Това предизвика подигравателен смях от страна на „градските контета“, както ги наричаше Уилям, и сериозно подразни Дарси, който се обади откъм изхода:

— Може и да не ви е известно, но има една нишка на взаимна отговорност, която преминава през тъканта на обществото ни и на която дължим сигурността, на която се радваме днес. Ако френските селяни се присъединиха към бедните в Париж, за да подкрепят революцията, английските фермери досега не са били изкушени от лозунги, защото системата, която имаме тук, им е осигурявала свобода и непокътнато имущество. Ако прекъснете тези нишки и разкъсате тъканта на английското общество, трябва да бъдете готови да си понесете последствията.

Когато Дарси излезе, управителят и конярят, които го чакаха отпред, се присъединиха към него. Бяха се надигнали гласове в негова подкрепа, но много повече бяха несъгласните и оспорващите правото му да се изказва. Уилям, притеснен от явната им враждебност, изпрати Дарси до конюшнята. Спряха се за малко да поговорят със сър Едмънд и неговия управител, и двамата загрижени, че Дарси ще се прибира в сгъстяващия се мрак.

— Не би ли предпочел да оставиш конете си тук и да вземеш моята карета? — предложи сър Едмънд. — Конярят ми ще ги доведе утре.

Дарси не беше особено притеснен.

— Няма страшно, едва ли ще ни нападнат. Би било глупаво, след като всички са ги видели тук.

— Не се заблуждавайте, че са просто луди глави, сър — намеси се управителят на сър Едмънд. — Ако настоявате да яздите до Пембърли тази вечер, аз предлагам да Ви придружа с няколко от моите хора.

Сър Едмънд побърза да подкрепи идеята и Дарси се отказа да спори. Още повече, че беше нетърпелив да се върне в Пембърли, тъй като беше станало по-късно, отколкото беше очаквал. Дарси и двамината с него яхнаха конете си и потеглиха напред, докато Уилям Камдън, Джеймс Фицуилям, управителят на Камдън и около половин дузина мъже ги последваха на подобаващо разстояние.

Луната, наполовина, беше изгряла, но беше все още ниско в небето и лятната вечер беше доста тъмна. Вместо да яздят през Ламбтън, откъдето бяха дошли, Дарси предложи да изберат по-кратък маршрут през гората, по една позната конска пътека, която пресичаше границата между двете имения. Яздиха, необезпокоявани от нищо, докато почти достигнаха мястото, където пътеката се спускаше стръмно към потока. Както беше уговорено, управителят на Дарси подсвирна, за да даде знак на тези, които ги следваха, че са си почти у дома, тъй като, веднъж прекосили потока, те щяха да са в парка и на безопасно място. Чу се шумолене и конски тропот и те сметнаха, че това е групата от Ръшмор, която си тръгва. Тогава остро и напълно непознато изсвирване прониза нощната тишина и най-неочаквано те се оказаха заобиколени от шест или седем мъже — някои пеша, други на коне, всички с лица, скрити под шапки или шалове. Конят на управителя се изправи изплашен на задните си крака и изцвилването му явно беше достигнало до останалите от групата, които обърнаха конете и препуснаха обратно, с всичка сила и успяха да пристигнат точно навреме, за да видят Дарси, изправил се срещу як мъж с вдигната тежка сопа, докато управителят и конярят се бореха с други двама на земята.

Значително по-малко на брой от нападателите, те изпитаха истинско облекчение, когато групата от Ръшмор се притече на помощ да усмири и задържи настървените негодници, без да обръща внимание на протестите на един разгневен денди, който обвиняваше Дарси и поддръжниците му за спада в печалбите си. Управителят на Дарси, Томас, и останалите мъже от Ръшмор Фарм решиха да отведат разбойниците обратно и да ги задържат до сутринта, а после да ги предадат на властите. Уилям Камдън и конярят му останаха да придружат Дарси през останалата част от пътя му до господарската къща в Пембърли, въпреки възраженията му и твърденията, че е в пълна безопасност.

Неспокойна още откакто беше започнало да мръква, Елизабет стоеше до един от горните прозорци и очакваше да си дойде съпругът й, когато малката група излезе от горичката и мина по моста. Разпознавайки Дарси, докато яздеше към къщата, тя изтича надолу по стълбите и преди той да успее да слезе от коня си, беше вече на предния вход. Когато видя Уилям Камдън с него и забеляза, че Томас и конярят ги няма, Елизабет се досети, че нещо не е наред. Свикнала обаче да запазва самообладание, тя търпеливо изчака Дарси да се появи горе и да свали връхната дреха и ботушите си, преди да попита за раздърпания му вид и за отсъстващите мъже. Не желаейки да я притеснява, Дарси омаловажи положението, като й спести много от подробностите и обясни вида си с препускането през гората във ветровитата нощ. Елизабет не се подведе. Решена беше да разбере какво се е случило, за да накара съпруга й да се прибере в такъв вид, без двама от хората си и в компанията на Уилям Камдън и коняря му. Знаеше че ако попита направо, Дарси няма да я излъже, но виждайки, че е уморен, не настоя, а реши първо сама да разкрие някои факти. Междувременно той излезе да се изкъпе и да се преоблече за вечеря, но преди това я притисна силно в обятията си, сякаш се безпокоеше по-скоро за нейната безопасност, отколкото за своята. Джорджиана вече ги очакваше в трапезарията и тъй като не искаха да я притесняват, те не казаха нищо повече. Тази нощ Дарси, явно изтощен, си легна рано и скоро заспа дълбоко. За разлика от него Елизабет не можа да заспи и седна да напише писмо на Розамънд Камдън, молейки я да поразпита брат си Уилям за повече подробности. Предложи й да се срещнат в църквата в неделя.

