— Виж, мила моя, след малкия ни сблъсък с джентълмените от Лондон сър Едмънд беше потърсен от името на двама от тях — земевладелци, които не живеят в имотите си. Те губят парите си и земята им губи стойността си. Искат да продават, преди цените да са паднали още повече. Сър Едмънд не може да им даде предложение — той е магистрат, който отправя предупреждение към тях, и това не би било редно, но сподели с мен и тъй като чичо ти често е споменавал, че иска да купи имот в Дарбишър, веднага се сетих за него.

— Леля ще е очарована. Винаги е искала да се върне в Дарбишър. Знаеш колко го обича — каза Елизабет.

— Да, знам — каза съпругът й, — и затова този имот е толкова ценен. В това е истинската му стойност. Става въпрос за господарска къща и ферма на не повече от пет мили от Ламбтън със собствен поток с пъстърва и с овощна и зеленчукова градина. Част от земите са подготвени за отглеждане на царевица, но ливадите и горите са все още свободни и вероятно няма да бъде проблем да останат в този вид. Тъй че, ако вуйчо ти го хареса, има реалната възможност да преговаря за много добра цена.

Елизабет не можеше да си намери място от радост.

— Това означава, че ще бъдем съседи! — възкликна тя.

— И аз си помислих същото, Лизи — каза той, явно доволен, когато тя се хвърли на врата му и го прегърна, при което той нежно отвърна на топлината на ласките й.

На следващия ден дойде една още по-добра новина — Бингли съобщи, че Ашфорд Хаус в Лестършър е готов и веднага щом Джейн може да пътува, ще се пренесат. Той подчерта, че ще имат достатъчно време, тъй като договорът за наемането на Недърфийлд изтича след два месеца, а после добави:

— Този път ние ще имаме удоволствието да ви поканим за Коледа.

Какво повече можеше да желае Елизабет — оставаше само съкровеното й желание да намери потвърждение. Това се случи на следващия ден, когато лекарят на Джейн посети Недърфийлд Парк и заключи, че Джейн и Джонатан са в прекрасно здраве, а след това продължи с преглед на Лизи. Той потвърди надеждата й за дете, което щеше да се роди на следващата пролет. Елизабет, мисис Гарднър и Джейн се прегърнаха и в прилив на щастие и си поплакаха.

Мистър Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Меритън. Веднага щом се върна, Дарси потърси Елизабет и след като не я откри на долния етаж, тръгна да провери къде е. Когато я намери сама в стаята им, доста се озадачи. Виждаше се, че е плакала, но се усмихваше.

— Какво има, мила? — попита той с известна тревога.

Когато му съобщи новината, тя със задоволство забеляза как обикновено сериозното му лице светна, когато я вдигна на ръце.

— Елизабет, мила моя, сигурна ли си?

Тя кимна и му каза, че се е срещнала с лекаря на Джейн онзи ден.

— Казва, че ще бъде през пролетта — вероятно през май.

Те се целунаха, прегърнаха се и се разсмяха, споделяйки този момент на много съкровена радост и признавайки един на друг колко много са копняли за тази новина.

После, след като отново станаха сериозни, те решиха, че няма да казват на никого, освен на семейство Гарднър, Джейн и Бингли.

— Миличка, иска ми се да запазим удоволствието от тази благословена вест за себе си за известно време — каза той и Лизи се съгласи — тя също желаеше малко да се понаслаждава на радост от съкровената си тайна, преди да трябва да я сподели с цялото семейство и съседите.

— Ще им кажем след кръщенето на Джон, преди да си тръгнем за Пембърли.

— Така няма да се налага да изслушаш съветите на всички съседи.

— Колко добре ме познаваш вече — каза тя нежно, — точно това ми се щеше и на мен.

И за двама им това беше най-вълнуващият момент на щастие, който бяха изживявали до момента. Дарси призна, че не е очаквал такава радост, но Елизабет, за да не му позволи да стане твърде сериозен, му напомни, че преди около година си бяха обещали да бъдат най-щастливата двойка на света. Дарси й отвърна мило в същия тон:

— Да, наистина — каза с усмивка, — и не трябва никога да ми позволяваш да го забравя.

* * *

Едва ли може да има по-красива есенна картина от картината, запечатала деня, в който малкият Джонатан Чарлс Бингли беше кръстен — с кристално синьо небе и дъбове, обагрени в червеникавокафяво и златно. Гордите баба и дядо, родителите и кръстниците, приятелите и съседите — всички искаха да зърнат малкото лъчезарно момченце. Джейн и Бингли бяха засипани с добри пожелания. Никой в околността не помнеше някога да е имало такъв интерес към раждането на дете — както Елизабет каза на съпруга си:

— Джейн е много специален човек.

