Този път сестрите се разделиха с усмивка, заричайки се, че скоро отново ще бъдат заедно. Джейн трябваше да роди през август.
— Само си представи, Лизи — прошепна тя, когато се прегърнаха, — можем да бъдем в Ашфорд Хаус преди Коледа.
— Ще се моля за това! Грижи се за себе си, миличка Джейн! — сбогува се Елизабет с увереността, че тя и Дарси ще направят всичко по силите си това да се случи. Ако Бингли купеше Ашфорд Хаус, със сигурност щяха да бъдат там преди Коледа.
Глава седма
Ново начало
Когато се завърнаха в Пембърли, Елизабет и мистър Дарси намериха Кити и мистър Дженкинс сгодени. Кити носеше пръстен, който предполагаше голямо вложение от страна на мистър Дженкинс. За всеобщо успокоение се оказа, че пръстенът е принадлежал на майка му и въобще не се е налагало мистър Дженкинс да обеднява заради покупката му. Елизабет си отдъхна. Те бяха ролкова явно щастливи един с друг, че сърце не и даваше да им каже нещо, което може да ги разочарова. Възхитиха се на пръстена, пожелаха им щастие и отвориха празнична бутилка шампанско. По-късно обаче Елизабет изрази известно несъгласие с това, че двойката е избързала с годежа и не е изчакала първо да посети Лонгборн и мисис Бенет да се запознае с бъдещия си зет.
— Убедена съм — каза тя на съпруга си, когато се преобличаше за вечеря, — че мама ще обвини мен — ще реши, че аз преднамерено съм я пренебрегнала и не съм я информирала за годежа на Кити.
— Това не трябва да те притеснява, Лизи — каза Дарси, — Не повече, отколкото мен ме интересува дали лейди Катрин вярва, че аз имам вина за осуетяването на плановете й за Джеймс Фицуилям и мис Бингли.
Елизабет се засмя, като си припомни това, но не се успокои. Нямаше желание да разстройва майка си или да причинява πрοблеми между мисис Бенет и Кити.
— Мисля — каза тя неуверено — да пиша направо на татко и да го накарам да изпрати на мама писмо. Мен може и да не ме спаси от неодобрението й, но ще спести на Кити и на мистър Дженкинс големи усложнения.
Дарси се съгласи.
Освен информация за безпроблемното завръщане в Пембърли и за годежа на Кити писмото на Елизабет до баща й съдържаше и едно предложение:
„И двамата с мистър Дарси смятаме, че е най-добре да се каже на мама за годежа ни Кити колкото е възможно по-скоро. Съгласни сме също, че е за предпочитане новината да дойде от теб, тате, вероятно с обещание, че мистър Дженкинс ще бъде поканен в Лонгборн да се срещне с мама, когато тя се върне от Нюкасъл.“
Вечерта Лизи поиска мнението на съпруга си за писмото и получи похвала:
— Много дипломатично, мила, наистина. Не виждам никаква причина никой да бъде обиден — каза Дарси.
Когато седмица по-късно дойде отговорът на баща й, и двамата бяха развеселени:
„Що се касае до годежа ни Кити, всичко е направено, мила ми Лиза, точно както вие с мистър Дарси предлагате. Не се притеснявай, тъй като ти имаш пълни родителски права, докато Кити е в Пембърли, не забравяй, че аз им дадох благословията си да се сгодят. Казал съм на майки ти достатъчно, като прибавих повечко хвалби по адрес на мистър Дженкинс. Сигурен съм, че когато майка ти го прочете и осъзнае, че ще се освободи от още една от прекрасните си дъщери, ще бъде толкова извънмерно щастлива, че нищо друго няма да има значение.
И при все това, предложението ти мистър Дженкинс да бъде поканен в Лонгборн, когато мисис Бенет се завърне, е чудесно. Смятам да отправя такава покана веднага. Вярвам, мила моя, че мистър Дарси и ти можете да се справите и без него за около седмица наесен. Ние с Мери сме добре. Мисис Хил и Джон правят всичко по силите си за нас, но много ни липсвате, Лизи, особено вие двете с Джейн. Бог да ви благослови и двете! С нетърпение очаквам следващото ви гостуване…“
На Лизи й домъчня за баща й — ясно беше, че през последните единадесет месеца животът му се е променил напълно и тя беше сигурна, че се чувства много самотен, което на фона на щастието й в момента много я натъжи. Дарси усети тъгата й и въпреки че не каза почти нищо, вече беше решил да покани мистър Бенет отново в Пембърли при първа възможност. Независимо от липсата на разбирателство помежду им в началото, през последните няколко седмици, когато бяха имали време да се опознаят по-добре, той беше започнал да разбира и да уважава тъст си. Будният ум, начетеността и голямата страст на мистър Бенет към четенето, в комбинация с тънкото му чувство за хумор, което се заиграваше с всеки и всичко, го правеха много желан гост. Дарси, който също винаги беше възприемал света около себе си с известна ирония, а сега някак беше омекнал благодарение на чувствителността на съпругата си, беше оценил наблюдателността и остроумието на мистър Бенет.
