Елизабет беше обърнала внимание на свежия въздух в долината Таун, но съпругът й доста мрачно беше отговорил, че едва ли дълго ще остане такъв. Долавяйки меланхолията му една вечер Елизабет го попита дали би споделил мислите си си нея. Той веднага съжали, че я изолирал, и охота обясни:

— Съжалявам, милата ми, не е защото не искам да споделя тревогите си с теб, а по-скоро защото самият аз не знам как да ги обясня. Стоим си ние тук от няколко дни и се наслаждаваме на уелската природа, а през цялото време над нас е надвиснала опасността от разрастването на въгледобива. Явно е, че собствениците на тези мини държат в ръцете си голяма власт. Те контролират правителството и са способни да оборят възраженията на който и да било местен земевладелец.

Чувството му на безсилие смути Елизабет.

— Но нали тук няма планове за въгледобив?

— За момента не, но имам информация, че са направени постъпки и едва ли бихме могли да променим нещо, ако успеят да получат разрешение да копаят в склоновете над реката. Купчините шлака ще покрият склоновете на хълмовете, а потоците ще се затлачат с отпадъчни води от мините.

Звучеше толкова нещастен, че в продължение на няколко минути Елизабет остана безмълвна, а после, в желанието си да го утеши, каза с въздишка:

— Поне на Пембърли няма посегнат.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Да, така е, ръка на Пембърли никога няма да сложат, но, Лизи, тук не става въпрос само за Пембърли и за моето семейство, става въпрос за наследството на Англия — тази природа е всичко, което имаме. Да я съсипем, означава да разрушим наследството за децата си. Твърдо съм решен, ако по някакъв начин мога да помота, да направя всичко възможно, за да не позволя тази долина да бъде унищожена.

Писмата на Елизабет до Джейн и до леля й бяха сдържани, сериозни и искрени:

„Тук има толкова много красота и заедно с нея толкова много грозота, която заплашва да съсипе всичко заради нечии облаги. Всеки ден виждаме невероятно красиви места, които, веднъж попаднали в ръцете на минните предприемачи, са обречени да станат част от голямата черна маса, която се разстила върху земята. Дарси е много притеснен от начина, по който районът се разграбва, и се кълне, че няма да остане безучастен.“

Последната вечер прекараха в Ландейло, където вечеряха със семейството на сър Тристрам Уилямс — приятел на бащата на Дарси и роднина по майчина линия на лелята на Дарси, лейди Катрин. Заговориха за тежкото положение на селяните в Англия. Дарси беше чул не един или два обезпокоителни разказа за действия, предприети от страна на отчаяни работници и миньори, изхвърлени от работа от алчните собственици на мини и фабрики като мярка за съкращаване на загубите в условията на задълбочаващата се рецесия. Синът на сър Тристрам — ненавършил още осемнадесет години момък, който се беше прибрал за ваканцията, се изказа против „безхаберното правителство“ и заяви, че е готов да се присъедини към реформисткото движение и да влезе в Парламента, тъй като това за него е единственият начин да бъде спряно лицемерието на управниците.

За всеобща изненада той подкрепи и по-голямата си сестра Джесика, която настоя, че жените трябва да имат право на вот, с обяснението:

— С нашия вот в Парламента в Уестминстър биха влезли и някои от правилните хора, а не само земевладелци и фабриканти, които се интересуват единствено от собственото си забогатяване. Англия има нужда от реформатори.

— Аз ще бъда един от тях и ще дам на поробителите и разрушителите да се разберат! — гневно заяви брат й.

Родителите на Дейвид приеха пламенните му чувства със снизходителна усмивка, Дарси обаче сподели по-късно, че му се ще и той самият да е толкова разпален, колкото Дейвид, и със същата решителност да подхожда към неправдите, които вижда около себе си.

— За съжаление, когато бях на годините на Дейвид, бях твърде доволен от собствения си живот и дори не помислях за проблемите на другите. Сега разбирам, че себичното съществуване, което сме водили, зле ни е подготвило за истинските ни врагове.

Елизабет възрази:

— Дарси, няма да ти позволя да говориш така! Не си себичен, всъщност ти си най-малко себичният човек, когото познавам.

— Това е така, мида моя, защото си взех урок — отвърна той, — и то до голяма степен благодарение на теб. Може би малко закъснял, но пък добре научен. Обещавам ти Лизи, че ще направя всичко възможно, за да възпитам децата ни в дълг не само към семейството и приятелите им, но и към всички, които споделят тази земя с нас.

Елизабет вече се беше научила да разпознава решителността в гласа му. И знаеше, че е убеден във всяка дума, която казва.

На връщане от Уелс те спряха в една странноприемница, където с потрес научиха за ужасен инцидент, който беше струвал живота на няколко пътници — пощенската кола се преобърнала и те били изхвърлени в една клисура. Независимо от усилията на пътните инженери и строители из цяла Англия, много от пътищата все още си оставаха твърде несигурни. Елизабет беше много разстроена от лошата новина и копнееше да се прибере в Пембърли — нейният сигурен пристан във все по-бързо променящия се свят.