Това наистина беше паметно събитие и избраният ден в ранната есен беше тъкмо като за него. Дори присъствието на сестрите Бингли — мисис Хърст и Каролайн, които бяха пристигнали от Бат за кръщенето, не можеше да помрачи радостта на Елизабет. Тя самата — пазеща тайната, която знаеха само най-скъпите на сърцето й хора, изглеждаше великолепно и излъчваше мир и спокойствие, които и най-голямата неискреност и най-ефектните преструвки от страна на сестрите Бингли не можеха да смутят.

„А преструвки имаше доста, защото и двете изглеждаха решени да превърнат себе си, а не Джейн и Джонатан, в център на внимание. Накипрени по последна мода, с шапки, натруфени с грамадни пера, те сякаш бяха на коронация в Абатството17, а не скромно семейно кръщене в провинциална църква. Джейн, облечена в любимия си нюанс на синьото и усмихната благо и естествено като Мадона, ги засрами всичките. Бингли, както и много други от присъстващите не можеха да свалят поглед от тях.“

Това писа Елизабет на приятелката си Шарлот Колинс. Шарлот не можеше да пътува до Хардфордшър, защото всеки момент очакваше второто си дете. Беше писала с молба да бъде извинена и обещаваше да посети Джейн, когато дойде в Лукас Лодж по Коледа. Елизабет трябваше да я информира, че за Коледа сестра й и зет й ще бъдат в новия си дом в Лестършър:

„Джейн ме помоли, мила Шарлот, да ти предам колко много оценява хубавия ти подарък и милите ти пожелания.

От все сърце се надява, че вие с мистър Колинс ще намерите време да ги посетите и да останете за няколко дена в Ашфорд Хаус — за предпочитане през април или през май, когато пролетта е много красива. Мила Шарлот, иска ми се да добавя и своите най-добри пожелания и да те помоля да обмислиш едно гостуване и в Пембърли, тъй като Пембърли е само на двадесет мили от Ашфорд Парк. Ние ще те посрещнем с най-голяма радост.“

Привързаността на Елизабет към приятелката й си оставаше все така голяма, независимо от глупостта на мистър Колинс и първоначалното й негодуване от това, че Шарлот се беше омъжила за него. Тя с радост беше открила, че Дарси има много добро мнение за характера и здравия разум на мисис Колинс, въпреки че не можеше да приеме надменното празнословие на съпруга й.

Шарлот беше заслужила добро отношение и с това, че преди две години беше поканила Елизабет на гости в Хънсфорд, като така тя беше имала възможност да посети Розингс и да срещне Дарси и полковник Фицуилям в условия, съвсем различни от недоразуменията в Лонгбърн и Меритън, които толкова бяха огорчили мистър Дарси.

Веднъж Лизи беше подхванала темата и съпругът й беше признал, че до момента на неочакваната им среща в Розингс е полагал всички усилия да я изхвърли от ума си.

— И успя ли? — беше попитала тя съвсем преднамерено.

Дарси видимо засрамен, беше признал, че въобще не бил постигнал успех.

Не защото не бях направил опити, мила ми Лиза, но както знаеш, тогава се оказах напълно безсилен. Когато разбрах, че си отседнала при мисис Колинс и си толкова наблизо, всичките ми опити отидоха на вятъра.

— Което ще рече, че поне част от сегашното си щастие дължим на Шарлот — заключила беше тя, а Дарси с радост беше признал, че това е самата истина.

Елизабет посвети и приятелката си в тайната за детето, което очакваше през май, надявайки се, че за Шарлот това ще бъде още една причина да посети Пембърли следващата пролет.

Родителите на Елизабет научиха едва в последната вечер от престоя на младите в Недърфийлд Парк след вечеря. Врявата, която се вдигна в Лонгборн и в която кротката радост на баща й беше напълно засенчена от екзалтираните емоции на майка й, която без съмнение щеше да се чувства задължена да информира цялата околност за специалното положение на дъщеря си, убеди Елизабет, че е постъпила правилно, като е премълчала новината до последно.

* * *

Сватбата на Розамънд Камдън и Джеймс Фицуилям трябваше да бъде голямо събитие. В ход бяха приготовления за празненство от голяма важност.

Но внезапната смърт на майката на булката месец преди насрочения сватбен ден доведе до пълна промяна на плана. Семейството реши, че независимо от скръбта им за загубата, по-добре би било да не отменят сватбата на Розамънд. Сър Едмънд, прекарал със съпругата си повече от двайсет и пет години, не можеше да приеме разочарованието, което дъщеря му щеше да изпита, ако бъде принудена да отложи сватбата си.

Няколко дена след погребението Розамънд и баща й дойдоха в Пембърли да кажат, че няма да има разточителна сватба, каквато бяха планирали, а само семейна закуска след церемонията в църквата, на която ще бъдат поканени близки приятели и роднини.

Елизабет не познаваше добре лейди Камдън, но приятелството й с Розамънд беше сърдечно и искрено. Скръбта на Розамънд я натъжи дълбоко и тя предложи да й бъде в помощ по всякакъв възможен начин: