Семейство Гарднър, или поне по-голямата част от тях, бяха вече в каретата си и децата жизнерадостно махаха на всички за довиждане. Каролайн беше отвън и чакаше майка си, която все още не можеше да се раздели с една стара приятелка. Елизабет за пореден път забеляза колко елегантна и пораснала изглежда малката й братовчедка. „Сватбите са добър случай да видиш хората в нова светлина“, помисли си тя. Забеляза обаче, че баща й изглежда малко уморен и го сподели гласно. Дарси, чакащ с известно нетърпение каретите пред тях да се раздвижат, се съгласи и добави че ако за Кити денят е бил добър и тя със сигурност е щастлива и сполучила млада жена, то за някои членове от семейството трябва да е бил доста изтощителен.

Сякаш беше прочел мислите й. Без съмнение на баща й съвсем не му е било толкова забавно днес. Елизабет се усмихна и подаде ръка на Дарси. Нямаше нужда от думи. Бяха си взели довиждане и сега, потеглили към Лондон, за да продължат после към Пембърли, Елизабет и Дарси изпитваха единствено радост — от това, че се прибират у дома.

Глава дванадесета

Прекрасната зелена английска земя

Тази година в Дарбишър есента позакъсня. Примамена от меката вечер, Елизабет беше помолила чаят да бъде сервиран на моравата откъм западната страна, откъдето се откриваше изглед към великолепните горести хълмове зад Пембърли и седнал в златистата светлина на залязващото слънце, човек можеше да се наслаждава на възхитителните им цветове. Тя все още не беше свикнала с пъстротата и обаянието на земите и горите в имението, а още по-малко с ролята си на господарка на всичко това.

Тази вечер Елизабет си имаше компания. Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Ливърпул по работа, за да уредят подробностите по пренасочването на търговските си интереси от Лондон към пристанищата по западното крайбрежие. Очакваха ги да се приберат навреме за вечеря. Двамата синове на мисис Гарднър бяха в колежа, а тя и дъщерите й бяха на гости за няколко дни в Пембърли. Прекарали бяха сутринта в разходки из парка заедно с Каролайн, която обожаваше разходките из гората, а ранния следобед — в библиотеката с Емили, която не можеше да се откъсне от книгите.

След като се бяха преоблекли за вечеря, те единодушно бяха решили, че вечерта е твърде приятна и красива, за да стоят вътре. Каролайн и Емили, седнали върху килимче между майка и Елизабет, се редуваха да четат на глас от една нова книга с поезия. Елизабет я беше купила в Лондон при последното си пътуване и сега я беше подарила на момичетата. Емили вече знаеше някои от стихотворенията наизуст и току-що беше изрецитирала едно от любимите си — малък откъс от стихотворението на Уърдсуърт за нарцисите, залюлени „в лек танц край езерната шир“22 в любимата му Езерна област. Казала го беше чудесно и когато свърши, попита дали могат да посетят Езерата. Елизабет и мисис Гарднър размениха погледи и се усмихнаха, спомнили си последния път, когато бяха планирали да пътуват до Езерата — разочарованието, което бяха изпитали първоначално и, разбира се, събитията, които бяха последвали от решението им да изберат Дарбишър в замяна. Когато момичетата забелязаха, че майка им и братовчедка им имат обща тайна, поискаха те да я споделят с тях и не се успокоиха, докато не им беше разказана някаква съкратена версия. Останалото от историята трябваше да почака, както каза майка им, добавяйки, че може да се наложи да искат позволението на мистър Дарси, за да допълнят детайлите. Това сериозно обърка момичетата, но след като се убедиха, че няма да получат повече информация нито от Елизабет, нито от майка си, се отказаха и се върнаха към поезията.

Сега беше ред на Каролайн да чете и тя също избра откъс от Уърдсуърт, но съвсем различен. Каролайн беше прекарала по-голямата част от живота си в Лондон и обичаше града, особено реката, покрай чиито брегове семейството често се беше разхождало в неделните утрини след църква — понякога чак до Ричмънд Хил, където гледката към реката беше толкова красива, че много разумни лондончани си бяха построили къщи там с изглед към Темза. Сонетът, съчинен на Уестминстърския мост, беше точно като за нея и нежният й, леко променен глас се извиси, когато зачете редовете:

„Едва ли толкоз много светлина

в зори е нявга слънцето раздало!

Не помня друг път тъй спокойна тишина!

Тече реката в позлатена равнина.

И сякаш зданията даже са заспали,

и сякаш на града сърцето е замряло!“23

Когато свърши, скромната публика я аплодира. Тя вдигна очи към Елизабет:

— Толкова е красиво, братовчедке Лизи! Този сборник е прекрасен! Съгласна ли си, мамо?

Преди майка й да успее да отговори, откъм къщата се чуха приближаващи се стъпки и един непознат глас каза:

— Аз безспорно съм съгласен, а начинът, по който го прочетохте, беше възхитителен, мис Каролайн.

Всички се обърнаха, а Елизабет направо скочи на крака, виждайки полковник Фицуилям пред себе си.

— Полковник Фицуилям! Какво правите тук?

Той стоеше усмихнат и напълно невъзмутим. Поздрави я сърдечно и се извини, че се беше появил така изненадващо:

— Мисис Дарси, Елизабет, простете ми, зная, че не ме очаквате преди края на месеца, но имах рядката възможност да се кача на кораб, който отплава по-рано. Откакто получих писмото на Дарси, нямах търпение да се върна в Англия колкото е възможно по-скоро.

Обръщайки се към мисис Гарднър, той заговори топло:

— А това да видя Вас, мисис Гарднър, мис Каролайн и Вас, малка Емили, тук, е наистина неочаквано удоволствие за мен. Трябва да призная, мис Каролайн, чух Ви да четете сонета на Уърдсуърт и изчаках, докато свършите, преди да се обадя. Беше прекрасно, предадено с толкова чувство!

Каролайн беше очевидно зарадвана. Той попита за мистър Дарси и мистър Гарднър и след като му казаха, че ги очакват за вечеря, заяви, че едва ли би могъл да избере по-подходящ момент да дойде в Пембърли. След като седна и прие да изпие чаша чай, той отново се върна към томчето с поезия.

— Аз също си купих екземпляр от него — каза той. — В Лондон много се харесва.

— А Вие имате ли любимо стихотворение? — попита Емили.

Той се усмихна и отговори:

— Всъщност имам, ще го намерите на девета страница. Казва се „Ерусалим“.

Момичетата нетърпеливо запрелистиха страниците.

— „Ерусалим“? — Елизабет не беше запозната със стихотворението. — На каква тема е?

— Англия, английската земя и унищожаването й — отвърна Фицуилям. — Поетът Уилям Блейк е обезпокоен от това, което се случва около нас.

Знаеше стихотворението наизуст и зарецитира тихо, но с чувство:

„Нима по планините в Англия

са вечно бродели нозете Му?

Нима по тучните ни пасбища

и Агнето на Бог са срещали?

Нима Светият Лик над хълмите,

сега обгърнати в мъгли, е светел?

Нима Ерусалим е бил издигнат

сред тези сатанински мелници?“24

Елизабет и мисис Гарднър слушаха притихнали, а Каролайн намерила стихотворението в книгата, му заприглася:

„Дайте ми лъка от жарко злато;

Дайте на желанието ми стрелите;

Дайте копието — облаците се разтварят!

Дайте ми моята огнена колесница!

Няма да напусна битката на умовете

и мечът няма да заспи в ръката ми.

Дорде не съградим Ерусалим

във тучната земя на Англия“25

Когато свършиха и погледите им се срещнаха, мисис Гарднър и Елизабет изръкопляскаха, а Емили, отворила широко очи, остана неподвижна, напълно омагьосана.

Каролайн поруменя и ненадейно прекъсна мълчанието, като запита дали мистър Блейк е написал още много стихотворения. Но не получи отговор, защото в това време пристигна мистър Дарси и чуя гласовете им, на мига се появи иззад къщата, като едва не се блъсна в братовчед си, който тъкмо се изправяше доловил стъпките му.

— Фицуилям! Кога пристигна? Откога си в Англия? — подхвана Дарси, едновременно учуден и радостен че го вижда.

След като се поздравиха сърдечно, Фицуилям обясни и се извини отново, като подчерта, че е наел стая в странноприемницата в Ламбтън — в случай че в Пембърли има настанени други гости.

— Що за глупост? — възнегодува Дарси. — Фицуилям, като че ли не знаеш, че тук има предостатъчно място! Напиши една бележка до съдържателя и да изпратим да донесат багажа!

Елизабет подкрепи съпруга си:

— Разбира се, можеш да останеш в Пембърли. Защо да губиш време да се връщаш тази вечер в Ламбтън? Мистър Гарднър ще вечеря с нас, а ти със сигурност ще искаш да се срещнеш с него.

Фицуилям лесно склони да остане и двамата с Дарси незабавно отидоха да се погрижат багажът му да бъде донесен от странноприемницата, а през това време Елизабет изпрати да повикат мисис Ренълдс, за да приготви стаите му.

Мистър Гарднър пристигна навреме за вечеря, след като се беше отбил да уреди някои сметки и да се погрижи за някои домашни дела във фермата. И искрено се зарадва, че намира Фицуилям в Пембърли цял месец по-рано, отколкото беше очаквал да го види в Англия. Полковникът, с когото през последните три години си бяха разменяли писма по въпроси, свързани с търговията, приемаше мистър Гарднър с голямо уважение — не само като проницателен и почтен предприемач, но и като доверен приятел. Беше останал много впечатлен от цялото му семейство, когато се беше запознал с тях по време на приготовленията за сватбата на Дарси и Елизабет. Както Дарси беше предположил, мисис Гарднър го беше очаровала като жена с достойнство и отличен вкус, чиито деца, особено момичетата, се отличаваха с безукорно поведение и изключителна начетеност.