Джорджиана с вълнение разказваше за галериите, които беше посетила, и за едно особено впечатляващо представление на „Вълшебната флейта“, което беше гледала заедно със семейство Контини и на което беше срещнала д-р Грантли сред публиката:

„Сеньора Контини го покани в нашата ложа, след което той дойде на Портмън Скуеър за вечеря и истински ни впечатли със забележителните си познания относно Моцарт и операта. Д-р Грантли е в Лондон, за да вземе участие в Синода, който, дълги дискусии и вземат важни решения за Църквата. Затова дните му са изцяло заети, но сеньор и сеньора Контини го поканиха да вечеря с час отново в края на седмицата, преди да си тръгнем за Пембърли. За тази вечер сеньора Контини е ангажирала струнен квартет и предлага да се присъединя към тях и заедно да изпълним един квинтет за пиано — композиция, която съвсем наскоро получихме от Париж. Музиката е прекрасна и макар да не съм сигурна дали ще се справя, възнамерявам да се упражнявам всеки ден, за да постигна най-доброто, на което съм способна. Д-р Грантли ли ме уверява, че ще успея, но, както е известно, той винаги е изключително любезен.“

Тонът на писмото беше несъмнено приповдигнат и Елизабет се запита дали не е назрял моментът да поговори с младата си зълва за д-р Грантли.

В същото време мълчанието на Дарси по въпроса я озадачаваше. Тя му подаде писмото и не свали поглед от него, докато четеше. Той си позволи само една лека усмивка, когато й го върна обратно.

— Явно на Джорджиана й харесва в Лондон — потвърди тя, надявайки се да го накара, да заговори.

— Винаги й е харесвало — отвърна той. — Контини са много привързани към нея — преди няколко години изгубиха момиче на нейната възраст и приемат Джорджиана като собствена дъщеря. Сеньора Контини се ползва с добро име като певица, а съпругът й е страстен меценат. Което означава, че при тях сестра ми е на идеалното място, където може да види и чуе не едно и две забележителни изпълнения.

Лизи никак не остана доволна. Интересуваха я не разсъжденията за Контини и изкуството, а какво мисли Дарси за д-р Грантли и Джорджиана. Опита отново, като подхвана по друг начин:

— Какво съвпадение само — да срещнат д-р Грантли в Операта!

Този път Дарси остави своето писмо и поклати глава.

— Заеми се с нещо по-разумно от това, мила — знам, че ти се иска да поговорим за тях, но докато не се появи нещо, за което да говорим, нямам какво да кажа.

Усмихваше се, но изражението му не издаваше нищо.

— О, ти се ядоса! — възкликна тя и реши да се включи в играта: — Е, предполагам, че ще трябва да почакам да го чуя от Джорджиана, когато се върне.

Елизабет беше сигурна, че Дарси е забелязал нарастващата близост между сестра си и най-добрия си приятел. Нямаше търпение да узнае мнението му, но хранеше твърде голямо уважение към него, за да любопитства, а и знаеше, че той сам ще й каже, когато е готов. Търпението й обаче се изчерпваше.

На следващата сутрин Елизабет се събуди, преди още слънцето да се беше издигнало над гористите хълмове зад къщата. Дарси беше станал и беше излязъл да поязди, както правеше повечето сутрини преди закуска. Като се загледа към парка, на нея й се стори, че го вижда с коняря му в далечината, но тъй като в тази част на парка сянката беше много плътна, не можеше да бъде съвсем сигурна. От стаята на съпруга й имаше по-добра видимост към пътеката, която излизаше от гората. Елизабет влезе през отключената врата и се отправи към прозореца, до който стоеше писалището. Прислужникът на Дарси беше идвал и беше оставил дрехите му, а на пода до тях имаше паднало писмо — два листа фина бяла хартия, плътно изписани с красив почерк. Преди да осъзнае какво прави, Елизабет вдигна писмото и го разгъна, за да види името на автора му. Щом го зърна, застина на място. Писмото беше от д-р Грантли и беше изпратено от Лондон само преди три дена. Елизабет незабавно се досети, че е писано само двадесет и четири часа след писмото на Джорджиана до нея. Защо ли Дарси не й беше разкрил съдържанието му? Елизабет беше много объркана и в разрез с всички свои вродени инстинкти (с изключение единствено на любопитството), в противоречие с всякакъв здрав разум зачете бързо, а страните й пламнаха от притеснение да не би някой от прислугата да влезе и да я завари така.

Това, което прочете, само потвърди собствените й догадки. Д-р Грантли беше дълбоко влюбен в Джорджиана, но не се беше осмелил да й разкрие любовта си, преди да се увери в своите чувства и в оценката на брат й. След като я беше срещнал отново в Лондон, той вече беше убеден, че не може да продължи да я вижда, без да й разкрие чувствата си и без да се опита да разбере дали са добре приети и споделени. Но при все това искаше позволението на Дарси да го направи „О, защо всички търсите неговото разрешение! — почти извика Лизи, спомняйки си за Бингли и Джейн. — Защо не следвате сърцето си?“ Но като продължи да чете, си отговори защо. Д-р Грантли знаеше за злощастния епизод с Уикъм, който едва не беше съсипал живота на Джорджиана. Тогава Дарси му се беше доверил и той не желаеше да стори нищо, което би могло да причини болка и да нарани както Джорджиана, така и Дарси. Елизабет скоро разбра защо Дарси не й беше казал нищо. Д-р Грантли го молеше да запази всичко в тайна, докато не се изясни положението.

„Причината да моля за това е, че за нищо на света не мога да жертвам дружбата си с теб и семейството ти. Дарси, вие сте толкова безценни приятели, че не бих понесъл да ви загубя, ако сестра ти не ме приеме. Ако това се случи или ако ти сметнеш, че съм твърде възрастен за нея или по някакви други причини не съм подходящ, загубата би била ужасна; още по-ужасно ще бъде обаче, ако приятелството ни пострада поради това, че моите симпатии и разочарования са станали твърде широко известни и обсъждани. Нямам право да искам това от теб, Дарси, но тъй като години наред сме били като братя един за друг, надявам се, че няма да ти бъде твърде трудно да го приемеш.“

Елизабет бързо сгъна писмото и го остави така, както го беше намерила. Доколкото можа да запомни, в останалата част от него той говореше за любовта си към Джорджиана и молеше за позволението на Дарси да й предложи брак. Имаше и един параграф, който съдържаше предложение да се сключи договор за попечителство, за да може значителният приход от нейното наследство да бъде спестяван и използван в бъдеще. Елизабет обаче не желаеше да знае нищо повече. Тя изтича обратно в стаята си и изплакна със студена вода пламналите си страни. Джени донесе чая й и я уведоми, че мистър Дарси е изпратил един от слугите до Ламбтън със спешна пратка за пощата, която трябва незабавно да замине за Лондон.

Елизабет се опита да си придаде равнодушен вид.

— Сигурно е нещо по работа за мистър Гарднър — каза тя, знаейки прекрасно, че е отговорът на Дарси до д-р Грантли.

Представа нямаше как ще изкара деня — Джорджиана щеше да се прибере на следващата вечер. Бедната Елизабет, и през ум не й беше минавало да мами съпруга си и въпреки това не се сещаше за приемлив начин, по който да му каже какво е направила и да избегне неодобрението му. Нима можеше да рискува доверието, което имаха един към друг? Какво оправдание можеше да изтъкне, за да й бъде простено? Объркана и нещастна, тя почувства силно главоболие и се оттегли в стаята си, където придърпа капаците на прозорците и трескаво затърси подходящо извинение. Нямаше никакъв апетит за закуска. Сигурна беше, че мисис Ренълдс и Дарси уместно ще отдадат всичко на умората й от дългия път на връщане. Преди да си легне, отново наплиска лицето си, молейки се Дарси да се върне по-късно от обиколката си из имението.

Събуди се след няколко часа и го видя, седнал до леглото й — силно разтревожен от влошеното й състояние и готов незабавно да даде разпореждане да доведат доктора, ако е необходимо. Елизабет веднага се надигна и тъй като се чувстваше леко замаяна, с радост се облегна на ръката му, за да се изправи. Слея като се увери, че няма нужда от лекар, той изпрати да повикат Джени. Когато по-късно слезе долу, Елизабет го намери в дневната. С ведър, макар и не особено убедителен тон тя предложи да нареди да им донесат чай и въпреки че Дарси не възрази, по всичко личеше, че мисълта му е някъде другаде.

След чая той я хвана за ръка и я изведе на терасата в приятната светлина на есенния ден, като затвори вратата към къщата. Там, за нейна най-голяма изненада, я помоли за прошка. Каза й, че съжалява, задето е бил толкова пестелив на думи в разговора си с нея предишния ден, и че не е имал намерение да нарани чувствата й, нито да откаже да даде отговор на въпросите й, но е защитавал сигурността на някого другиго. И че днес е предприел действия, които му дават възможност да бъде по-изчерпателен.

Това още повече обърка Елизабет. След като вече беше прочела писмото на д-р Грантли, тя нямаше представа как в момента Дарси може да говори по този въпрос с нея, без да наруши поверителността. И което беше още по-лошо не можеше да му разкрие, че знае всичко, без напълно да загуби доверието му. Докато тези мрачни мисли се въртяха в ума й, той извади две платно сгънати писма — видно беше, че едното е от д-р Грантли, другото пък беше със собствения му почерк и на собствената му хартия за писма. Той й ги подаде в реда, в който трябваше да бъдат прочетени. Елизабет седна и повторно зачете писмото, което беше прехвърлила сутринта, този път обаче бавно и внимателно. После, без да каже дума, протегна ръка за другото и прочете и него. Това очевидно беше копие на писмото, което Дарси беше изпратил до Лондон — в него той не просто даваше на приятеля си своята благословия, но беше вложил всичко от себе си, за да му вдъхне надежда за успех. Уверяваше д-р Грантли във високото си мнение за него и в обичта си и от все сърце пожелаваше на приятеля си най-съкровеното му желание да се сбъдне.