Двете жени слушаха внимателно как Дарси обяснява същността на думите си към арендаторите и работниците във фермите и размишляваха върху начина, по който те самите го възприемаха в ролята му на господар на Пембърли. Елизабет виждаше в този образ поредните доказателства за впечатляващата щедрост на съпруга си — черта на характера му, която не беше и подозирала, че може да открие в него, когато се бяха запознали в началото, но за която тя и семейството й имаха всички основания да му бъдат благодарни. За Джорджиана той беше просто нейният брат — такъв, какъвто го беше познавала винаги.

Когато приключиха с чая, Джорджиана помоли да я извинят, че трябва да се оттегли. Очакваха я в църквата за репетиция с хора. Кити вече беше там.

— Подготвяме специална програма за сватбата на Розамънд — обясни тя.

— Кога можем да дойдем да послушаме? — попита Елизабет.

— О, още е рано — отговори тя и изчезна в къщата, оставяйки Елизабет и Дарси насаме в светлеещия здрач.

Известно време те седяха мълчаливо, наслаждавайки се на спокойната вечер. Ято скорци прелетяха над къщата, покръжиха наоколо и отлетяха към гората с криле, озарени от последните лъчи на гаснещото слънце. Време беше вече да се прибират, колкото и да не им се искаше.

Следващата седмица мистър Дарси получи покана от сър Едмънд Камдън да присъства на среща на земевладелците от околността. Тъй като беше лято, той реши да язди до Ръшмор Фарм с управителя си и един коняр. Наясно с противоречията около някои от огражданията, които следваха прилагането на законите за ограждането от Парламента, Дарси беше подготвен за спор с някои от съседите си, но не и за гнева, с който се сблъска. Както сър Едмънд, така и Дарси не желаеше да огражда общинските мери и горите и да ги превръща в обработваеми земи в ущърб на наемателите и работниците във фермите, които бяха живели и работили там поколения наред.

От най-ранна възраст техните семейства им внушаваха, че чувството за отговорност върви ръка за ръка с притежаването на земя. Макар и патриархална, това беше връзка на взаимна ангажираност и в много случаи тя пораждаше взаимно уважение. Това беше нещо, което безспорно липсваше във Франция, и онези, които се бяха докоснали до силите, отприщили се в ужасния сблъсък на Френската революция, никога нямаше да могат да го забравят.

Според Дарси, който беше в колежа, когато революцията избухна и разцепи Франция, опетнените с кръв ръце принадлежаха на мъже и от едната, и от другата страна. Въпреки че не беше в природата му да пламва от революционни каузи, той не можеше да не види, че експлоатацията на селяните и работниците беше довела директно до отхвърлянето на френския режим и до последвалия терор. По това време, когато животът във Франция не струваше пукната пара, не беше трудно човек да се чувства морално и социално сигурен като англичанин. Но началото на аграрната революция в Англия беше довело до обедняване на голям брой дребни собственици и селяни и забогатяване на привилегированата група на богатите земевладелци, които имаха власт над Парламента.

Хората като Дарси и Уилям Камдън, по-малкия брат на Розамънд, споделяха подобна загриженост, но не всички бяха поставени в условията, в които беше поставен Дарси при смъртта на баща си, когато трябваше да вземе нещата в свои ръце. Много други синове на английски земевладелци из страната сякаш не забелязваха коварните последствия от процесите на своеволно и насилствено ограждане върху хората, които прогонваха. Те безочливо говореха за „напредък“ или за „цената на прогреса“, без да се интересуват, че този „напредък“ е отнел на хората техните отворени полета, общински мери, гори и пасища, а в много случаи и домовете им, предавани от поколение на поколение.

„Дендитата“ и „контетата“, както ги наричаха, рядко се случваше да изцапат обувките си, нежели пък ръцете си с пръст. Много от тях прекарваха времето си по събрания в Лондон и в именията си в провинцията, а поверяваха имотите си на управителите и икономите, от чиято милост сега зависеха обезземлените и обеднели селяни. В продължение на две-три години Дарси беше стоял настрани от проблемите, произтичащи от начина, по който земевладелците из страната използваха политическата си власт, за да лишат селяните от основните им права, докато те самите забогатяват. Семейството му никога не беше имало нужда да експлоатира наемателите си, а вместо това ги беше подкрепяло, за което беше получавало искрената лоялност на всеки един от тях. Сега, не повече от седем години след появата на първите законопроекти за ограждането, беше упражнен натиск върху онези от земевладелците, които не се подчиняваха на новия ред.

На срещата у семейство Камдън присъстваха група земевладелци от нов тип — доскоро богати и проспериращи, а сега недоволни от внезапния обрат в състоянието им след войната. Демобилизацията на войските и падането на цените на зърното, причинени от заливането на пазарите с пшеница от земите, които самите те бяха оградили и направили по-продуктивни, бяха станали причина за депресия, каквато Англия не помнеше.

