„Не се заблуждавай, Дарси, тази рецесия със сигурност ще има край и когото пазарът стигне дъното, хората и нациите ще започнат да купуват отново и ако сме готови с добре обмислени планове и разумни стратегии, ще се справим добре. Няма нищо по лошо от това да оставим мракът на днешната ситуация да ни попречи да съзрем утрешните си възможности.“

И изпращаше поздрави в очакване на възможно най-скорошна среща. Дарси, който имаше малък, да не кажем нищожен, опит в сферата на търговията, беше повече от благодарен, че може да се възползва от мъдрите съвети на мистър Гарднър във време, когато никой нито в търговските среди, нито в правителството, не беше предвидил разрастващия се хаос.

Поземлената аристокрация в най-малка степен можеше да разбере новите сили, които индустриалната революция беше отприщила. Дарси знаеше, че много от неговите познати и приятели нямаха никаква представа какво се случва със страната. Свикнали с цикличността на традиционната икономика с присъщите й продължителни суши, наводнения, слаби реколти и непостоянни цени, те разчитаха на процесите на естествено възобновяване за възстановяването и поддържането им. Ако една култура биваше унищожена, друга оцеляваше. Цените се колебаеха нагоре и надолу.

Те не бяха подготвени за настъпващата рецесия в индустриалната действителност — с изправените през фалит фабрики и обречените на глад и просия бедни — по простата причина, че обикновените хора бяха твърде бедни, за да могат да си купуват храна и дрехи, а затъналите в дългове държави не можеха да внасят британски стоки за поданиците си.

Ясно съзнавайки, че семейството му е останало до голяма степен защитено от влиянието на рецесията, които обземаше държавата, Дарси беше прозрял какъв изключителен късмет е било сближаването му със семейство Гарднър, благодарение на женитбата му с Елизабет. В лицето на мистър Гарднър той беше намерил наставник и приятел, а също така и проницателен съдружник.

Тази вечер след вечери той сподели със съпругата си колко е задължен на чичо й, като обясни подробно, както никога досега, големия му принос към благополучието им и финансовата им сигурност.

— Ако не бях получил толкова добри съвети, ако не бях осъзнал необходимостта да бъда предпазлив и да отстоявам ценността на това, което притежаваме, да не говорим пък за възможността да инвестирам в търговията на мистър Гарднър, която той ръководи с такъв забележителен успех, опасявам се, че аз също щях да претърпя загуби.

Елизабет побърза да изтъкне, че Дарси едва ли би постъпил така прибързано или така наивно, както някои от познатите им джентълмени, чиито състояния бяха изчезнали пред очите им.

— Разбира се, не отричам, че вродената ми предпазливост можеше да ме предпази от невъздържаността, която разори тях, но също така можеше и да ми попречи да се възползвам от предимствата на някои сериозни сделки.

Елизабет беше съгласна и вътре в себе си ликуваше, защото по този начин Дарси много ясно заявяваше, че женитбата им най-малко не е ощетила нито него, нито мистър Бингли, и дори се е оказала изгодна, заради съдружието с чичо им Гарднър.

В писмото си до Джейн по-късно тя разказа за разговора със съпруга си и добави:

„Какви щастливки сме, мила ми сестрице, че имаме край себе си двойка като леля и чичо Гарднър, които във всяко отношение са пример за това какво е ценно и достойно. Ако добавим и признателността на моя съпруг към чичо за познанията и уменията му в ръководенето на търговските дела, а също и благодарността му за съветите, които той и мистър Бингли получават от мистър Гарднър, можем със задоволство да приемем, че страховете на лейди Катрин за вредата от съюза с нас са доста нелепи.

Нали си спомняш, мили Джейн, колко нещастни бяхме след безразсъдното бягство на Лидия. Колко обречени ми се струваха бъдещите ни възможности за женитба. Ще можеш ли да ми простиш вината за твоите страдания тогава? Ясно е като бял ден, че не съм била права. И дума не може да става, че бракът с нас им е навредил, тъкмо обратното. Независимо че нито ти, мила сестрице, нито аз сега се нуждаем от такива уверения от страна на скъпите ни съпрузи, все пак успокояващо е да знаем, че това е вярно. А да го знаем, при положение че имаме и любовта и уважението им, несъмнено е голямо щастие.“

За Елизабет писмото от чичо й и последвалият го разговор с Дарси ознаменуваха края на една седмица на непрестанно нарастващо щастие. След като Джейн и Бингли щяха да се местят в Лестършър — само на двадесет мили разстояние от Пембърли, и след като любимите й леля и чичо щяха да дойдат да живеят в Ламбтън, тя нямаше какво да желае повече.

Прели да завърши писмото си до Джейн, тя се замисли с какъв късмет бяха благословени двете с нея, а заедно с тях, както се беше оказало, и повечето членове на семейството им. Сега оставаше единствено безпроблемното раждане на детето й на пролет и щастието й щеше да бъде пълно.

