Елизабет беше вече по-уверена и се съгласи да остави страховете настрана, но не и преди да изтръгне от него тържествено обещание, че няма да поема никакви рискове и няма да ходи никъде сам. Тъй като нямаше вероятност това да се случи, Дарси на драго сърце й даде дума. Имаше ясното намерение да се пази добре и едва ли щеше да влезе в капан отново.

Инцидентът го беше убедил в правотата на собствените му убеждения. Наследството на английското село, което той обичаше, почиваше на солидни основи, но въпреки това беше достатъчно крехко, за да бъде разрушено от действията на хора, чиито връзки със земята бяха нетрайни и чиято единствена мотивация беше алчността.

Взаимната зависимост и споделената отговорност — основите на общността, в която той беше израснал и в която се надяваше да отгледа наследниците си, даваха онази сигурност, която беше отличителният белег на патриархална Англия.

Скорошните събития бяха започнали да отнемат тази сигурност и отчаянието на разорените бедни се оглеждаше в отчаянието на онези, които бяха заграбили земята им и все още смятаха, че имат малка полза от нея. За Дарси това, че промените бяха намерили израз в нападение над него, беше голям удар. Но нахлуването на насилието, макар и предотвратено, в гората на обичаното му имение Пембърли го нарани повече от нападението върху него самия.

* * *

Мисис Гарднър се канеше да излиза, когато пристигна писмото от Елизабет. Беше толкова дълго и така ситно изписано, че тя реши да отложи разходката си по магазините. Племенницата й, чиито писма бяха винаги интересни, не трябваше да бъде карана да чака. Тя беше изпратила на мисис Гарднър най-цветисто описание на нападението над Дарси, без да крие загрижеността си или гнева си, но уверявайки леля си, че Дарси и сър Едмънд са овладели положението:

„Все още ми е трудно да пиша за страха и тревогата, които почувствах, когато разбрах, че Дарси е бил нападнат, и то тук, в парка на Пембърли. Не смея да си помисля какво е могло да се случи, ако не е била съобразителността на хората на сър Едмънд и куражът на коняря на Дарси, който бил ранен при схватката с двама от нападателите, но въпреки това не го изоставил. Дарси ме уверява, че срещу нападателите са взети сурови мерки, а господарите им (негодниците са ги предали лесно) са били задържани и незабавно изправени пред закона, като са били предупредени да не създават повече проблеми. Имаме голям късмет, че бащата на Розамънд е магистрат, който отговаря за тази част на графството — и Дарси, и Розамънд ме уверяват, че се ползва с уважение из цялата област.“

Мисис Гарднър беше силно изненадана от разкритията в писмото на Лизи. Напоследък семейство Гарднър биха започнали да се уморяват от постоянната динамика в тази част на Лондон, в която беше домът им и която стремително се превръщаше в търговски квартал, където се струпваха всякакви хора и се продаваха всякакви стоки. С четири деца — две от които момичета, те бяха започнали да се питат доколко е разумно да продължават да живеят в къщата си в Чийпсайд. Писмото на Елизабет ги убеди, че вече е време да вземат решение за преместване извън Лондон.

„Мила ми лельо, как копнея двете с Джейн да сте тук, или поне да не сте толкова далеч от мен, за да ми дадете малко успокоение!

Страх ме е, но не бива да си позволявам прислугата да забележи безпокойството ми, нито пък да притеснявам Дарси.

Той каза и направи всичко възможно, за да ме успокои и да разсее страховете ми, но тъй като никога не съм очаквала нещо толкова ужасно да ни сполети на такова прекрасно място като това, все още не мога да възвърна предишното си спокойствие. Докато ти пиша, гледам към парка и погледът ми проследява потока до мястото, където мостът минава над него и пътеката се губи в гората. Сега, когато всичко е огряно от ярката слънчева светлина, ми е трудно да повярвам, че съвсем малко по-навътре, в сянката на същите тези дървета, нападателите са се прокраднали в тъмното. Не смея да си помисля какво можеше да сполети милия ми съпруг, ако беше сам или ако с него е бил само Томас, който е на възраст почти колкото татко.

Мила ми лельо, не искам да те притеснявам, но ми се струва, че неочаквано се сблъскахме с обстоятелства, много различни от тези, при които сме израснали. Огромна нужда имам да те видя и да поговоря с теб възможно най-скоро — така ми се иска да се уверя, че не сме застрашени да изгубим онзи щастлив живот, на който се радвахме някога…“

Нямаше съмнение, че Елизабет беше сериозно разтревожена от случилото се и мисис Гарднър тъкмо беше решила, че трябва да вземе дъщерите си и да замине за Пембърли за няколко дни, когато й донесоха още едно писмо, този път от Експрес Поуст. Притеснена да не би да съдържа лоши новини, тя застана във вестибюла и го отвори с мрачно предчувствие.