Беше късен следобед, когато достигнаха гористите околности на имението и поглеждайки навън, Елизабет изведнъж осъзна до каква степен вече е започнала да го приема за свой дом. Запленена от отблясъците на залязващото слънце над червенеещия есенен листак, тя за пореден път се удиви на каменния градеж на господарския дом, когато го зърна в отвъдния край на долината. Обзе я дълбоко чувство на покой и хармония, които сякаш струяха от всичко наоколо и изпълваха сърцето и ума й сякаш прочел мислите й, Дарси й подаде ръка да слезе, усмихна се и каза простичко:

— Ето ни у дома, Лизи! Не е ли хубаво да се прибереш вкъщи?

— О! — отвърна тя с въздишка на облекчение.

В Пембърли ги чакаха няколко писма. След като поздрави мисис Ренълдс и даде инструкции на прислужницата си Джени как да разпредели багажа й, Елизабет избърза в стаята си, за да прочете онези от тях, които бяха адресирани до нея. Когато Дарси дойде от долния стаж, тя вече ги беше прегледала набързо по веднъж и тъкмо сядаше да ги прочете отново.

Първото писмо, което отвори, съдържаше добри новини от леля й Гарднър. Тя пишеше за Кити и за мистър Дженкинс, който се беше харесал и на двама им, благодарение на тънкия си хумор и безупречните си обноски.

„Ако не беше свещеник, човек би се притеснил, че си е сбъркал призванието. Той е всичко, от което Кити има нужда, за да надрасне своята незрялост и при все това по всичко личи, че на него особено му се нрави младежкият й ентусиазъм. Така захласнато ни описа до най-малката подробност всичките старания, които Кити и Джорджиана са вложили в детския хор и както разбрахме, изпълнението им на сватбата на мис Камдън е било направо съвършено. Това, че той толкова много я харесва и тя толкова се старае да го зарадва, безспорно предвещава добро бъдеще за съюза им.“

По-надолу следваше разказ за обиколките им по магазините и за това как Кити се е спряла на точно определен нюанс на зеленото за зимния си тоалет, който се харесал на мистър Дженкинс и за още много други неща. На устните на Елизабет заигра усмивка.

Писмото от Джейн, което беше написано преди няколко дена, приличаше по-скоро на нахвърляни набързо бележки в дневник. Разполагала беше с твърде малко време, за да пише в детайли за каквото и да било, изключение беше направила единствено за посещението на новите си роднини семейство Хърст и мис Бингли, като с известен скептицизъм съобщаваше факта, че заминават за Париж!

„Само си помисли, Лизи — те са с голяма група от Бат — най-вече бивши генерали и адмирали, които искат да видят Париж след Бонапарт! Можеш ли да си представиш Каролайн Бингли и сестра й сред тях? Споменаха за разни покани за салони и соарета, но при положение че компанията им се изчерпва единствено с мистър Хърст, не ми се вярва да останат очаровани. Всъщност мистър Бингли ми каза, че Каролайн малко поназнайва френски — колкото да чете и да пее, но не и да говори, мисис Хърст обаче и понятие си няма от езика. При положение че не разбират нито думичка френски, признавам си, Лизи, не ми е ясно как ще се оправят.“

Джейн безспорно беше озадачена. Елизабет се засмя и прочете цялото писмо на Дарси, който отвърна с коментар, че за соаретата ще трябва да се подсигурят с достатъчно голяма карета, която да побере мистър Хърст, когато заспи по време на рециталите.

Джейн имаше новини и за Кити:

„Очакваме Кити и леля Гарднър утре, а в четвъртък ще вечеряме в Лонгборн. Ще пиша отново, за да ти разкажа как е минало, но от това, което каза татко, съдя, че ще бъде един от специалните дни за мама. Поканени са семейства Лукас и семейство Лонг, а без съмнение ще дойде и леля Филипс. Много се радвам, че леля Гарднър ще бъде с нас.“

Джейн се извиняваше за краткото си и разпокъсано писмо — малкият Джонатан бил с простуда и тя трябвало да бъде неотлъчно до него. Накрая изразяваше желание те също да бъдат с нея. Винаги великодушната и мила природа на Джейн не й беше позволила да бъде директна, сестра й обаче можеше да усети колко усилия й коства да опази Кити и мистър Дженкинс от невъздържаността на майка си без подкрепата на Елизабет до себе си.

Най-интересно от всички писма, адресирани до Елизабет, беше това от Джорджиана Дарси. Тя беше прекарала една седмица на гости у семейство Контини — италианско семейство, с което се бяха сприятелили преди година в Лондон. Даровита и артистична двойка, те веднага бяха харесали Джорджиана и с позволението на брат й я бяха взели със себе см на опера и на камерен концерт с музика от италиански маестро.