Щом получи писмото от Елизабет, Розамънд веднага се обърна към по-малкия си брат. Тъй като никой не го беше предупредил, Уилям не се поколеба да разкаже на сестра си точно какво се беше случило през изминалата нощ. Прибързаното съобщение и безпокойството на Елизабет подсказаха на Розамънд, че това е нещо, което не може да бъде отлагано до неделя. Под предлог, че трябва да се консултира с Елизабет за някакви детайли по тоалета си за сватбата, Розамънд дойде в Пембърли още на следващия следобед, когато Дарси беше излязъл.

Нейният разказ за случилото се толкова ужаси Елизабет, че тя се разплака и известно време не можеше да разсъждава трезво. Розамънд я увери, че сър Едмънд, който беше магистрат, се е отнесъл много строго към задържаните и изправени пред него нападатели. Той беше помолил дъщеря си да успокои мисис Дарси и да я увери, че лично ще се заеме със случая и ще направи така, че извършителите на осуетеното нападение да бъдат хвърлени в затвора, а онези, които стоят зад него, скъпо да си платят. Розамънд не знаеше дали самоличността на организаторите е известна, но увери Елизабет, че ще бъдат разобличени.

Мина известно време, докато Елизабет съумее да събере мислите си — беше изключително обезпокоена за безопасността на съпруга си. След като многократно благодари на Розамънд за това, че така бързо и със съпричастие се беше отзовала, реши да пише до леля си с молба за съвет.

Когато Дарси се върна късно вечерта, тя положи много усилия да скрие от него, че знае повече подробности от сутринта. Не спираше да бъбри с престорена веселост за предстоящата сватба и дори попита Дарси дали очаква с нетърпение да стане кум на братовчед си. Скоро той започнала подозира, че нещо не е наред, и когато се оттеглиха в спалнята си, изчака подходящ момент, в който да се опита да разбере какво става, но се оказа, че е отприщил порой от емоции, напрежение, страх и объркване.

Никога досега в своето относително спокойно съществуване Лизи не беше изпитвала такъв страх за сигурността на някой от близките или приятелите си. Това беше последното нещо, с което беше очаквала да се сблъска, когато беше заменила спокойната и непретенциозна среда на Лонгборн с великолепието и изтънчеността на Пембърли. Макар да беше чула да се говори за своеволията на новодошлите в областта, те бяха толкова далеч от нея, толкова невероятно беше да пресекат нейния път, че за такъв проблем въобще не беше и помисляла.

И сега, когато осъзна, че въпреки изискания и спокоен живот в Пембърли и изключително високото уважение, с което семейство Дарси се ползваше из цялото графство, се надигат нови и затова непредвидими сили, които застрашават живота им, всичко се преобърна с главата надолу. Случилото се я беше разтърсило повече, отколкото беше очаквала, и нямаше как да скрие това от съпруга си.

Стреснат от силата на чувствата й и от степента на безпокойството й, Дарси, който до този момент не се беше отнесъл особено сериозно към тревогите й, изведнъж омекна. Осъзна, че в старанието си да й спести притеснения, само е утежнил положението. Той й се извини, че е пренебрегнал страховете й. Разказа й спокойно и без заобикалки какво се е случило и й обясни последвалите ходове.

Когато разбра, че мистър Дарси и сър Едмънд са предприели действия срещу виновниците и могат да се предпазят от бъдещи посегателства, тя вече беше по-склонна да възприеме случилото се като необмислен опит на глупави, безразсъдни мъже да сплашат съседите си.

— Не могат да направят нищо, мила моя, нищо — увери я той, надявайки се, че категоричността му ще я убеди, че страховете й са безпочвени. — Знаем кои са и сме взели мерки. Още една грешка и заминават в изгнание. Едва ли на някой от тях му се иска да го изпратят на мизерен каторжнически кораб или още по-лошо — в Нов Южен Уелс.

Въпреки благия му тон — плод на загрижеността му към нея, в гласа му имаше решителност, която малко я поуспокои и тя за първи път се усмихна.

— Ами ако опитат отново? — все още не й се вярваше.

Той обаче беше категоричен:

— И да опитат, няма да успеят, милата ми — вече се показаха какви са — невъздържани и безразсъдни. И да опитат, ние вече сме подготвени.