Тези новозабогатели собственици, които знаеха малко за превратностите на фермерството, бяха обезверени от рязкото спадане на цените на зърното и западането на фермите, които бяха купили с надежда да забогатеят. Те настояваха да получат отговор защо някои земевладелци не прилагат новите закони за ограждането, които парламентът беше приел, за да им попречи да увеличат ползите и да намалят загубите си.

Няколко доста вехто облечени млади мъже се обърнаха към сър Едмънд Камдън, подмятайки, че той и някои от другите по-стари земевладелци нарочно протакат и не подкрепят усилията на новодошлите да се грижат за земята си по най-добрия начин. Един от тях, надменен и наконтен мъж с тежък камшик в ръката, се провикна през стаята:

— Дарси, готвят ли се твоите хора за жътвата?

Мистър Дарси, на когото той не беше представен, погледна към него, но не каза нищо.

— Готвят ли се, а? — настояваше той. — Или смяташ и ги оставиш да гуляят за твоя сметка?

Дарси пророни нещо в смисъл, че това си е негова работа. Уилям Камдън, застанал до него, се намеси:

— Празненствата по случай края на жътвата са традиция тук от векове. Този празник е почти толкова важен, колкото е и Коледа — каза той.

— Да, ама в моята ферма не е — надигна глас онзи, който се беше обадил пръв, така че всички да могат да го чуят. — И ако ги оставиш да гуляят, си пълен глупак!

Дарси се изопна от възмущение, видимо ядосан, но не каза нищо. Друг мъж, застанал до Уилям, добави:

— Вижте, това само им отваря ищах да пият повече, а после и другите ще поискат същото. Аз лично въобще не смятам да си хвърлям парите за пируване и пиянски гуляи.

Друг от мъжете се обърна към сър Едмънд.

— А какво ще кажете за вашите наеми, сър Едмънд? Смятате ли да ги вдигнете следващия сезон?

Сър Едмънд отвърна кратко:

— Не, не смятам.

— Дарси, ами ти?

Дарси пое дълбоко въздух — беше обиден и ядосан от това, че трябва да се впуска в спор с тях, но беше решен да вземе отношение.

— Нямам намерение да увеличавам наемите нито на арендаторите, нито на работниците. В трудни времена, когато реколтата е лоша или цените са паднали, моето семейство, както и това на сър Едмънд, се опитва да окаже подкрепа на хората си. Семействата на повечето от тях живеят в имението от поколения — бащите и дедите им са обработвали същата земя, това осмисля живота им и те работят много всеотдайно. Не виждам никаква причина да лишавам тях или, още по-лошо, децата им от храна и дрехи, само за да събера повече наем.

Настана тягостна тишина в стаята, когато Дарси, потънал в това, за което говореше, продължи разпалено:

— Що се отнася до ограждането на общинските мери, въобще няма да го коментирам. В имението Пембърли няма земя за продаване. Имаме премного незасята земя за оран, ако пожелаем да увеличим производството — нямаме никаква основателна причина да ограждаме общинските мери.

— Да разбирам ли, че няма да ни подкрепите? — попита първият мъж.

До този момент Уилям беше успял да информира Дарси, че този човек е Барлоу, борсов агент от Лондон, който е хвърлил око на няколко имота в околността.

— Не се нуждаете от моята подкрепа, сър — отвърна Дарси. — Свободен сте да използвате закона и да правите каквото пожелаете със собствената си земя. В моето имение аз ще правя това, което смятам, че е в най-голям интерес на семейството ми и на хората, които работят за нас.

— А не си ли давате сметка, че онези от вас, които не спазват разпоредбите за ограждането, го правят дяволски сложно за нас, които имаме нужда да изкараме нещо от земите, които сме закупили?

Мистър Дарси вдиша рамене.

— Съжалявам, но това не е мой проблем. Доколкото схващам, имаме система, която дава на всеки земевладелец правото да се възползва или не от Закона за ограждането. Що се отнася до имението Пембърли, нямаме нужда от предимствата на този закон, нито пък аз имам нужда да увеличавам наемите на арендаторите си.

Той се обърна към Уилям и даде да се разбере, че няма какво повече да каже и иска да си тръгва, Уилям Камдън, единственият от синовете на сър Едмънд, който проявяваше интерес към семейната ферма и към развъждането на коне, беше наблюдавал с възхищение как мистър Дарси отстоява позицията си срещу новаците — земевладелци. Но освен това беше наясно и с гнева на тези хора. Те бяха посетили баща му няколко дена, преди да се вземе решение да се свика събранието. Бяха убедени в правотата на убежденията си, уверени, че само чрез широко разпространено ограждане и екстензивно механизирано фермерство Англия ще изхрани увеличаващото се население и земевладелците ще просперират. Сър Едмънд беше опитал да успокои напрежението, изтъквайки, че мистър Дарси действа според свои правила и ще бъде свободен да управлява имението си, както смята за добре. Джеймс Фицуилям, който не беше добре познат на новодошлите от града, също се беше изказал. Той напомни, че за разлика от новите собственици на наскоро закупени имоти, семействата като неговото обработват земите си от векове и имат отговорности към наемателите и работниците си.