Имаше обаче други проблеми, които не търпяха отлагане и които изискваха вниманието на Дарси. Наскоро икономът му беше разговарял с него за новите посоки, по които беше поело фермерството. Някои от земевладелците в района бяха оградили общинските мери и земите си и бяха изгонили старите наематели и работници и сега много хора бяха несигурни и разгневени. Дори мисис Ренълдс, чиито съпруг беше служил отлично на бащата на Дарси, беше засегната. Синът й, който беше лесничей, се бе надявал да вземе една свободна ферма с къща и свинарник. Родителите на съпругата му — местно момиче от малко селце в Трантфорд в близост до Матлок, бяха изпъдено от парчето земя, което обработваха, когато новите земевладелци, които не живееха в имота си, бяха изпратили свои хора да оградят земите им и да ги превърнат в пасища.
Дарси държеше хората му да знаят, че в Пембърли това не може да се случи. Разговаряйки с управителя и с арендаторите от имението, Дарси ги увери:
— В Пембърли ограждане няма да има. Тук имаме много земя, част от която лежи неизползвана или малко използвана. Ако искаме да увеличим стадата или да разширим обработваемите площи, можем да го направим, без да ограждаме общинските мери, горите и ливадите. И всяко семейство в имението ще има достъп до реката.
Обръщайки се към управителя, той каза:
— Искам да предадеш на всичките ни хора, че няма да загубят къщите и фермите си. Мис Дарси, мисис Дарси и аз сме единствените, от които зависи това. Имението не изпитва никакви затруднения и никой друг, освен нас няма власт върху управлението му. Какво правим, кой живее в имението ни и при какви условия, е изцяло в наша власт. Мога да уверя всички ви, че нямаме намерение да се захващаме с нищо, което ще коства на който и да е от вас домовете или прехраната. Всеки е свободен да продължи да работи и да живее тук, освен ако не иска да напусне по собствено желание.
Ако управителят и хората от имението са били изненадани от разпалените думи на господаря си, то по никакъв начин не го показаха. Лоялността на управителя беше видима от начина, по който той прие уверенията на мистър Дарси като нещо, което се разбира от само себе см и сякаш никога не се беше съмнявал в намеренията му. Четири поколения негови предци бяха служили на семейството на Дарси и помежду им винаги беше царувало взаимно доверие. Останалите мъже, повечето от тях арендатори, изглеждаха облекчени и изразиха благодарността си, към Дарси, когато си тръгваха един по един. Беше окуражително, че могат да занесат на семействата си добри новини. На следващия ден те на свой ред щяха да съберат работниците и ратаите си и да им предадат думите на господаря.
Когато Дарси тръгна обратно към къщата, слънцето вече клонеше към залез и дърветата в парка хвъркаха чудни издължени тъмновиолетови сенки. Елизабет и Джорджиана излязоха да го посрещнат.
— Решихме, че можем да пием чай тук — каза Елизабет, — следобедът е толкова приятен.
— Чудесна идея! — съгласи се той, придърпвайки ги в прегръдка от двете си страни.
— Изглеждаш уморен — забеляза Елизабет и сестра му я подкрепи.
Дарси поясни:
— Говорих с мъжете. Бяха се разтревожили за всички онези неща, дето се говорят за ограждането в съседните имения. Има общности, които се опитват да прокарат закона и да лишат арендаторите от правото им да използват горите и общинските мери. Надявам се, че успях да ги успокоя.
Когато стигнаха до поляната, където под един красив разклонен бряст беше сложена масата за чая, мисис Ренълдс се приближи към тях. Тя току-що беше говорила със сина си, който й беше казал за уверенията на мистър Дарси към мъжете. В очите й се четеше благодарност, когато тя стисна ръката му и му благодари. Спокоен, трогнат и доволен от това, че е постигнал целта, която си беше поставил, поне в нейния случай, Дарси повтори уверенията си, че никой няма да бъде изхвърлен от къщата или фермата си в границите на имението.
— Няма нужда да ви уверявам, мисис Ренълдс, вие знаете, че никога не бих направил такова нещо.
— Не съм се и съмнявала, мистър Дарси, но синът ми беше притеснен — обясни тя и след като му благодари още веднъж, отиде да донесе подноса с чая.
Доказателство за привързаността й беше това, че често лично тя самата прислужваше на господаря си, което обикновено беше задача на домашните прислужници. С Джорджиана и Дарси, а сега вече и с Елизабет тя не робуваше на етикета. Дарси говореше разпалено:
— Непростимо е мъже и жени, които са обработвали земята ни и са ни служили поколения наред, да бъдат толкова объркани и уплашени заради закони, измислени да обслужват алчността на други — каза той. — А целта на законите всъщност е да улесняват живота на хората, не да го правят по-тежък.
"Хрониките на Пембърли" отзывы
Отзывы читателей о книге "Хрониките на Пембърли". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Хрониките на Пембърли" друзьям в соцсетях.