посещение на Фицуилям се дължи по-скоро на тяхното присъствие, отколкото на желанието му да навести братовчед си. След като се бяха нахранили, двете момичета се бяха качили на горния етаж заедно с Елизабет, докато Дарси и братовчед му бяха останали в дневната. Когато чуха гласа на баща си, те решиха да слязат долу, но докато бяха на горната площадка, до тях достигнаха думите на мистър Гарднър и ядното избухване на Фицуилям, при което Каролайн изтича обратно в стаята на Елизабет.

Елизабет я последва и намирайки я разплакана, незабавно отиде да я успокои, без да подозира каква може да бъде причината за разстройването й.

— Каролайн, какво има? — попита тя.

Каролайн отначало отказваше да каже каквото и да било, но постепенно склони да сподели с Елизабет, че се притеснява затова, че Фицуилям може да се присъедини към радикалистите и да се изложи на опасност.

— Може да го арестуват или да го убият, братовчедке Лизи, татко казва, че времената са опасни.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си.

— Каролайн, какво говориш? Защо му е на полковник Фицуилям да прави това?

— Решен е да стори нещо за бедните, които са изхвърлени от работа и са на улицата. Той казва, че е несправедливо ние да се облагодетелстваме от тяхното страдание и да ти кажа, Лизи, аз съм съгласна с него, наистина, само че ме е страх, защото може би го грози голяма опасност.

За известно време Елизабет остана безмълвна, докато неочаквано Каролайн наруши тишината, като издуха малкото си носле и рече:

— Много ме е страх, но не мога да кажа нищо.

— Защо? — попита Елизабет, още неокопитила се от изненадата.

— Защото… защото го обичам, Лизи — той не знае, че го обичам и не би било подобаващо да говорим за такива неща. О, Лизи, не знам какво да правя — и отново се разрида.

Елизабет не беше склонна да говори много, но реши, че откровеността е най-добрата стратегия.

— Никога ли не сте говорили за чувствата си?

— Разбира се, че не! — Каролайн изглеждаше ужасена от въпроса.

— А ти казвала ли си на някого досега?

Каролайн поклати глава, все още хлипайки.

— Не, на никого, няма на кого да кажа.

Елизабет я прегърна и се опита да я убеди, че полковник Фицуилям едва ли ще се изложи на такава опасност, но за да я успокои, обеща да помоли мистър Дарси да поговори с него.

— Нали знаеш колко уважава мистър Дарси, ще се вслуша в съвета му, сигурна съм.

Каролайн място не можеше да си намери от вълнение. Хвърли се да прегърне Елизабет.

— Ще го помолиш ли? Наистина ли? О, Лизи, знаех си, че те ми помогнеш. Моля те, много те моля, ще попиташ ли мама дали може да му позволи да…

Елизабет я прекъсна.

— Каролайн, мила, едно по едно. Предполагам, че майката и баща ти не могат да разрешат на никого, колкото и подходящ да е той, да се среща с тебе, докато си само на петнайсет — възрази тя.

— Мама се е омъжила на шестнайсет — контрира я Каролайн.

— Да, така е, но аз все пак смятам, че за теб може би е малко рано да вземеш такова важно решение. Чуй ме, мила, разбера ли нещо повече, след като мистър Дарси приказва с Фицуилям, обещавам ти да говоря с майка ти, но ти трябва да бъдеш търпелива.

След почти половин час, като изми лицето си от сълзите и оправи косата си, Каролайн беше готова да слезе долу. Баща й чакаше, за да ги прибере у дома. Междувременно Емили се беше върнала в любимата си библиотека и Елизабет отиде да я доведе. Когато се върнаха, Дарси и мистър Гарднър бяха във вестибюла, а Каролайн и Фицуилям се бяха захласнали в разговор край камината в дневната. За изненада на Елизабет и двамата бяха усмихнати и очевидно щастливи. Сякаш нищо не се беше случило.

Елизабет реши, че трябва да говори с Дарси още тази вечер. Когато му разказа за Каролайн, отначало той остана доста озадачен. Призна, че е забелязал известно пристрастие към нея от страна на Фицуилям, но не го е взел на сериозно. Колкото до самата Каролайн, той подчерта, че като се има предвид колко талантлива, будна и мила девойка е, човек трудно би могъл да вади нещо повече от напълно разбираемо и приемливо приятелство помежду им. В крайна сметка, отбеляза той, тя беше просто дете, а Фицуилям — два пъти по-възрастен от нея.

— Това й казах и аз, Дарси, но отговорът й беше такъв, че в мен не остана съмнение, че помежду им има (или поне започва) много близка връзка. Не можеш ли да поговориш с Фицуилям? — попита Елизабет и виждайки безпокойството, което пробяга по лицето му, добави: — Той ти е братовчед и знам, че уважава и цени съветите ти.

Дарси не желаеше да се намесва. Припомни й за злощастните последствия от последното му вмешателство в отношенията на една друга млада двойка и подчерта, че е категорично решен да избегне подобно нещастие. Елизабет разбираше притесненията му, но заради младата Каролайн, заради близостта им със семейство Гарднър, някой трябваше да проучи какви са намеренията на Фицуилям.

— Сега вече не можем да се преструваме, че не знаем за това, дори ако до днес сме си давали вид, че не забелязваме нищо. Сигурна съм, че ще обвинявам себе си, ако тя бъде наранена и леля Гарднър никога няма да ми прости — каза Елизабет и изглеждаше толкова нещастна че той отстъпи.

Опита се да разсее страховете й:

— Елизабет, знам, че се страхуваш да не би да направим същата грешка, в резултат на която сестра ти Лидия избяга с Уикъм, но, миличка, съгласи се, че има много големи разлики. Каролайн съвсем не е като Лидия — тя е интелигентна, чувствителна — дори да смята, че е влюбена, няма да направи нищо необмислено. Убеден съм. От друга страна, аз самият бих заложил цялото си богатство за честта и почтеността на Фицуилям. Той не е Уикъм, мила, а и двамата сме наясно със стабилното му финансово състояние, ето защо смятам, че в това отношение не бива да имаме опасения.