Писмото беше от мистър Бингли, който молеше мисис Гарднър да дойде колкото е възможно по-бързо. Не само защото Джейн много искала тя и Елизабет да бъдат до нея, но и защото той се опасявал, че мисис Бенет може да пристигне спешно от Нюкасъл и да се настани в Недърфийлд, ако до леглото на Джейн все още няма никой друг. Макар да не искаше да показва неуважение към тъща си, Бингли очевидно не изгаряше от желание за такава визита. Той пишеше, че Джейн е изразила предпочитание към компанията на леля си. Мисис Гарднър не загуби нито миг повече. Дадени бяха нареждания, направени бяха всички приготовления, разпратени бяха съобщения, накрая беше опакован и багажът (тази неизбежна досадна част от приготовленията) и след не повече от двадесет и четири часа те бяха вече на път.

Междувременно Елизабет и мистър Дарси също получиха подобно писмо, само че доставено от прислужник от Недърфийлд Парк. Във вълненията покрай сестра си, докато сновеше из къщата в приготовления за пътуването, Елизабет забрави всички мисли за нападатели и разбойници.

Виждайки я така — с блеснал поглед, с постоянно играеща върху устните усмивка, тананикаща си тихо, докато подтичва пъргаво или направо хвърчи в стремеж да довърши някоя задача, Дарси беше повече от щастлив, че синът на Бингли и Джейн неочаквано беше възстановил щастието на Лизи, а заедно с това и неговото собствено щастие.

Писмото ги зарадва и с покана да бъдат кръстници на малкия Джонатан Чарлс. За Дарси и Елизабет обичта към Джейн и Бингли беше нещо много съкровено и тази привилегия беше вече предложена и обещана преди много месеци. Елизабет знаеше колко много означава това дете за сестра й, знаеше, че то ще внесе още повече щастие в благословения й брак. И копнееше да бъде до Джейн и да сподели това щастие.

Така, с истинска радост в сърцата, те потеглиха за Недърфийлд.

Глава осма

За наследниците и Божията благодат

Раждането на нито едно дете, родено преди или след малкия Джонатан Чарлс Бингли, нито е било, нито ще бъде съпътствано от толкова поздравления и благопожелания. Това беше справедливото мнение на неговия дядо, чиято радост от това, че Джейн се беше сдобила със син, му беше придала изражение на постоянно щастие, съвсем нетипично за обичайната му язвителна нагласа към света. За разлика от жена си, изпаднала в състояние на изключително вълнение заради раждането на сина на Лидия преди няколко месеца, мистър Бенет беше останал встрани от събитието поради това, че се беше случило в Нюкасъл.

Когато дойде новината, че раждането на Джейн е започнало по-рано от очакваното, той почувства неотменим дълг да се отправи към Недърфийлд Хаус и да бъде до зет си по време на напрегнатите часове, докато Джонатан се появи на бял свят. А след това щеше да е от помощ при съобщаването на добрата новина на всички, които щяха да се отбият да питат за състоянието на майката и детето.

Дали заради всеизвестната красота и благия нрав на майката, дали заради неизменното благородство на бащата, или пък заради това, че се беше появил наследник на увеличаващото се богатство на семейство Бингли, през следващата седмица Недърфийлд Парк без съмнение се превърна в най-посещаваното място.

Раждането на малкия господар Бингли беше значимо събитие за цялата околност. Когато новината се разнесе, заприиждаха приятели, познати, наематели и любопитни съседи — мнозина носеха цветя, плодове и други малки подаръци, някои се надянаха да зърнат мисис Бингли и бебето и се чувстваха много разочаровани, че Джейн и синът й още не бяха готови да приемат посетители. Слугите не подвиваха крак, мистър и мисис Гарднър бяха ангажирани с посрещането на посетителите, а Чарлс Бингли беше почти неотлъчно до жена си.

Мистър Бингли беше изключително благодарен за пристигането на мисис Гарднър, която незабавно се зае с домакинството, докато съпругът й по особено практичен начин се включи с неща като изпращането на обичайните известия до подходящите вестници и посрещането на пощенската кола в Меритън, с която се очакваше мисис Бенет да пристигне от Нюкасъл. Само брат й беше способен да я убеди, че не е нужно да се втурва при Джейн веднага, а трябва да се прибере в Лонгборн, където ще може да си почине и да се преоблече, преди да посети дъщеря си и внука си вечерта. Въпреки бурните й протести, че със сигурност трябва да отиде при „бедната Джейн“, мистър Гарднър не се подаде на увещанията й.

— Не се разстройвай, сестро, но Джейн се чувства превъзходно, а малкият Джонатан изглежда наистина чудесно — дробчетата му безспорно са в отлично състояние — каза мистър Гарднър, настоявайки, че няма спешна нужда да се отправи веднага към Недърфийлд. — След дългото пътуване от Нюкасъл по-добре ще бъде да се освежиш и малко да си починеш, преди да отидеш при тях — Мисис Гарднър е в Недърфийлд от два дена и се грижи за всичко необходимо. Можеш да си починеш, уверена, че Джейн получава най-добрите грижи.