Глава десета

Истински благословени от съдбата

Известно време преди Коледа безукорното домакинство на мистър и мисис Бингли в Недърфийлд беше преподредено, опаковано и пренесено в Ашфорд Парк в графство Лестършър. Джейн и Джонатан се преместиха временно в Лонгборн, където мисис Бенет можа да сбъдне едно свое съкровено желание — да покани всички съседи, приятели и познати на следобеден чай, за да видят красивата й дъщеря мисис Бингли, и внука й. Нямаше по-горда и по-щедра на хвалби баба от нея „Наследникът на богатството на Бингли“, което се беше разраснало значително във времената, когато търговията процъфтяваше — ето как го виждаше тя.

Присъствието на Джейн и нейния син значително разведри живота на баща й. Откакто двете му любими дъщери се бяха омъжили и напуснали бащиния си дом, мистър Бенет чувстваше голяма празнота. Знанието, че и Джейн, и Елизабет са щастливи, с положителност беше голяма утеха за него, но въпреки това те ужасно много му липсваха. Раждането на Джонатан и връщането, макар и за кратко, на Джейн в Лонгборн му донесоха изключителна радост и той беше решен да й се наслади.

Всички виждаха колко щастлива и удовлетворена с Джейн и баща й беше склонен да признае, ако не пред друг, то поне пред себе си, че Божията воля или съдбата, или пък и двете заедно, са се намесили, за да благословят живота й, независимо от неблагоприятните условия в дома и семейството й. Глупостта на майка й, безразсъдството на най-малката й сестра и неговото собствено безхаберие бяха достатъчни да провалят всеки шанс за щастие както за Джейн, така и за Елизабет. Това беше полезен урок за всички тях — урок, научен късно, но запомнен добре. Трябва да се каже обаче, че спечелването на двама безупречни млади мъже за зетьове, заедно с годежа на Кити, който беше на път да доведе още едно прекрасно попълнение в семейството, при това с минимални усилия от негова страна, безспорно му даваха основание за известно задоволство.

Очарователната разсъдливост на Джейн, която я караше да отхвърли като неоснователни самообвиненията му за неангажираност и неадекватност, още повече засилваше това усещане за удовлетвореност.

— Мили татко, ти нямаш никаква вина към мен. Едва ли нещо, което си сторил или което си оставил несторено, е щяло да промени живота ми сериозно. Мистър Бингли ми го е казвал и аз напълно му вярвам. Ако е имало време, когато се е съмнявал в мен, то е защото не е бил наясно със силата на собствените ми чувства, а за това мога да виня единствено себе си. Веднага щом получил уверение в тях обаче, благодарение на навременната намеса на Лизи и мистър Дарси, той решил да се върне в Недърфийлд и да ме попита сам и останалото го знаеш — казала беше тя, настоявайки от цялото си сърце, че баща й не бива да обвинява себе си за никаква част от и без това краткотрайното й нещастие.

Когато всичко в Ашфорд Хаус беше вече на мястото си и Недърфийлд беше заключен, мистър Бингли дойде да отведе жена си и сина си у дома. Разделиха се със сълзи, съвети и благопожелания и с обещание да се съберат отново на Коледа. Джейн имаше такова доверие във вкуса и преценката на сестра си и зет си, че не беше настоявала да види имота в Ашфорд, преди да бъде купен. Придружила беше обаче мистър Бингли, управителя, главния прислужник и иконома при пътуването до там, преди да бъде предприето преместването.

Тя толкова беше харесала къщата, обзавеждането и оформлението, градината и заобикалящия я парк, дори гората, пътеките и потоците — всички точно такива, каквито си ги беше представяла, че беше определила избора като съвършен. Чувайки това, Елизабет беше заявила, че й се иска на света да има още двадесет души като Джейн и всички да бъдат толкова скромни и сговорчиви.

След като поздрави съпруга си за избора на имота и за това, че е убедил Бингли да продаде всичките си акции от нечистата текстилна индустрия, за да купи Ашфорд Хаус, Елизабет отбеляза, че сега мистър Дарси трябва да се чувства много доволен от успеха си.

— Така е, разбира се — отвърна той, — особено предвид рецесията, която обзема текстилната индустрия в момента. Беше мъдро решение. Наистина съм щастлив, че можах да убедя Бингли да направи нещо, което се оказа и правилно, и икономически изгодно.

— И да ощастливиш както неговата жена, така и своята — безспорно двойно успешно начинание, не мислиш ли?

Дарси хвърли бърз поглед към Елизабет, подозирайки, че отново се шегува, но всъщност не беше така. От своя страна Елизабет продължаваше да се удивлява докъде може да стигне той в помощта към близките си. Неведнъж се беше оказвала свидетел на това. Той беше приел едва ли не за свой дълг да се грижи за приятелите и роднините, към чието добруване имаше отношение. Тя вече знаеше, че това благородство е достигнало и до собственото й семейство, дори и до най-непочтените и недостойните му членове, за което хранеше най-нежни чувства към него.